Определение № 2030 от 24.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4177/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратура на РБ срещу решение № 265/18.06.2024 г. по в. гр. д. № 162/2024 г. на Русенския окръжен съд в частта му, с която като е потвърдено решение № 1601/14.11.2023 г. по гр. д.№ 2602/2023 г. на Русенския районен съд, Прокуратурата на РБ е осъдена да заплати на Ш. А. С., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за причинените й неимуществени вреди, претърпени от незаконно повдигнато обвинение в извършено престъпление от общ характер по ДП № 2158 от 2015 г. по описа на ОП-Русе, производството по което е прекратено поради недоказаност на обвинението. Поддържа се основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Постъпила е и насрещна касационна жалба от Ш. А. С., с която въззивното решение се обжалва в частта му за отхвърляне на иска за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди над присъдения размер от 1 500 лв. до пълния предявен размер от 15 000 лв., както и за отхвърляне на иск за заплащане на законната лихва върху обезщетението за времето от 23.07.2019 г. до 17.05.2020 г. За да се произнесе по искането за допускане, ВКС взе предвид следното: Разгледан е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди в размер 15 000 лв., причинени от незаконно повдигнато обвинение в извършване на престъпление, по което наказателното производство е завършило с постановление на прокуратурата за прекратяване. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищцата е повдигнато обвинение и тя е била привлечена като обвиняема с постановление от 18.07.2018 г. по ДП № 2158 от 2015 г. по описа на ОП-Русе за извършено престъпление по чл. 255, ал. 1 и 2, т. 1 вр. с чл. 26, ал. 1 НК - избягване плащане на данъчни задължения в големи размери, производството по което е прекратено с прокурорско постановление от 23.07.2019г. поради недоказаност на обвинението. Съдът е посочил, че не е било установено основанието за получаването на паричните средства от чужбина, поради което в наказателното производство тези приходи не са могли да бъдат определени като доходи облагаеми с данъци. През време на воденото наказателно производство по отношение на ищцата не е била определяна мярка за отклонение и не са налагани други мерки за процесуална принуда. Според въззивния съд от показанията на свидетелите не може да се направи разграничение и не става съвсем ясно каква част от установените вреди се дължат на воденото наказателно производство, и каква част се дължат на действия на други органи и институции, както и във връзка с кои производства, предвид наличието на данни за водено административно производство във връзка с обжалване на данъчен ревизионен акт и гражданско дело за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество, като е прието във въззивното решение, че по делото не е установено ищцата да е претърпяла в резултат от незаконното обвинение неимуществени вреди извън обичайните такива, присъщи за всеки индивид в подобна ситуация. Въззивният съд е приел, че в случая са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и като съобразил, че наказателното производство е продължило около година, тежестта на престъплението, за което е повдигнато обвинение, липсата на взета мярка за неотклонение, недоказаните болки и страдания над обичайните за този род, в т.ч., че не е доказано да са настъпили по-тежки за ищцата последици в личен, професионален или социален аспект, съдът счел за справедливо ищцата да бъде обезщетена за търпените неимуществени вреди със сумата от 1 500 лв., а за разликата намерил иска за неоснователен, след като препратил към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл. 272 ГПК. Въззивният съд е обосновал и извод за частично погасяване на вземанията за лихва за периода 23.07.2019 г. до 17.05.2020 г., по отношение на които се прилага кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" ЗЗД. В касационната жалба на Прокуратурата на РБ се поддържа неправилност на решението в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Твърди се, че въззивният съд е достигнал до погрешни изводи относно обема, интензитета и паричния еквивалент на търпените от ищцата вреди, както и че решението на съда не е съобразено с постоянната съдебна практика по аналогични дела и съществуващите в страната обществено-икономически условия на живот. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите: 1. за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД - нарушение на т. 11 от ППВС № 4/23.12.1968 г.; 2. част от твърдените неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица на увреждането - нарушение на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; 3. липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди - нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; 4. за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ - сочи се практика на ВКС /решения на състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК/. Настоящият касационен състав намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Поставените от касатора първи и четвърти въпрос, отнасящи се до критериите по чл. 52 ЗЗД, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди са разрешени в съответствие с утвърдената практика на Върховния касационен съд. Съгласно нормата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г. понятието справеливост не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретно обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението. С оглед на това разбиране, при определяне на този размер съдът трябва да вземе предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди. Принципът за справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице и когато съдът е съобразил всички тези обстоятелства, решението е постановено в съответствие с този принцип. В настоящия случай, въззивният съд е съобразил размера на обезщетението за неимуществени вреди с всички конкретно установени обстоятелства, относими към претърпените от ищцата неимуществени вреди, в т.ч. е взел предвид периода от време на проведеното наказателно производство, тежестта на повдигнатото обвинение, липсата на наложена мярка за неотклонение, преживените негативни емоции, преживявания и притеснения на ищцата във връзка с обвинението, като е констатирал, че на последната не са били причинени неудобства, по-големи от обичайните при подобни случаи. Като е преценил всички релевантни за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост обстоятелства, въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика. На следващо място от страна на прокуратурата се поддържа, че част от твърдените от ищцата неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, и така са нарушени разясненията, дадени от ВКС в т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК. По този проблем касаторът не е посочил кои точно неимуществени вреди не са последица в необходимата връзка с увреждането, поради което касационният съд не може да осъществи дължимата проверка за наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Невъзможна е по същата причина и проверката на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение със соченото тълкувателно решение. Прокуратурата твърди още, че липсват мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди, с което са нарушени разясненията на ВКС в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК. Противно на това твърдение, в обжалваното решение съдът е изложил мотиви защо приема вредите за пряка последица от наказателното преследване, като изрично посочва кои от твърдените от ищцата такива не възприема. Ето защо въпросът не налага допускане на касационно обжалване, а разясненията на ВКС не са нарушени. По горните съображения в случая няма основание и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение по поставените от касатора правни въпроси и в сочената от него хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. При този изход на делото в настоящето производство по чл. 288 ГПК, насрещната касационна жалба следва да се остави без разглеждане на основание чл. 287, ал. 4 ГПК, предвид недопускането на касационно обжалване по основната касационна жалба и липсата на основание за разглеждането й по същество. Воден от горното, ВКС, състав на Трето Гражданско отделение