Определение № 3437 от 03.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4816/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Х. Ч. и Е. И. Ч. против решение № 982 от 06.07.2023 г. по гр.д.№ 693/2023 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отменено решение №26004/09.01.2023 г. на Пловдивския районен съд по гр.д. №9671/2019г., в частта, с което е извършена делба по чл. 353 ГПК и в частта, с което за уравняване на дяловете Е. И. Ч. и А. Х. Ч. са осъдени да заплатят на С. М. Ч. и С. К. Ч. сумата 18731,52 лв. и вместо това допуснатият до делба имот е изнесен на публична продан при първоначална цена 99035 лева, като е постановено реализираната от проданта цена да се разпредели съобразно квотите на съделителите, както следва: 55/56 от сумата за С. М. Ч., и С. К. Ч. и 1/56 от сумата – за Е. И. Ч. и А. Х. Ч.. В касационната жалба се оспорва способът, по който е извършена делбата, като касаторите молят да се отмени решението и делото да се върне за ново разглеждане за установяване, че двуетажната жилищна сграда съставлява две отделни жилища на всеки от етажите, защото така се е ползвала от построяването й – 1963 г. или да се разпределят сградите, като сгради 2, 3 и 5 се поставят в дял на С. М. Ч., и С. К. Ч., ведно с припадащата се към тях част от дворното място, а на касаторите да се разпредели сграда № 6, ведно с припадащата се към нея част от дворното място. Основните доводи са, че имота е поделяем, защото в него има четири сгради, а въззивното решение противоречи на чл. 348 ГПК и чл. 69, ал.2 ЗН. Твърди се необоснованост на извода, че гаража и жилищната сграда са физически и функционално свързани. Оспорва се приложението на чл. 43 ЗУТ, което се отнася за новоизграждащи се сгради. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е наведено основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1.Следва ли да бъде извършена съдебна делба чрез изнасяне на публична продан на имот, който реално е поделяем, като броят на делбените имоти е по-голям от броя на съделителите и следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доказателства, събрани от първоинстанционния съд и наведени нови обстоятелства във въззивната жалба? 2.След като още с изграждането на сградата са обособени и са изградени отделни обекти и обособяването на жилищата не е свързано с изменение на архитектурни проекти и не е необходимо да се изисква одобрен архитектурен проект, следва ли съдът да изнася имота на публична продан без да обсъди този въпрос? 3. Когато в допуснатия до делба имот съществуват самостоятелни обекти с отделни кадастрални номера, а това е установено с техническа експертиза и те са достатъчно на брой за разделяне между съделителите, съдът следва ли да извърши делбата чрез изнасяне на публична продан? 4.Нарушава ли съдът процедурата, като определя неподеляемост на допуснатите до делба имоти - сгради и земя, без да вземе становището на главният архитект на общината? 5.Съставлява ли самостоятелен обект по смисъла на пар.5, т.39 ЗУТ допуснатия до делба гараж, който има самостоятелен идентификатор и посоченото предназначение? 6. Член 43 ЗУТ относим ли е за сгради, построени 1962-1963 г.? За да направи извод, че гаража е допълващо застрояване, следва ли съдът да е назначил и приел заключение на техническа експертиза в тази насока? Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касационно обжалване, тъй като физическата и функционална свързаност на гаража със сграда № 2 са установени от заключението на СГЕ, а доказателствата са обсъдени. Поради същата причина се оспорва допускането до касация и по третия въпрос. По втория въпрос се възразява, че е доказана неподеляемостта на сградата предвид по-малката височина от изискуемата по благоустройствените плавила, включително действали към момента на построяване на сградата. По четвърти въпрос се възразява, че дворното место, предвид площта му е неподеляемо, а по пети – че обжалваното решение е съобразено с цитираното от касаторите. Последният въпрос се оспорва, като не кореспондиращ на мотивите на съда и защото гаража обслужва жилищната сграда. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване е, поради което съдът я преценява за допустима. По делото е установено следното: С влязло в сила решение е допусната съдебна делба на следния недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица]: - двуетажна жилищна сграда със застроена площ от 45 кв.м., с ид. ***, ведно с едноетажна сграда на допълващо застрояване с ид. *** със застроена площ 19 кв.м., с предназначение – склад; -едноетажна жилищна сграда със застроена площ от 11 кв.м., с ид. №***, -сграда с идентификатор *** на един етаж, със застроена площ 21 кв.м., с предназначение „хангар, депо, гараж“. ведно с 1/2 ид.ч. от поземлен имот с ид. ***, с площ от 345 кв.м., с начин на трайно ползване – ниско застрояване /до 10 м/, номер на предходен план – ***, кв.***, парцел ***, между С. М. Ч., и С. К. Ч. с квота при условията на СИО – 55/56 ид.ч. и Е. И. Ч. и А. Х. Ч. с квота 1/56 ид.ч. при условията на СИО. Установено е, че процесните сгради, с изключение на гаража са строени през 1963 г. и са търпим строеж по смисъла на пар.16 ЗУТ. Според приетата СТЕ, с в.л. Р., двуетажната сграда е еднофамилна, независимо, че първия етаж се използва за живеене, защото не отговаря на изискването за жилище – височината му е 2,20 м. Втория етаж е с височина 2,55 м., а в частта на коридорите – 2,25 м. Сградата е неподеляема хоризонтално или вертикално. Вещото лице е посочило, че сграда 3 е с площ 19 кв.м. и съставлява допълващо застрояване към сграда 2, Сграда № 5 е с площ 11 кв.м. и е с жилищно предназначение. Сграда № 6 е гараж с площ 21 кв.м., строен 1992 г., има двойна метална врата към улицата и единична – към двора. Според заключението на в.л. З., дворното место е неподеляемо, предвид нормите за лице и повърхнина в чл. 19 ЗУТ. Двуетажната сграда също е неподеляема, защото първия етаж не отговаря на изискванията за определянето му за самостйятелен обект – височината му е 2,24 м. - под минимално необходимата при преустройство и реконструкция на съществуващи сгради - 2,34 м. /чл. 72, ал.3 от Наредба № 7 от 22.12.2003 г. за правила и нормативи за отделни видове територии и устройствени зони /ДВ бр.3/2004 г./. /виж л. 341 от делото на РС/ РС е извършил делбата чрез разпределение на сградите по чл. 353 ГПК, като: В дял на С. и С. Ч. са поставени двуетажната жилищна сграда със застроена площ от 45 кв.м., с ид.***, ведно с едноетажната сграда на допълващо застрояване с ид. *** със застроена площ 19 кв.м., с предназначение – склад и едноетажната жилищна сграда със застроена площ от 11 кв.м., с ид. ***, ведно с прилежащата 1/2 ид.м. от поземлен имот с ид.№ ***, с площ от 345 кв.м. В дял на А. и Е. Ч. е поставена сграда с ид. ***, със застроена площ от 21 кв.м., с предназначение – гараж. За уравняване на дяловете Е. И. Ч. и А. Х. Ч. са осъдени да заплатят на С. М. Ч. и С. К. Ч. сумата 18731,52 лв. Въззивната инстанция е приела, че жилищната сграда е неподеляема, позовавайки се на приетото заключение на ВЛ Р.. Въз основа на него е прието, че е налице фактическа и функционална връзка между жилищната сграда и гаража, защото двете сгради са долепени една до друга и водомера и водопроводната тръба за жилищната сграда минава през гаража, и че етажа на жилищната сграда и плочата на гаража са свързани помежду си с тераса мост. Въз основа на тези факти, въззивният съд е приел, че гаражът е изграден като допълващо застрояване към основната сграда, за да я обслужва, като осигурява място за паркиране, съобразно изискванията на чл.43 от ЗУТ. Прието е, че разпределянето на гаража в самостоятелен дял на съделители, на които не е възложена основната жилищната сграда, би създало неудобство на последните да ползват собствеността си и би лишило собствениците на жилищната сграда от възможността да паркират автомобил до дома си, което се налага от съвременните условия на живот и е нормативно уредено в чл. 43 ЗУТ. Поради приетото за наличие на явно неудобство по начина, по който е разпределен имота, съдът е приел, че способа по чл. 353 ГПК е неприложим и е изнесъл имота на публична продан. Въззивното решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен орган, в рамките на правораздавателната му власт, в изискуемата форма, подписано е и е разбираемо. Съдът се е произнесъл по редовни въззивни жалби в обема, в който е сезиран и при наличие на изискванията за постановяване на допустим съдебен акт. Предвид изложеното, не са налице основанията за допускане до касация по чл. 260, ал.2, пр. 1 и 2 ГПК. Формулираните първи и трети въпрос изхождат от тезата на касаторите, че процесния имот е поделяем, която не се подкрепя от материалите по делото. Безспорно е установено, че първия етаж на жилищната сграда не отговаря на изискванията за самостоятелен обект на собственост дори да се приеме, че е търпим строеж, изграден 1963 г. Изводът за неподеляемост е изведен от констатациите на двете СТЕ. Това, че сграда 3 и сграда 5 са допълващо застрояване също е установено от двете експертизи. Гаражът е изграден в дворно място и обслужва жилищната сграда в него. С Решение № 269 от 27.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1329/2010 г., I г. о. се прави разграничение в смисъл, че когато гараж се намира в жилищна сграда с множество самостоятелни обекти може да бъде разпределян чрез жребие или по реда на чл. 292 ГПК (отм.), съответно чл. 353 от ГПК, а когато се намира в дворно място, застроено с основна жилищна или вилна сграда и представлява допълващо застрояване по смисъла на чл. 43, ал. 3 ЗУТ в делбата той следва да се третира като обслужващ жилището и не може да се разпределя в самостоятелен дял или за уравнение на дяловете. Твърди се противоречие с Решение № 634 от 4.10.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1378/2009 г., I г. о. и Решение № 60 от 26.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 534/2009 г., I г. о. С първото решение е разяснено, че при извършване на делба, ако допуснатите до делба имоти са достатъчни за разпределението им на съделителите по колена, то делбата, в съответствие с чл. 69, ал.2 ЗН следва да се извърши чрез разпределение по чл. 292 ГПК /отм./, респективно чл. 353 ГПК. Според второто решение „нормата на чл. 69 ЗН следва да намери приложение във всички случаи, при които броят на съделителите е равен или по-малък от броя на допуснатите имоти, а ако имотите са поделяеми - на обособените дялове от тях“, а публичната продан е „допустим способ само ако имотите са по-малко от броя на съделителите и всеки имот е реално неподеляем“. За разлика от казусите в тези решения, по настоящото дело не е допусната делба на поне два имота и не се доказва допуснатият до делба имот да е поделяем. Доказателствата, относно поделяемостта са обсъдени от съда, поради което не е налице и противоречие със съдебната практика по чл. 235, ал.2 ГПК. Затова по първия въпрос и в двете му части не се установява противоречие със съдебната практика. В настоящия случай не са обособени с изграждане на сградата отделни обекти на собственост. Ползването на етажите като жилищни не ги прави самостоятелни обекти на правото на собственост ако не отговарят на строителните правила и норми, действащи към момента на изграждането им или към момента на извършване на делбата, включително и за изискуемата височина. Изключение се допуска само по отношение на пар.38 и 39 от СПИ /ДВ бр. 38/1963 г./ но те касаят изискването за баня и за дрешник, какъвто не е настоящия случай. /Виж ТР № 96//16.11.1971 г. на ОСГК на ВС. Така поради това, че втория въпрос не кореспондира на данните по делото, той е неотносим и по него не се допуска касационно обжалване. Обстоятелството, че постройките от допълващото застрояване са заснети с отделни идентификатори не доказва, че са самостоятелни обекти на собственост, не ги прави такива, ако не отговарят на изискванията за самостоятелен имот или ако са сгради от допълващото застрояване. Затова третия въпрос не кореспондира на данните по делото. Относно постройката от 21 кв.м., която се ползва за гараж, съдът е приел и че е неудобно отделянето й, а неудобстовото е критерий, който прави недопустимо прилагането на чл. 353 ГПК като способ за извършване на делбата. Относно дворното място, при установената площ на същото е невъзможно разделянето му при спазване на минимално необходимите площи по чл. 19 ЗУТ. Относно сградите, двете СТЕ са установили неподеляемост, а и три от делбените сгради са такива от допълващо застрояване. Предвид това, четвърти въпрос е неотносим към изхода от спора. Относно пети въпрос, правилото на пар.5, т.39 ЗУТ дефинира понятието „обект“, а не „самостоятелен обект“. Въззивното решение е в съответствие с Решение № 269 от 27.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1329/2010 г., I г. о. относно разграничението, че когато гараж се намира в жилищна сграда с множество самостоятелни обекти може да бъде разпределян в самостоятелен дял, а когато се намира в дворно място, застроено с основна жилищна или вилна сграда и представлява допълващо застрояване по смисъла на чл. 43, ал. 3 ЗУТ, в делбата той следва да се третира като обслужващ жилището и не може да се разпределя в самостоятелен дял или за уравнение на дяловете. Поради това, че по пети въпрос не се констатира противоречие със съдебната практика, не е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Съдът е изложил мотиви за неприложимост на способа по чл. 353 ГПК - отделянето на гаража от 21 кв.м., който е в процесното дворно място, в което се намира двуетажната жилищна сграда със застроена площ 45 кв.м. и две сгради на допълващото застрояване от 11 и 19 кв.м. би създало неудобство за ползването на жилищната сграда, защото я обслужва не само за паркиране на автомобил, а в него е монтиран и водомера за жилищната сграда и водопроводната тръба, която я вдоснабдява, а има и врата от гаража към двора. Създаването на неудобства, по-големи от обикновеното е пречка за разделяне и обособяване на самостоятелни дялове както според чл. 353 ГПК, така и според нормите на чл. 39, ал.2 ЗС и чл. 203, ал.1 ЗУТ. Така по пети и шести въпрос, касаторите не доказват противоречие на обжалваното решение със съдебната пракитка. Цитираното от касаторите Решение № 261 от 23.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3777/2013 г., I г. о. се отнася за разграничение между складово помещение, което е принадлежност към жилище и склад, като отделен обект на правото на собственост. То е неотносимо към настоящия спор. В обобщение не е налице наведеното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер 2 000 лв. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение