Определение № 126 от 24.06.2020 г. на ВКС по т. д. № 1961/2019 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] чрез процесуален представител адв. Н. М. Б., преупълномощен от Адвокатско дружество „В., Ж. и Партньори“, представлявано от адв. Г. В. В., и касационна жалба на ответника „Рос Вендинг 1“ ООД, [населено място] чрез процесуален представител адвокат К. В. Д. срещу решение № 109 от 03.08.2018 г. по в. гр. д. № 208/2018 г. на Варненски апелативен съд, Гражданско отделение.

Касаторът - ищец „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „Енерго - Про Продажби“ АД искове за установяване нищожността на сключените между Й. Й. Н. в качеството й на цедент и тридесет юридически лица в качеството им на цесионери общо 400 договора, с всеки от които е прехвърлена част от вземания по изпълнителни листи, издадени против „Енерго - Про Продажби“ АД съответно по гр. д. № 619/2013г. на ВРС, гр. д. № 8355/2013г. на ДРС, гр. д. № 8303/2013г. на ВРС, гр. д. № 9530/2013г. на ВРС, гр. д. № 4918/2013г. на ВРС, на основания чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради противоречие със закона, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на закона, чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави.

Касаторът - ищец прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната от него част поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната от него част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Съществува ли хипотеза на императивна правна норма, която да забранява прехвърлянето на част от вземане, когато това е с цел да се затрудни длъжника при изпълнението или оспорването на задължението му? Попадат ли в предметния обхват на хипотезата на чл. 57, ал. 2 от КРБ описаните юридически факти? – противоречие с решение № 758/11.02.2011г. по гр. д. № 1243/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 245/05.11.2014г. по гр. д. № 1734/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 53/04.04.2018г. по гр. д.№ 1913/2017г. на ВКС, ГК, III г. о.

По посочените материалноправни въпроси се поддържа и евентуално основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК

2. За да е налице хипотезата на ,,заобикаляне на закона“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, следва ли при всички случаи да са сключени поне две действителни сделки, чрез които да се постигне забранен от закона резултат? – противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 28.11.2012г. по тълк. д. № 5/2012г. на ОСГК на ВКС.

3. За да е налице хипотезата на „заобикаляне на закона“ по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, следва ли противоправният резултат да настъпва автоматично от сключването на самия договор или е достатъчно страните по него при сключването му да съзнават, че чрез него целят постигането на по-нататъшна цел, прякото осъществяване на която би противоречало на закона? – противоречие с Тълкувателно решение № 5 от 28.11.2012г. по тълк. д. № 5/2012г. на ОСГК на ВКС.

4. Представлява ли правото за принудително изпълнение на дадено вземане принадлежност на това вземане по смисъла на чл. 99, ал. 2 ЗЗД, когато за него е издаден изпълнителен лист? По тази причина може ли да се отдели то от предмета на цесията, с която вземането се прехвърля? Правото за принудително изпълнение делимо ли е според естеството си? – според касатора – ищец по тези въпроси липсва изрична нормативна уредба, липсва и отговор, както в съдебната практика, така и в правната теория, поради което въззивното решение, обсъждащо същите тези въпроси при отхвърлянето на предявените искове за нищожност на 400 договора за цесия на пет вземания, за които са издадени изпълнителни листи, поради невъзможен предмет, следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280. ал. 1, т. 3 ГПК.

Ответницата Й. Й. Н. чрез процесуален представител адв. Д. Н. Д. оспорва касационната жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД. Поддържа становище за нейната недопустимост, тъй като касаторът – ищец няма правен интерес от водене на инцидентните искове за нищожност на спорните цесии поради това, че исковете за обезщетение за вреди са уважени и решението в тази част е влязло в сила. Позовава се на решение № 55/10.08.2010г. по т. д. № 464/2009г. на ВКС, ТК, II т. о. Прави и възражение за липса на твърдените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в частта по исковете за нищожност на договорите за цесии по подробно изложени в писмен отговор съображения. Ответницата претендира присъждане на адв. Д. Н. Д. на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ал. 2 ЗА поради това, че му е майка - „роднина“ по смисъла на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.

Ответникът „Аватар Ъф Джъстис“ ООД чрез процесуален представител адв. Д. Н. Д. оспорва касационната жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД и поддържа становище за нейната недопустимост като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване акт, предвид цената на всеки един от предявените 400 самостоятелни иска за нищожност под 5 000 лв. всеки. Релевира доводи за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт, тъй като не е постановен в противоречие с практиката на ВКС относно приложението на чл. 26 ЗЗД, а е съобразен с тълкуването на нормите, дадено в посочени решения. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК поради това, че в решение РКС № 14/24.09.1996г. на КС на Република България по конст. д. № 15/1996г. КС се е произнесъл по правилното тълкуване на чл. 57 КРБ, възприето в обжалвания въззивен съдебен акт. Ответникът „Аватар Ъф Джъстис“ ООД претендира присъждане на направените разноски за касационното производство.

Ответникът „Дефендър Ъф Фейт“ ООД чрез процесуален представител адв. К. Д. оспорва касационната жалба на „Енерго – Про Продажби“ АД и поддържа становище за нейната недопустимост, евентуално неоснователност и правилност на въззивното решение в обжалваната от ищеца част. Подробни съображения за правилност на съдебния акт и неоснователност на исковете за нищожност на договорите за цесии излага в представен в срок писмен отговор. Претендира присъждане на направените разноски.

Ответниците „Би Привилиджт 1“ ООД, „Вайс Сървисис 1“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 1“ ООД, „М Венчърс 1“ ООД, „Боро Бъкс 1“ ООД, „Рос Вендинг 1“ ООД, „В. Кълекшън 1“ ООД, „Юник Финанс 1“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 1“ ООД, „ДжиКей Лимитид 1“ ООД, „Би Привилиджт 2“ ООД, „Вайс Сървисис 2“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 2“ ООД, „М Венчърс 2“ ООД, „Боро Бъкс 2“ ООД, „Рос Вендинг 2“ ООД, „В. Кълекшън 2“ ООД, „Юник Финанс 2“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 2“ ООД, „ДжиКей Лимитид 2“ ООД, „Гардиан Ъф Трут“ ООД, „Прътект Ди Инъсънт“ ООД, „Ребъл Акт“ ООД, „Антикартел“ ООД, „Антимонопол“ ООД, „Агенция за защита на човешките права“ ООД, „Обединени потребители срещу монопола“ ООД, „Юзър Френдли“ ООД, всички чрез юрисконсулт Л. Ч., оспорват касационната жалба на ищеца „Енерго – Про Продажби“ АД и правят възражение за нейната недопустимост, предвид цената на всеки от исковете по чл. 26 ЗЗД под 5 000 лв. - съгласно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК цената на всеки иск по чл. 26 ЗЗД се равнява на размера на цедираното вземане, а от уведомленията за цесия е видно, че всеки иск е с цена значително под 1 250 лв. Претендират присъждане на юрисконсултско възнаграждение на всяко от 28-те ответни дружества по 450 лв. в полза на всяко от тях.

Касаторът – ответник „Рос Вендинг 1“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено решение № 155/12.06.2017г. по гр. д. № 671/2014г. на Добрички окръжен съд, Гражданско отделение в следните части:

1/ частта, с която „Рос Вендинг 1“ ООД е осъдено солидарно да заплати с останалите ответници на „Енерго - Про Продажби“ АД сумата 74 064, 56 лв. - обезщетение за вреди, съвместно причинени от злоупотреба с право на разноски и процесуално незаконосъобразно изпълнение - събиране от имуществото на длъжника - ищец на суми за разноски от такси и адвокатски възнаграждения - по три изпълнителни производства № 20147840400113, № 20147840400114 и № 20147840400115, ведно със законните лихви, считано от 25.02.2014г. до окончателно изплащане на сумата;

2/ частта, с която „Рос Вендинг 1“ ООД е осъдено солидарно да заплати с останалите ответници на „Енерго - Про Продажби“ АД сумата 8 125,62 лв. - обезщетение за вреди, съвместно причинени от злоупотреба с право на разноски и процесуално незаконосъобразно изпълнение - събиране от имуществото на длъжника - ищец на суми за разноски от такси и адвокатски възнаграждения по две изпълнителни производства № 20147840400144 и 20147840400145, ведно със законните лихви, считано от 25.02.2014г. до окончателно изплащане на сумата;

3/ „Рос Вендинг 1“ ООД е осъдено да заплати на „Енерго - Про Продажби“ АД сумата 436, 48лв. – направени разноски, сумата от 4 730, 96лв. и сумата 519,03 лв. - съдебно-деловодни разноски, направени във въззивното производство пред въззивна инстанция, на основание чл. 78, ал. 1 във връзка с ал. 5 ГПК.

Касаторът – ответник „Рос Вендинг 1“ ООД прави оплакване за недопустимост на въззивното решение поради постановяването му по нередовна искова молба: исковата молба е подадена от Адвокатско дружество „В., Ж. и партньори“, което не може да бъде процесуален представител, защото същото като юридическо лице не може да се яви в съдебно заседание, а съгласно чл. 71, ал. 1 ЗА преупълномощава един или няколко съдружници; исковата молба е подписана от адв. Г. В., без представено пълномощно от адвокатското дружество; фактите, от които произтичат претендираните вреди, не са ясно посочени; в исковата молба е посочен общ петитум, вместо два отделни петитума /един срещу взискателите и един срещу ЧСИ/, предвид обстоятелството, че двете отговорности произтичат от различни юридически факти, съответно обезщетяват вреди от различни действия; не е посочено кой от исковете е главен и кой - евентуален. Според касатора – ответник въпросът за отстраняване нередовността на исковата молба във въззивното производство е решен в противоречие с т. 5, изр. последно на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.

Касаторът – ответник прави и оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушаване на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. Длъжен ли е в решението си въззивният съд да обсъди всички възражения и доводи на страните? – противоречие с решение № 27/28.06.2017г. по т. д. № 2430/2015г. на ВКС, I т. о., определение № 22/15.01.2019г. по ч. гр. д. № 4406/2018г. на ВКС, III г. о., решение № 445/02.11.2011г. по гр. д. № 1733/2010г. на ВКС, IV г. о.

2. Ако ищецът е останал задължен изцяло или отчасти за дължимата по исковата молба държавна такса, въззивният съд длъжен ли е да предприеме действия по чл. 129, ал. 2 ГПК - да остави исковата молба „без движение“ и да укаже на ищеца до довнесе пълния размер на държавната такса за първоинстанционното производство? – противоречие с решение № 213/06.01.2017г. по гр. д. № 5864/2015г. на ВКС, IV г. о. и т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2001г. на ОСГК на ВКС.

3. Поведението на увредения след настъпването на вредата има ли значение за отговорността на делинквента?

4. Делинквентът дължи ли обезщетение за вредите, които длъжникът би могъл да избегне, като положи грижата на добрия стопанин?

По третия и четвъртия правни въпроси касаторът поддържа, че са решени в противоречие с решение № 90/08.05.2013г. по гр. д. № 644/2012г. на ВКС, IV г. о.

Касаторът се позовава и на очевидна неправилност на решението на Варненски апелативен съд на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК

В т. VI от изложението касаторът сочи следните материалноправни въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК:

1. По въпроса за отговорността за вреди от принудително изпълнение, при което неколкократно множество цесионери са конституирани като взискатели въз основа на договори за частична цесия на малка част от вземането по ИЛ, с всяка от молбите си всеки взискател-цесионер е направил искания за събиране на юрисконсултски възнаграждения по чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 в определения в наредбата минимален размер, и ЧСИ е събрал от длъжника отделни юрисконсултски възнаграждения за всяка подадена молба по чл. 429 ал. 1 ГПК?

2. Отговаря ли взискателят за вреди, причинени на длъжника във връзка с извършеното срещу последния принудително изпълнение, и ако отговаря - какви са предпоставките за ангажиране на отговорността на взискателя?

3. Съдебният изпълнител и взискателят отговарят ли солидарно за вреди, причинени от незаконосъобразно принудително изпълнение? Какви са предпоставките за ангажиране на солидарната им отговорност?

4. Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между 1/ направените от цесионера-взискател искания за признаване и събиране от длъжника на юрисконсулстки възнаграждения за образуване и водене на изпълнително дело в минималните размери по чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения /„Наредбата“/, ако такива искания са направени с всяка от няколкото подадени по делото молби по чл. 429, ал. 1 ГПК /като всяка молба е за нова част от вземането по ИЛ/ и 2/ отнемането от имуществото на длъжника на сума пари, в размер на общия сбор от всички минимални възнаграждения по чл. 10, т. 1. и т. 2 от Наредбата, поискани с всички молби на всички взискатели - взискател, ако тази сума е отнета чрез запор на банковите сметки на длъжника?

5. Налице ли е пряка причинно-следствена връзка между настъпилото увреждане и исканията, с които взискателят е сезирал ЧСИ /включително и исканията за събиране на разноски/, или вредоносният резултат е опосреден от актовете на ЧСИ, с които са уважени съответните искания на взискателя?

6. Необходимо ли е да е налице пряка причинно-следствена връзка между 1/ действията на всеки от взискателите поотделно и 2/ настъпилия общ вредоносен резултат, за да бъде ангажирана солидарната отговорност на всички взискатели и съдебния изпълнител по реда на чл. 53 ЗЗД? Необходимо ли е действията на всеки отделен „съпричинител“ да са породили пряко и непосредствено вредоносния резултат, за да бъде ангажирана отговорността им при условията на пасивна солидарност /чл. 53 ЗЗД/?

7. Допустимо ли е да бъде ангажирана отговорността на ЧСИ и на множеството взискатели при условията на пасивна солидарност /чл. 53 ЗЗД/ и то за събраните общо в полза на всички взискатели такси и разноски по изпълнението, при условие че всеки от взискателите е направил искания за събиране в негова полза само на онази част от всички разноски по изпълнителното дело, която част е поискана от съответния взискател в съответните негови молби по делото?

8. При наличие на множество взискатели - частни правоприемници на вземането по ИЛ, дали всички взискатели отговарят солидарно за общия размер на всички събрани такси и разноски по изпълнителното дело или всеки от взискателите отговаря при условията на разделност, за онази част от всички такси и разноски по изпълнението, събрани въз основа на исканията на съответния взискател?

9. Солидарна или разделна е отговорността на взискателите при отнемане на сума пари от длъжника по изпълнението, ако съответното изпълнително действие е незаконосъобразно?

Касаторът – ответник претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение по посочените в списък за разноски по чл. 80 ГПК производства. Прави възражение за прекомерност на претендираното от „Енерго – Про Продажби“ АД адвокатско възнаграждение за настоящото производство.

С молба вх. № 3759/23.05.2020г., подадена от „Аватар Ъф Джъстис“ ООД и „Дефендър ъф фейт“ ООД, и молба вх. № 3758/26.05.2020г., подадена от „Би Привилиджт 1“ ООД, „Вайс Сървисис 1“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 1“ ООД, „М Венчърс 1“ ООД, „Боро Бъкс 1“ ООД, „В. Кълекшън 1“ ООД, „Юник Финанс 1“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 1“ ООД, „ДжиКей Лимитид 1“ ООД, „Би Привилиджт 2“ ООД, „Вайс Сървисис 2“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 2“ ООД, „М Венчърс 2“ ООД, „Боро Бъкс 2“ ООД, „Рос Вендинг 2“ ООД, „В. Кълекшън 2“ ООД, „Юник Финанс 2“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 2“ ООД, „ДжиКей Лимитид 2“ ООД, „Гардиан Ъф Трут“ ООД, „Прътект Ди Инъсънт“ ООД, „Ребъл Акт“ ООД, „Антикартел“ ООД, „Антимонопол“ ООД, „Агенция за защита на човешките права“ ООД, „Обединени потребители срещу монопола“ ООД и „Юзър Френдли“ ООД, посочените ответници по исковата молба са заявили, че се присъединяват към касационната жалба на „Рос Вендинг 1“ ООД и молят да бъдат конституирани в касационното производство. В разпоредбата на чл. 265, ал. 1 ГПК е уредено правото на всеки обикновен другар на съищеца или съответника да се присъедини към подадената от него въззивна жалба, макар че е пропуснал да обжалва своевременно решението, като по този начин стане страна във въззивното производство. Законодателят не е предвидил възможност за присъединяване на обикновените другари към касационната жалба, подадена от един от ответниците, нито изрично, нито чрез препращане към процесуалното правило на чл. 265, ал. 1 ГПК, каквото препращане според чл. 278, ал. 4 ГПК е налице по отношение на производството по частни жалби. Предвид изложените съображения молбата на посочените юридически лица за конституирането им в касационното производство като присъединили се обикновени другари към касационната жалба на „Рос Вендинг 1“ ООД е неоснователна.

Ответникът „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място] /ищец в първоинстанционното производство/ чрез процесуален представител адв. Н. М. Б., преупълномощен от Адвокатско дружество „В., Ж. и партньори“, представлявано от адв. Г. В. В. оспорва касационната жалба на „Рос Вендинг 1“ ООД и поддържа становище за липса на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните съображения:

По първия процесуалноправен въпрос не е осъществено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд подробно и детайлно е описал приетите от него за установени с приложените към делото доказателства факти, относими към предмета на спора, и е изложил собствени мотиви относно всички доводи и защитни тези на страните по делото. Съдът ясно е формулирал правната квалификация на предявените искове с оглед фактическите и правни твърдения на ищеца, заявени в исковата молба; изложил е защо за вредите отговарят взискателите и съдебният изпълнител в условията на солидарност.

По втория процесуалноправен въпрос ответникът поддържа, че няма отношение към изводите на въззивния съд за основателност на предявените искове за вреди, в която част се обжалва въззивното решение, а въпросът касае предявените искове за прогласяване нищожността на договорите за цесия /чл. 26 ЗЗД/, които са отделени и разглеждането им няма отношение към крайния резултат на исковете за вреди. Счита, че касаторът няма правен интерес да обжалва решението в тази му част, тъй като то е постановено изцяло в негова полза, всички предявени против него искове с правно основание чл. 26 ЗЗД са отхвърлени. Въпросът не е решен в противоречие с цитираната практика на ВКС поради това, че цената на исковете е определена от първоинстанционния съд по реда на чл. 70, ал. 1 ГПК и именно в съответствие с така определената цена на исковете е внесена от ищеца дължимата държавна такса, т. е. исковата молба е редовна с оглед на определената от първоинстанционния съд цена на исковете.

Относно посочените в т. 3 и т. 4 от изложението материалноправни въпроси ответникът поддържа, че изводите на Апелативен съд Варна не влизат в противоречие с мотивите на цитираното съдебно решение, тъй като касаят различна фактическа и правна хипотеза. В случая въззивният съд не е обсъждал /а и такива възражения не са правени във въззивното производство/ въпроса дали увреденият е имал възможност или не да ограничи последиците от вредите след реалното им настъпване.

Ответникът излага доводи, че решението на въззивната инстанция не е очевидно неправилно, а относно заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поддържа, че поставените въпроси за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са от значение за изхода на конкретния спор, както и че правните норми, на които въззивният съд е обосновал изводите си за основателност на предявения иск, са ясни, пълни, безпротиворечиви, не се нуждаят от тълкуване и е налице трайна съдебна практика по приложението им, която не е необходимо да бъде осъвременявана.

Ответникът „Енерго – Про Продажби“ АД претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на претендираните от касатора разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди изложените от страните доводи относно допускане на касационно обжалване на въззивното решение и след проверка на данните по делото, приема следното:

По касационната жалба на ищеца „Енерго – Про Продажби“ АД, [населено място]:

Касационната жалба на ищеца е процесуално недопустима съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /предишна ал. 2, изм. с ДВ, бр. 86 от 2017г./. С посочената императивна разпоредба е въведен обективен критерий за ограничаване достъпа до касационно обжалване - не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела, и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост.

В конкретния случай ищецът обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от „Енерго - Про Продажби“ АД против Й. Й. Н., „Аватар Ъф Джъстис“ ООД, „Дефендър Ъф Фейт“ ООД, „Гардиан Ъф Трут“ ООД, „Прътект Ди Инъсънт“ ООД, „Ребъл Акт“ ООД, „Антимонопол“ ООД, „Антикартел“ ООД, „Обединени потребители срещу монопола“ ООД, „Агенция за защита на човешките права“ ООД, „Юзър Френдли“ ООД, „Боро Бъкс 1“ ООД, „Боро Бъкс 2“ ООД, „Би Привилиджт 1“ ООД, „Би Привилиджт 2“ ООД, „Вайс Сървисис 1“ ООД, „Вайс Сървисис 2“ ООД, „М Венчърс 1“ ООД, „М Венчърс 2“ ООД, „В. Кълекшън 1“ ООД, „В. Кълекшън 2“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 1“ ООД, „ЕнЕн Рикавъри 2“ ООД, „ДжиКей Лимитид 1“ ООД, „ДжиКей Лимитид 2“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 1“ ООД, „ЕнПиАй Кепитъл 2“ ООД, „Юник Финанс 1“ ООД, „Юник Финанс 2“ ООД, „Рос Вендинг 1“ ООД и „Рос Вендинг 2“ ООД искове за установяване нищожност на сключените между Й. Й. Н. в качеството й на цедент и посочените тридесет юридически лица в качеството им на цесионери общо 400 броя договори за прехвърляне на част от вземания по изпълнителни листи, издадени против „Енерго - Про Продажби“ АД съответно по гр. д. № 619/2013г. на ВРС, гр. д. № 8355/2013г. на ВРС, гр. д. № 8303/2013г. на ВРС, гр. д. № 9530/2013г. на ВРС, гр. д. № 4918/2013г. на ВРС, на основания чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД поради противоречие със закона, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД поради заобикаляне на закона, чл. 26, ал. 2, предл. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет и чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави. Спорът дали договорът за цесия е нищожен е спор относно съществуването му, поради което цената на иска се определя от стойността на договора съобразно чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК, която е стойността на цедираното вземане. При кумулативно съединени искове за установяване нищожност на множество договори за прехвърляне на вземания преценката за касационно обжалване на въззивното решение се извършва за всеки иск поотделно. В конкретния случай цената на всеки от исковете за установяване на нищожност на посочените в исковата молба 400 броя договори за прехвърляне на вземане е под определения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимален размер – по 217 лв., 219 лв., 220 лв., 203,33 лв., 47 лв., 49 лв., 50 лв., 19,44 лв., 31 лв., 32,20 лв., 11,15 лв., 8,46 лв., 7,75 лв. и 7,50 лв.

Въз основа на изложените съображения се налага извод за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение в обжалваната от „Енерго – Про Продажби“ АД част. С оглед изхода на делото разноски на касатора – ищец не се дължат.

На основание чл. 38, ал. 2 ЗА във връзка с чл. 7, ал. 6 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /действаща към настоящия момент редакция/ касаторът – ищец следва да заплати на адвокат Д. Н. Д. адвокатско възнаграждение в размер 1 121,08 лв. за настоящото производство по исковете по чл. 26 ЗЗД, изчислено съобразно интереса в общ размер 33 554,03 лв.

На основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът - ищец трябва да заплати направените разноски за настоящото производство в частта по исковете по чл. 26 ЗЗД, представляващи платено адвокатско възнаграждение, както следва: на „Аватар Ъф Джъстис“ ООД – 500 лв. и на „Дефендър Ъф Фейт“ ООД – 500 лв.

На основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът – ищец следва да заплати на останалите 28 търговски дружества - ответници юрисконсултско възнаграждение в общ размер 450 лв., изчислено съгласно чл. 78, ал. 8 ГПК във връзка с чл. 37 ЗПрП връзка с чл. 25, ал. 2, предл. 2 от Наредбата за заплащането на правната помощ. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК юрисконсулт Л. Ч. е депозирал един общ отговор на касационната жалба на ищеца от името на посочените 28 търговски дружества - ответници по касация, поради което искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер по 450 лв. в полза на всеки ответник е неоснователно и противоречи на изискването на чл. 3 ГПК за добросъвестно упражняване на процесуални права.

По касационната жалба на ответника „Рос Вендинг 1“ ООД, [населено място]:

Касационната жалба на ответника „Рос Вендинг 1“ ООД е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок и е насочена срещу въззивен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване в съответната част – по иска за обезщетение за причинени имуществени вреди.

Въззивният съд е констатирал, че въз основа на получените от Й. Н. пет броя изпълнителни листи по сключените от нея като цесионер през м. януари 2014г. договори за цесия и след сключването на 04.02.2014г. между нея като цедент и дружествата като цесионери на договори за цесия са образувани по молба на едно от дружествата, представлявано от юрисконсулта му, съответно изп. д. № 113/2014г., изп. д. № 114/2014г. и изп. д. № 115/2014г. и на 07.02.2014г. изп. д. № 144/2015г. и изп. д. № 145/15г. по описа на ЧСИ Й. Ц.. Приел е, че по първите три дела във всеки от дните 04.02.2014г.-07.02.2014г. всяко от останалите 29 дружества, представлявано от юрисконсулта си, е представяло поетапно сключените от него в този период договори за цесия и уведомленията до длъжника, искало е да бъде конституирано като взискател в изпълнителното производство на основание чл. 429, ал. 1 ГПК по всеки отделен договор за цесия и е претендирало събиране на дължимите главница, законна лихва, направените от него разноски в изпълнителното дело и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение по чл. 10, т. 1 и т. 2 от Наредба №1/04г на ВАдвС /в действащата редакция към м. февруари 2014г./. Съответният ЧСИ се е произнасял по всяка молба в същия ден, конституирал е всеки молител като взискател, посочвал е, че е дължима обикновена такса в размер 50 лв. по т. 11 ТТРЗЧСИ и че в сумите за събиране следва да се включи и сумата по 150 лв. по всяка молба като юрисконсултско възнаграждение. По отношение на четвъртото и петото изпълнителни дела съдебният състав е констатирал, че в деня на образуването им дружествата са представяли всеки от следващите 19 бр. договори за цесия с идентични искания, по които са последвали идентични действия на ЧСИ. Установил е, че собственици на капитала на всички 30 дружества са едни и същи лица - В. К. Ч. и К. В. Ш., управителят им е един и същ - В. К. Ч., както и юрисконсултите са едни и същи - Л. К. Ч. и К. В. Ш.. Въззивната инстанция е приела, че всички изпълнителни дела са заведени и съответно последващите горепосочени молби по тях представени в деня, в който на длъжника е съобщавано от цедента за всеки от поредните договори за цесии. В срока за доброволно изпълнение са събрани от длъжника всички, посочени в поканите за доброволно изпълнение, суми, включващи дължимите главници, законна лихва, такси и разноски по изпълнителните дела. Съдебният състав е констатирал, че в резултат на начисляване по всяка от отделните молби на юрисконсултско възнаграждение в размер по 150 лв. и такси по т. 11 ТТРЗЧСИ в размер по 60 лв. /с ДДС/ размерът на дълга по всяко от делата многократно е надвишил размера на вземането по изпълнителните листи.

За да направи извод за основателност на предявените осъдителни искове с правно основание чл. 49 и чл. 45 във връзка с чл. 441 ГПК връзка с чл. 53 ЗЗД в размер общо 82 190,18 лв. /74 064, 56 лв. + 8 125,62 лв./, въззивният съд е приел, че действията на цесионерите – взискатели и начинът на упражняване на техните права във връзка с изпълнение на задълженията на „Енерго – Про Продажби“ АД по издадените пет изпълнителни листи представляват злоупотреба с права и като такива са противоправни, като е изложил следните аргументи: 1/ Всеки от взискателите е могъл да събере доброволно вземането си от „Енерго - Про Продажби“ - свръхплатежоспособен длъжник, ако му е предоставил възможност за това след уведомяване му за цесиите; целенасочено такава възможност не му е дадена; 2/ В деня на цесиите, съответно придобиването на качеството кредитор от ответните дружествата, първите пет цедента - ищци по цитираните дела по описа на ВРС, са уведомили „Енерго - Про Продажби“ АД за техните цесии, в същия ден Й. Н. го е уведомила за сключените от нея цесии и в същия ден дружествата цесионери са образували изпълнителни дела и са искали налагане на запори; в следващите дни при последващите договори и новите уведомления са подавани последващите молби за конституиране на взискател; 3/ Всички действия са извършени едновременно единствено с цел да могат да се претендират разноски по изпълнителните дела, многократно надвишаващи размера на дълга; 4/ По всяка последваща молба се е претендирало възнаграждение по чл. 10, т. 1 от Наредба № 1/2004г. на ВАдвС, т. е. за образуване на изпълнително дело при положение, че то вече е било образувано; по всяка молба е начислявана такса по т. 11 ТТРЗЧСИ при положение, че не е налице молба за присъединяване на кредитор по реда на чл. 456 ГПК; таксата по т. 11 не е била заплащана при подаване на молбите авансово от взискателите, въпреки че ЧСИ е издавал по делата сметки от съответните дати.

В подкрепа на извода за солидарна отговорност на ответниците за заплащане на обезщетение за причинените на ищеца имуществени вреди въззивният съд е изложил съображения, че действията на цесионерите – взискатели и действията на съответния ЧСИ по тяхното зачитане и предоставяне на възможност да се упражнят по неправомерен начин в изпълнителния процес са взаимно обусловени и съвместно са причинили имуществени вреди на длъжника /настоящ ищец/ по всяко изпълнително дело, като без тяхната съвместност не би могло да се стигне до този резултат. Съпричинителите на вредата отговарят солидарно за същата пред пострадалия, независимо от това кой от тях в каква степен е допринесъл за настъпването й, а ако съизвършителите /съпричинителите/ са допринесли в различна степен, то вътрешните им отношения се уреждат по реда на регреса.

Възраженията на ответниците за съпричиняване от пострадалия са приети за неоснователни по аргументи, че цедираните суми произтичат от начисляване на корекции по сметки въз основа на нищожни като неравноправни клаузи в общите условия на „Енерго - Про Продажби“ АД, които потребителите са заплатили, и осъждане на ищцовото дружество да ги възстанови с влязло в сила съдебно решение, но няма последващи негови действия, които да с а съпричинили именно процесните вреди от водения изпълнителен процес.

За неоснователно е прието и възражението, че увреждането е опосредено от некомпетентната защита на длъжника в изпълнителното производство, който не е упражнил ефективно правото си на жалба против постановлението за разноски. Изложени са съображения, че съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност, без да е обвързан с това дали действията на съдебния изпълнител са обжалвани и какво е решението на съда, доколкото с диспозитива на решението по чл. 437 ГПК съдът се произнася по отношение съществуването на потестативното право да се постанови отмяна на обжалваните действия, но не и по отношение на процесуалната им законосъобразност, което е само преюдициален въпрос, а по отношение обстоятелствата от значение за деликтната отговорност СПН не се формира.

Допускането на касационното обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол, а преценката за валидността и допустимостта, ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба.

В настоящия случай не са налице данни въззивното решение в обжалваната от касаторът – ответник „Рос Вендинг 1“ ООД част да е вероятно недопустимо. Решението е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Когато съдът се е произнесъл по непредявен иск, по незаявена претенция постановеният съдебен акт е недопустим, тъй като липсва положителна процесуална предпоставка, обуславяща надлежно упражнено право на иск, за която съдът е длъжен да следи служебно. Исковата молба отговаря на изискванията на чл. 127, ал. 1 ГПК, фактите и обстоятелствата, от които се твърди, че произтичат претендираните вреди, са ясно посочени, а формулираният общ петитум по отношение на ответниците – взискатели и ответника – ЧСИ съответства на обстоятелствената част на исковата молба за твърдяна между ответниците солидарна отговорност. Обстоятелството, че исковата молба е подадена от ищеца чрез Адвокатско дружество „В., Ж. и партньори“, представлявано от управляващия съдружник адвокат Г. В., не обуславя извод за недопустимост на въззивното решение, нито на предявените искове, тъй като разпоредбата на чл. 71, ал. 1 ЗА предоставя възможност на страната да сключи договор за правна защита и съдействие и да упълномощи адвокатско дружество. Съгласно чл. 71, ал. 1, изр. 2 ЗА управителят на адвокатското дружество има право да преупълномощи един или няколко съдружници за извършване на процесуално представителство по конкретното дело. Представителството на управителя с оглед неговата компетентност по чл. 71, ал. 1, изр. 2 ЗА предпоставя извод за учредено за него процесуално представителство за клиента. В конкретния случай адвокат Г. В. е управляващ съдружник на Адвокатско дружество „В., Ж. и партньори“, поради което подписаната от него искова молба не е нередовна.

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в осъдителната част по посочения в т. 1 от изложението процесуалноправен въпрос по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, тъй като въззивният съд в съответствие с константната практика на ВКС е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора; обсъдил е допустимите и относими към твърдените от страните факти, обстоятелства и възражения доказателства в тяхната съвкупност, взаимна връзка и обусловеност и въз основа на тях е установил фактическата обстановка, към която е приложил относимите материалноправни норми; произнесъл се е по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Липсват данни за противоречиво решаване на процесуалноправния въпрос с цитираната от касатора и служебно известна на настоящия съдебен състав практика на ВКС.

Посоченият в т. 2 от изложението процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт. Въпросът е свързан с допустимостта на решението по исковете с правно основание чл. 26 ЗЗД, които са отхвърлени от въззивната инстанция и по отношение на които касационната жалба на ищеца „Енерго – Про Продажби“ АД е недопустима. Този въпрос е ирелевантен за спора по предявения осъдителен иск, в която част се обжалва решението на Апелативен съд Варна от ответника „Рос Вендинг 1“ ООД.

Доводът на касатора – ответник за допускане на касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна в частта по осъдителния иск по формулираните в раздел ІІІ, т. 3 и 4 от изложението материалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен. От една страна, въпросите са хипотетични и не са обвързани с мотивите на въззивното решение и данните по делото. От друга страна, съдебният състав не е отрекъл, че поведението на увреденото лице след настъпване на вредата има значение за отговорността на делинквента, нито е приел, че се дължи обезщетение и за вредите, които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добрия стопанин. Изводът на въззивната инстанция за неоснователност на възражението, че увреждането е опосредено от некомпетентната защита на длъжника в изпълнителното производство и изложените в тази връзка съображения са постановени в съответствие с константната практика на ВКС, обективирана в решение № 184/21.09.2011г. по гр. д. № 1124/2010г. на ВКС, ГК, III г. о.

Посочената в раздел VІ, т. 1 от изложението теза няма характер на правен въпрос по смисъла на т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС.

Формулираният в раздел VІ, т. 2 материалноправен въпрос е много общ, а отговорът му съобразно настоящия случай е свързан с преценка на конкретните факти и доказателства и касае правилността на решението, но няма характера на правен въпрос по смисъла на т. 1 от горепосоченото Тълкувателно решение.

Поставените в раздел VІ, т. 3 - т. 9 от изложението въпроси са материалноправни и са относими към приетата във въззивното решение солидарна отговорност на цесионерите – взискатели и съдебния изпълнител. В този смисъл въпросите са относими към предмета на делото и са свързани с правилността на въззивното решение, а отговорът им е обусловен от доказателствата, установената фактическа обстановка, квалифицирането от съда на поведението на ответниците и преценката дали увреждането е причинено от тях по смисъла на чл. 53 ЗЗД. Въззивният съд се е произнесъл по тях, след като е обсъдил събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, анализирани в тяхната взаимна връзка, възраженията и доводите на страните по спора. Дали с оглед събраните доказателства и въз основа на обсъждане на доводите и възраженията на страните може да се приеме, че ответниците отговарят солидарно съгласно разпоредбата на чл. 53 ЗЗД, е въпрос, свързан с преценката на конкретните факти и доказателства и касае правилността на обжалвания въззивен съдебен акт. Оплакването за неправилното му решаване съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.

По отношение на поддържаното от касатора – ответник основание по чл. 280, ал. 2 ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се приеме, че постановеното от Апелативен съд Варна решение в обжалваната от ответника част по осъдителните искове не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания въззивен съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая, въззивното решение в обжалваната от ответника част не попада в нито една от горепосочените хипотези, поради което същото не може да бъде допуснато до касационно обжалване и на това основание.

Предвид липсата на твърдените от касатора - ответник основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението на Апелативен съд Варна в съответната част. С оглед изхода на делото разноски на касатора – ответник не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът – ответник „Рос Вендинг 1“ ООД трябва да заплати на „Енерго – Про Продажби“ АД направените от последния разноски за касационното производство по касационната жалба на ответника в размер 2 760 лв. - платено адвокатско възнаграждение с включен ДДС. Възражението за прекомерност на претендираното от „Енерго – Про Продажби“ АД адвокатско възнаграждение по чл. 78, ал. 5 ГПК е неоснователно, предвид минималния размер, определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /в действащата към м. април 2019г. редакция/ и действителната фактическа и правна сложност на делото. Съдът не е длъжен да намали адвокатското възнаграждение до минималния размер, а следва да прецени характера на спора и фактическата и правна сложност на делото.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение