Определение № 39 от 25.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5728/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. Й. Г. от [населено място] срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, ГО, постановено на 05.08.2015г. по в.гр.д.№2709/2014г., с което е отменено решението на първоинстанционния съд и вместо това е отхвърлен предявеният от П. Й. Г. срещу Ю. М. П., М. Т. П. и П. Г. Б. иск за признаване за установено в отношенията помежду им, че П. Й. Г. е собственик на реална част от недвижим имот УПИ IV-96 с площ 285кв.м., заключена между регулационната линия между УПИ Х-96 и УПИ IV-96 в кв.6 по регулационния план на [населено място], [община] и изпълнената на място ограда, показана в червено на комбинираната скица от заключението на тройната съдебно-техническа експертиза и за осъждането на Ю. М. П., М. Т. П. и П. Г. Б. да предадат на П. Й. Г. владението върху тази реално определена част на основание чл.108 ЗС, както и предявеният от П. Й. Г. срещу Ю. М. П., М. Т. П. и П. Г. Б. за осъждането им да преместят съществуващата ограда, разположена в УПИ IV-96 по регулационната линия с УПИ Х-96. В изложението към подадената касационна жалба се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по материално-правен въпрос, който е разрешаван противоречиво от съдилищата, а именно възможно ли е в хипотезата на чл.200 ЗУТ да се придобие по давност реална част от УПИ в границите на селищно образувание без за тази реална част да са налице изискванията на чл.19 ЗУТ и същата да не се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ и за да не бъдат спазени изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ за минималните размери по чл.19 ЗУТ следва ли реалната част да се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ или е достатъчно фактическото й присъединяване по силата на упражнено давностно владение. Поддържа, че съдът се е произнесъл и по въпроса възможно ли е да се придобие по давност реална част от поземлен имот в границите на селищно образувание, която не съответства на изискванията за образуване на самостоятелен парцел, разрешаван противоречиво от съдилищата, както и по въпроса следва ли в решението си съдът по предявен иск по чл.108 ЗС да се произнесе на първо място относно това дали ищецът е собственик на процесния имот, разрешаван противоречиво от съдилищата. В писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Ю. М. П., М. Т. П. и П. Г. Б. изразяват становище, че касационната жалба е недопустима, тъй като цената на имота е под 5000лв., както и че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Неоснователни са доводите на ответниците, че касационното обжалване е недопустимо с оглед цената на иска. Касационната жалба е подадена на 01.10.2015г. срещу въззивно решение, постановено на 05.08.2015г., поради което приложение следва да намери редакцията на чл.280, ал.2 ГПК след изменението на закона, обн.ДВ.бр.50/2015г., съгласно която решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти подлежат на касационно обжалване независимо от цената на иска. Налице са предпоставките за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Предявен е иск за признаване правото на собственост и предаване владението върху реална част от недвижим имот с площ от 307кв.м., представляваща част от УПИ IV-96 в кв.6 по регулационния план на [населено място], [община], както и за преместване на съществуващата ограда, разположена в УПИ IV-96 по регулационната граница с УПИ Х-96. В обжалваното решение е прието, че предявените искове са неоснователни. Прието е, че по договор за дарение /н.а.№75/10.04.1980г., том II, н.д.№647/1980г. П. Г. А. /Б./ е придобила правото на собственост върху дворно място, находящо се в [населено място], с площ от 6.525дка, представляващо парцел IV-96 в кв.6 по плана на селото. По силата на издадената от ИК на ОНС-В. заповед №134/24.12.1980г. е одобрено разделянето на парцел IV-96 на четири отделни парцела, а именно IV-96, IX-96, X-96 и XI-96, след което на 25.11.1981г. /н.а.№59, том Х, дело №3928/1981г./ П. Г. е прехвърлила на П. Й. Г. собствеността върху дворно място, находящо се в [населено място], с площ от 1640кв.м., представляващо УПИ IV-96 в кв.6 по регулационния план на селото, а на 16.08.2011г. /н.а.№131, том II, рег.№5039 дело №258/2011г./ е прехвърлила на дъщеря си Ю. М. П. по време на брака й с М. Т. П., правото на собственост върху дворно място с площ от 2124кв.м., представляващ УПИ X-96 по регулационния план на [населено място]. Въз основа на заключението на изслушаната по делото СТЕ от 26.06.2015г. е прието, че материализираната на място ограда не е поставена на регулационната граница между двата имота, като има навлизане в УПИ IV-96. Прието е обаче, че предявеният от П. Й. Г. иск за предаване владението върху тази реална част, както и за преместване на оградата, е неоснователен, тъй като Ю. М. П. и М. Т. П. са придобили по давност правото на собственост, установявайки самостоятелна фактическа власт след 16.08.2011г. и присъединявайки владението на своя праводател П. Г. от 1981г., когато телената ограда е поставена на мястото, на което се намира и понастоящем. Прието е, че както разпоредбата на чл.59 ЗТСУ/отм./, така и разпоредбата на чл.200, ал.1 ЗУТ допускат принципната възможност да се придобиват реални части от недвижими имоти по давност, ако са спазени изискванията за минимални размери за площ и лице с изключение на случаите, при които частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на чл.17 ЗУТ, а останалата част отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ или се присъединява към съседен имот /чл.200, ал.2 ЗУТ/, т.е. не само когато тази реална част е обособена като самостоятелен имот /в който случай следва да бъдат спазени изискванията на чл.54, ал.1-3 ЗТСУ/отм./, респ. чл.19 ЗУТ/, но и когато се присъединява към съседен имот и става неразделна част от него, а останалата реална част от имота също отговаря на изискванията за самостоятелен имот по чл.19 ЗУТ. Прието е, че в случая спорната част от УПИ IV-96 е владяна от ответниците по предявения иск, присъединена е към техния недвижим имот /УПИ Х-96/ и придобита от тях по давност, и това е прието от въззивния съд за допустимо, тъй като оставащата част от УПИ IV-96 отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ-след приспадане на спорните 285кв.м. повърхността на имота остава приблизително 1355кв.м., а лицето на имота е 19 метра. По поставения от касатора въпрос по приложението на чл.200 ЗУТ в представеното с изложението решение №406/02.10.2014г., постановено по гр.д.№484/2014г. по описа на Пазарджишкия окръжен съд е прието, че тази разпоредба, както и разпоредбата на чл.59 ЗТСУ/отм./ е насочена към запазване целостта на обектите, формирани при изготвяне на регулацията. Прието е, че предвиденото в чл.200, ал.2 ЗУТ изключение касае само случаите, когато частта от поземления имот се присъединява към съседен имот при условията на ЗУТ, т.е. при урегулиране с регулационен план, тъй като чл.17, към който препраща чл.200, ал.2 ЗУТ касае урегулирането на неурегулирани дотогава имоти. По отношение на реално обособена част от урегулиран поземлен имот е прието, че не може да бъде придобита по давност нито по отменения ЗТСУ, нито по действащия ЗУТ, ако не отговаря на изискванията за минимална площ и лице, за да бъде обособена като самостоятелен парцел. В същия смисъл е и становището, изразено в представеното с изложението решение №1109/09.12.2008г., постановено по реда на §2, ал.3 ПЗР на ГПК от тричленен състав на Трето ГО на ВКС по гр.д.№3117/2007г., както и в решение №1008/14.09.2009г. на Първо ГО на ВКС по гр.д.№3465/2007г. Така изразените становища обосновават извод за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.2 ГПК по въпроса възможно ли е в хипотезата на чл.200 ЗУТ да се придобие по давност реална част от УПИ в границите на селищно образувание без за тази реална част да са налице изискванията на чл.19 ЗУТ и същата да не се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, както и следва ли реалната част да се присъединява към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ, за да се приеме, че не е необходимо да бъдат спазени изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ или е достатъчно фактическото й присъединяване по силата на упражнено давностно владение. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение