Определение № 5022 от 05.11.2024 г. на ВКС по гр. д. № 931/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. Р. М., подадена чрез процесуален представител адв. В. С. против част от решение № 4786 от 13.09.2023г., постановено по в.гр.д. № 6513/2021г. по описа на Софийски градски съд. С обжалваната част от въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 151298/26.06.2019г. постановено по гр.д. № 22665/2018г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която на основание чл. 222, ал. 3 вр. чл. 228, ал. 2 вр. чл. 59 от КТ е отхвърлен предявеният от В. Р. М. с ЕГН [ЕГН] против „Летище София“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] иск за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 15120 лева, представляваща дължим остатък от 9 брутни заплати /до пълния уговорен в чл. 54.1, т. 4 и чл. 54.3 от КТД/2015г. размер на БТВ за срок от 15 месеца/ във връзка с прекратяване на трудовия договор поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ, при придобит трудов стаж в размер на 20 или повече години при ответното дружество или юридическо лице, на което "Летище София" ЕАД се явява правоприемник или са от системата на СО БГА „Балкан“, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковата молба в съда – 04.04.2018г. до окончателното плащане. В частта, с която първоинстанционното решение е обезсилено за разликата над предявения размер от 15120 лева до произнесените 20160 лева, ведно със законната лихва от исковата молба до окончателното плащане, въззивното решение не е предмет на касационната жалба и е влязло в сила. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на обжалваното решение поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с оглед на което се отправя искане същото да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено, а предявената искова претенция да бъде уважена в цялост. Касационният жалбоподател поддържа, че мотивите на въззивния съд не съответстват на установената по делото фактическа обстановка и събраните доказателства. Поддържа, че изводът на съда, според който условие за заплащане на претендираното обезщетение към датата на прекратяване на трудовия договор поради пенсиониране е служителят да е бил страна по КТД от 2015г. и предходни колективни договори е превратен, след като в описанието на фактическата обстановка правилно е цитирал клаузата на чл. 54.3 от КТД/2015г., съдържаща съюза „или“ между „настоящ“ и „предишен“ КТД. Съдът не е отчел безспорното положение, че работниците и служителите са се присъединили доброволно към предишен КТД/2013г.; за целта ръководството на предприятието е поканило изрично всеки от работниците, който не е член на синдикалната организация; че съдържанието на КТД от 2013г. и КТД от 2015г. съвпадат и при същото ръководство на работниците не е съобщено за сключването на КТД/2015г., което сочи недобросъвестно поведение на работодателя, поради което следва да се приеме, че е дадена възможност на работниците да ползват правата по последния. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация „Летище София“ ЕАД, чрез процесуален представител адв. А. К. изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 284 от ГПК. Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. В изложението е отправено искане за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в специалните хипотези на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, за да се произнесе съобрази следното: За да постанови решението си въззивният съд е приел за установени следните факти: страните са били обвързани от валидно трудовото правоотношение в периода от 15.09.1977г. до 01.09.2017г., като ищецът е изпълнявал различни длъжности, последната от които "авиодиспечер, въздушно обслужване/рампагент-супервайзор". Със заповед № 1383/26.08.2017г. на изпълнителния директор на "Летище София" ЕАД на основание чл. 327, ал. 1, т. 12 от КТ трудовият договор между страните е прекратен поради придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст от ищеца, считано от 01.09.2017г. В заповедта е разпоредено изплащане на обезщетение на служителя по чл. 222, ал. 3 от КТ в размер на БТВ за 2 месеца и след представяне на разпореждане за пенсиониране, издадено от НОИ – обезщетение в размер на БТВ за срок от още 4 месеца. Общият трудов стаж на ищеца при ответника, респ. праводателите му, е над 20 години. Със заявление от 10.12.2013г. ищецът заявил присъединяване към КТД, сключен на 20.11.2013г. и е бил присъединен за срока му на действие – м. 12.2013г. - м. 11.2015г., през който период са му правени удръжки от трудовото възнаграждение за членски внос "присъединени" – 2013г. На 08.12.2015г. между "Летище София" ЕАД и синдикатите – Синдикална секция към Федерацията на транспортните работници "Подкрепа" при "Летище София" ЕАД и Синдикална организация към Съюза на транспортните работници в България при "Летище София" ЕАД е сключен нов КТД, към който ищецът не се е присъединил. От показанията на свидетеля А. В. /колега на ищеца от 1982г. до 2020г./ приел за установено, че за сключването на КТД от 2013г., към който се е присъединил както той, така и ищецът като са подали заявление по образец, работниците били информирани от прекия си ръководител. През 2015г. нито той, нито колегите му, в т.ч. и ищеца – В. М., са били информирани, че е бил сключен нов КТД, не им е бил предоставен от прекия ръководител такъв договор, за да се запознаят с него, както и не им е била давана бланка за присъединяване към него. Доколкото е имал всички права – медицинско обслужване, работни дрехи, униформено облекло, почивна станция, е останал с впечатление, че КТД от 2013г. е продължил своето действие и след 2015г. През 2017г. ищецът споделил пред него, че при пенсионирането му работодателят изплатил по-малък размер обезщетение, тъй като не се е бил присъединил към КТД от 2015г., когато свидетелят узнал за сключен нов КТД от 2015г. Съгласно клаузата на чл. 54.1.4 от КТД/2015г., действащ към датата на прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, след като работникът или служителят придобие право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването, той има право на обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за срок от 15 месеца при условие, че е придобил трудов стаж в размер на 20 години при ответното дружество или юридическо лице, на което "Летище София" ЕАД се явява правоприемник. Съгласно чл. 54.3 от КТД/2015г. правото на обезщетение по този ред се ползва само в случаи, когато съответният работник/служител към датата на прекратяване на трудовия договор е член на синдикална организация страна по КТД или присъединен към КТД /настоящ или предходен/ за период не по-малък от 12 месеца. Съгласно чл. 4.3 от КТД/2015г. клаузите по този договор имат действие спрямо работници и служители, членове на синдикатите или такива, които са се присъединили към КТД по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ. При тези факти, от правна страна въззивният съд при тълкуване разпоредбите на КТД/2015г. съобразно правилата на чл. 20 от ЗЗД достигнал до извод, че право да получат допълнително "гратификационно" обезщетение в размер на брутното им трудово възнаграждение за срок от 15 месеца е предвидено за работници и служители, които имат придобит при работодателя трудов стаж в размер на 20 години, придобили са право на пенсия за осигурителен стаж и възраст, независимо от основанието за прекратяването на трудовото им правоотношение, които са членове на синдикална организация или са се присъединили към КТД /предходен или настоящ/ за период не по-малък от 12 месеца по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ. Изразът „предходен или настоящ“ в клаузата на чл. 54.3 от КТД/2015г. тълкувал в смисъл, че касае случаите, когато работник/служител към датата на прекратяване на трудовото правоотношение е присъединен към КТД от 2015г., но от присъединяването до датата на прекратяване на трудовото правоотношение периодът е по-малък от 12 месеца, в която хипотеза се взема предвид и времето, когато този работник е бил присъединен към предходен КТД и сбора от това присъединяване към двата КТД /настоящ или предходен/ е не по-малък от 12 месеца. Изтъкнал, че въведеното уточнение в чл. 54.3 от КТД от 2015г. - "предходен или настоящ" КТД няма предвид, че обезщетение в увеличен размер се дължи и на работник или служител, който е бил присъединен към настоящия или към предходен КТД за период не по-малък от 12 месеца, т.е. че разпоредбата не ползва работниците и служителите, които са били присъединени, както към настоящия, така и към предходен КТД при условие, че е спазено изискването периода на присъединяване да не е по-малък от 12 месеца, каквато теза поддържа ищецът. Така обосновал, че ищецът не попада в кръга на лицата, които се ползват от правата по чл. 54 от КТД/2015г. Обратното тълкуване на израза "предходен или настоящ" КТД отбелязал като неправилно и несъответстващо на действителната воля на страните, които са сключили КТД/2015г., тъй като нормата на чл. 54.3 от КТД/2015г. следва да се тълкува систематично във връзка с чл. 4.3 от КТД/2015г., съгласно която клаузите по този КТД имат действие спрямо работници и служители, членове на синдикални организации или такива, които са се присъединили към КТД по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ. Посочил, че императивната норма на чл. 57, ал. 2 от КТ възприема принципа, че присъединяването на работниците и служителите към нов КТД става доброволно, а не принудително и автоматично въз основа на извършено присъединяване към предходен КТД. След като ищецът не се е присъединил към КТД от 2015г. приел, че не може да претендира права на основание разпоредбите на този КТД, т.е. в тежест на работодателя не е възникнало задължението да му заплати увеличен размер на обезщетение по чл. 54.1.4 от КТД/2015г. В изпълнение на дадените задължителни указания в отменително решение № 86 от 14.05.2021г. по гр.д. № 2821/2020г. по описа на ВКС, III ГО пристъпил към разглеждане на възражението на ищеца за неизпълнение на задължението на работодателя за информиране по чл. 58 от КТ за сключването на нов КТД. В тежест на ищеца приел, че е доказването на недобросъвестното /умишлено/ неизпълнение от страна на работодателя на задължението му по чл. 58 от КТ, а в тази на работодателя – че е изпълнил задължението си по закон. Обсъдил в тази връзка показанията на свидетеля А. В. установяващи, че през 2015г. нито той, нито колегите му, в т.ч. и ищеца – В. М., са били информирани, че е бил сключен нов КТД, не им е бил предоставен от прекия ръководител такъв договор, за да се запознаят с него, както и не им е давана бланка за присъединяване към него. Свидетелят обаче заявил, че не знае дали е случайно или умишлено неуведомяването на служителите от страна на работодателя за съществуването на КТД/2015г. Въз основа на последното приел, че по делото не са ангажирани други доказателства за установяване на недобросъвестното /умишлено/ неизпълнение от страна на работодателя на задължението му по чл. 58 от КТ. При липса на достатъчно убедителни доказателства приел, че не може да се обоснове извод, че работодателят умишлено е попречил на информирането на работниците и служителите за съществуването на КТД от 2015г., нито, че това поведение е недобросъвестно. Изтъкнал, че бездействието на работодателя при информиране на работниците и служители за КТД от 2015г. не се приравнява на недобросъвестност по смисъла на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а фингираното настъпване на предвидения от страните модалитет е само при умисъл на работодателя – съзнателно, преднамерено извършване на неправомерно деяние, с което същият като страна по КТД, има интерес от несбъдване на отлагателното условие, т.е. да е попречил то да настъпи. В случая доколкото по делото е останал недоказан факта за наличието на недобросъвестно /умишлено/ поведение от страна на работодателя досежно неизпълнение на задължението му по чл. 58 от КТ да информира работниците и служителите за съществуването на КТД от 2015г., обосновал неприложимост на фикцията на чл. 25 от ЗЗД. Така мотивирал, че действащият към датата на пенсионирането на ищеца КТД от 2015г. няма действие спрямо него, защото той не се е присъединил към него по предвидения за това ред, регламентиран в чл. 81 от КТД, поради което в негова полза не е възникнало право на обезщетение в увеличен размер на още 9 брутни заплати. В този смисъл постановил и крайния си акт. Касаторът В. Р. М. обосновава наличие на специални предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Поставя в тази връзка следните значими за изхода на делото въпроси: 1/ Следва ли въззивният съд да изложи собствени мотиви по оплакванията във въззивната жалба и следва ли да извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция доказателствен материал, по свое убеждение и съгласно разпореденото в закона да направи свои фактически и правни изводи, за да стигне до свое собствено решение, което да намери отражение в мотивите на съдебния акт? Твърди, че въпросът е разрешен в обжалваното решение в противоречие с т. 2 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС, както и с практиката на ВКС по чл. 290 от ГПК – решения по гр.д. № 2184/2015г., III ГО; по гр.д. № 811/2018г., II ГО; по гр.д. № 4190/2014г., IV ГО; по т.д. № 2624/2016г., II ТО; по гр.д. № 1332/2015г., IV ГО; по гр.д. № 2666/2015г., IV ГО и по гр.д. № 1963/2019г., II ГО. 2/ относно приложението на чл. 25, ал. 1 от ЗЗД при наличието на съдебна практика, разглеждаща въпроса за правните последици от недобросъвестното поведение на страната, имаща интерес от несбъдването на условието, обективирана в решение № 15 от 22.04.2014г. по т.д. № 46/2013г. на ВКС, II ТО; решение № 7 от 19.04.2017г. по т.д. № 53312/2015г. на ВКС, и решение № 161 от 19.07.2018г. по т.д. № 1561/2017г. на ВКС, II ТО. Въпросите според касатора са в същото време от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Твърди също и очевидна неправилност на решението, като основано на очевидно неправилни изводи. След преценка, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение приема следното: Първият въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и да обсъди всички доводи и възражения на страните. Въпросът е принципен, включен е в предмета и обуславящ изхода по всяко дело, поради което удовлетворява изискването за общо основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Правомощията на въззивната инстанция са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1/09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. по т.д. № 1/2000г. на ОСГК на ВКС и в редица решения на ВКС по чл. 290 от ГПК. Съгласно приетото в тази практика, въззивният съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички доводи на страните по предмета на спора. Това задължение на съда произтича от разпоредбите на чл. 12 и чл. 235 от ГПК, според които съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, подлежащи на установяване, като обсъди всички относими доказателства и доводите на страните, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на ясни мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. В случая въззивният съд при повторно разглеждане на делото и в изпълнение на указанията на ВКС по прилагането и тълкуването на закона съгласно чл. 294, ал. 1 от ГПК е обсъдил подробно всички възражения и оплаквания във въззивната жалба, както и доводите в отговора на въззиваемия, като във връзка с тях е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства. Обсъдил е съдържанието на представените писмени доказателства; тълкувал е отделните клаузи на КТД от 2015г.; обсъдил е и събраните по делото гласни доказателства. Въз основа на обсъждане поотделно и в съвкупност на доказателствата по делото, се е произнесъл по доводите и възраженията на страните достигайки до решаващ краен извод по същество на предявения иск. С оглед мотивите на въззивното решение съставът на ВКС приема, че по поставения принципен процесуалноправен въпрос не е налице твърдяното противоречие с относимата съдебна практика на ВКС. Не е налице съответно допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, нито такава по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обуславяща приложно поле на касационно обжалване по този въпрос. Въпросът за приложението на чл. 25, ал. 1 от ЗЗД е поставен във връзка с оспорения в касационната жалба правен извод, залегнал в обжалваното решение, че бездействието на работодателя по задължението му за информиране на работниците и служителите за КТД от 2015г. не се приравнява на недобросъвестност по смисъла на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, а фингираното настъпване на предвидения от страните модалитет е само при умисъл на работодателя – съзнателно, преднамерено извършване на неправомерно деяние, с което същият като страна по КТД, има интерес от несбъдване на отлагателното условие, т.е. да е попречил то да настъпи, каквото умишлено поведение на работодателя съдът приел че не е доказано по делото. В цитираната от касатора към този въпрос съдебна практика е дадено разрешение, че съгласно законовата уредба на договорите, сключени под условие, установена с нормата на чл. 25, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД, действието на договора или прекратяването му може да бъде поставено в зависимост от едно бъдещо несигурно събитие. Настъпването на събитието може да зависи или да не зависи от волята на страните, но от сбъдването на условието ще зависи доколко сключеният договор ще породи целените правни последици, или ще бъдат заличени с обратна сила вече породени правни последици. Според чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД условието се смята за сбъднато, независимо от фактическото му ненастъпване, щом страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила то да настъпи. Преценката относно сбъдването на условието /отлагателно или прекратително/ следва да се осъществи по правилата на логиката при съпоставка между поведението на страната и закономерния ход на събитията, като се отчете интересът на страните в предметната рамка на сключения договор. За да е приложима законовата фикция на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, според която, условието, макар и фактически да не е настъпило, се счита за сбъднато, е необходимо да бъде доказано, че ответникът е попречил за сбъдване на условието и неговото поведение може да се квалифицира като недобросъвестно. Недобросъвестността като юридически факт е елемент от фактическия състав на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД, която не е въведена като законова презумпция – не се изразява в знание на правнозначими обстоятелства, които би следвало да мотивират лицето да има различно от вече проявено поведение. Прието е, че понятието недобросъвестност по смисъла на чл. 25, ал. 1, изр. 2 от ЗЗД означава психическото отношение на съконтрахент към извършено от него неправомерно деяние, като по съдържание недобросъвестността се покрива с умисъла като форма на вина. Цитираната съдебна практика за приложимостта на разпоредбата на чл. 25 от ЗЗД е постановена във връзка със задължението на възложителя да заплати възнаграждение за приета работа по договор за изработка. Поради различното правно естество на правоотношението, предмет на настоящото дело противоречие на обжалваното решение и тази съдебна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е изключено. Решаващият правен извод, обусловил и резултата по делото във въззивното решение е, че ищецът не е членувал в синдикална организация и не се е присъединил към КТД/2015г. по реда на чл. 57, ал. 2 от КТ; установено е неизпълнение на задължението на работодателя за информиране на работника по чл. 58 от КТ, но не е установено по категоричен начин това неизпълнение да се дължи на „недобросъвестно /умишлено/ поведение“ на работодателя. В тази връзка и в контекста, в който е поставен втори въпрос от изложението дали умишленото неизпълнение на задължението на работодателя е релевантно за възникване на правото на обезщетение на работника, съдът приема, че са налице предпоставките /обща и специална/ на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, обуславящи приложно поле на касационно обжалване на решението по следния обобщен и конкретизиран от настоящия съдебен състав въпрос: Какво е значението на добросъвестността /недобросъвестността/ и на умисъла като форма на вина по смисъла на Кодекса на труда при неизпълнение на трудовите задължения на работодателя? На основание чл. 83, ал. 1, т. 1 от ГПК касаторът не дължи такси и разноски по производството. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение