Определение № 50841 от 17.11.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1942/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. А. А. с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 260168 от 08.02.2021 г. по гр.д.№ 2868/ 2020 г., с което, след като е отменено изцяло решение на Асеновградски районен съд по гр.д.№ 2749/ 2017 г., по предявения от М. Й. Д. /починала след постановяване на въззивното решение, заместена от правоприемниците си А. И. Д. и М. И. Д./ срещу жалбоподателката иск, квалифициран по чл.227 ал.1 б.В ЗЗД, е отменено, поради отказ на надарената да даде издръжка на дарителката, дарението, извършено с нотариален акт № 24, том І, дело № 24/ 2013 г. по описа на нотариус К. Б. с район на действие РС Асеновград, до размера на прехвърлените от М. Й. Д. на Н. А. А. 1/2 /една втора/ идеална част от следните недвижими имоти: самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място], адрес: [населено място], [улица] вх.Г ет.2 ап.3, намиращ се в сграда 2, разположена в поземлен имот № *****, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 56,32 кв.м., прилежащи части: изба № 2 – 7,74 кв.м. и 2,935 % ид.ч. от общите части на сградата, ниво:1, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж ***, 00702.512.61.2.8, под обекта ****, ****, над обекта: *****, ***** и самостоятелен обект в сграда с идентификатор *****1 по КККР на [населено място], адрес: [населено място], [улица] вх.Г ет.1 гараж 1, намиращ се в сграда 2, разположена в поземлен имот № ****, предназначение на самостоятелния обект: гараж в сграда, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ: 25,38 кв.м., прилежащи части: 1,317 % ид.ч. от общите части на сградата, ниво:1, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж *****, под обекта няма, над обекта: ****. Жалбоподателката претендира допускане на обжалвания акт до касационен контрол поради недопустимостта му и очевидната му неправилност, дължащи се на постановяването му въз основа на предположения относно факта на възможността надарената да дава издръжка на дарителката и липсата на изследване на тази възможност. Освен това поставя процесуалноправните въпроси „за правилното разпределение на доказателствената тежест, когато окончателното решение на съда и формирането на вътрешното му убеждение за разваляне на дарение поради недаване на поискана издръжка, изисква разглеждане вкл. и на въпроса за възможностите на лицето, от което е поискана издръжката, респ., и за доказване на тези възможности, преди формирането на убеждението на съда, че лицето разполага с такива“; „следи ли съдът служебно за възможностите на даващия (задълженият да дава) издръжка“; и „за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти и обстоятелства от обективна страна, а не само изрично наведените, но за които съществуват императивни норми“. Счита, че тези въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. С молба вх.№ 509138/ 14.11.2022 г. касационната жалба е допълнена с нови доводи и искания. Съдът не ги обсъжда, тъй като молбата е подадена след изтичане на сроковете за подаване и отстраняване на нередовностите на касационната жалба. С изтичането тези срокове се преклудира възможността за излагане на касационни доводи и на основания за достъп до касационен контрол. Ответните страни А. и М. Д. оспорват жалбата. Поддържат, че въпросите не са предопределили постановеното от въззивния съд решение. Те не били изведени от решаващата роля на съда, а само от твърденията на жалбоподателката, която не сочела в жалбата си кои обстоятелства въззивният съд е установил служебно. Тя не била обосновала и наличието на допълнителните предпоставки по т.1 и т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК – не била посочена релевантна съдебна практика по поставените въпроси, нито били посочени неясни и непълни норми от закона. Считат, че не съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо или очевидно неправилно и молят касационно обжалване да не се допуска. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване се явява неоснователно. За да уважи предявените искове, въззивният съд приел за безспорно между страните, че на 30.01.2013 г., с нотариален акт № 24, том І, дело № 24/ 2013 г. по описа на нотариус К. Б., А. И. Д. и М. Й. Д. дарили на Н. А. А. недвижими имоти, представляващи самостоятелен обект в сграда с идентификатор **** по КККР на [населено място] и самостоятелен обект в сграда с идентификатор ****. След дарението здравословното състояние на М. Д. се влошило, тя страдала от диабет, хипертония, диабетна полиневропатия. Вследствие на усложнения от тях се наложила ампутация на единия крак, довело до разходване на значителни средства за лечение и за заплащане на жена, която да подпомага ищцата в ежедневните дейности. За издръжката й били необходими около 700 лева месечно, а доходите й от пенсия от 373,10 лева не били достатъчни за покриване на нуждите й. Макар през 2016 г. тя да е имала доход от продажба на недвижим имот, той осигурил необходимите й средства само за около една година. На 13.02.2017 г. дарителката изпратила до ответницата нотариална покана, връчена на 22.02.2017 г., за заплащане на издръжка в размер на 500 лева. Безспорен между страните бил фактът, че ответницата отправила предложение на ищцата да й заплаща месечна издръжка от 200 лв. М. Д. първоначално се съгласила, но впоследствие отказала да подпише подготвеното в този смисъл споразумение. Безспорен бил и фактът, че въпреки изразената готовност ответницата фактически не заплащала издръжка в определения от самата нея размер до приключване на устните състезания пред въззивния съд /19.01.2021 г./. При тези фактически установявания от правна страна съдът намерил предявения иск за основателен. Посочил, че М. Д. е надарила ответницата, но впоследствие изпаднала в трайна нужда от издръжка и е отправила покана за плащането й. Надарената предложила да плаща издръжка в размер на 200 лв. месечно след получаване на поканата, но фактически не го е сторила, поради което поведението й следвало да се приравни на отказ. Той породил за дарителя правото да отмени дарението, което било надлежно упражнено с предявяване на иска. Доколкото ответницата не била твърдяла и не била доказала, че чрез даването на издръжка би поставила себе си или лица, които издържа в по - неблагоприятно положение, то искът се явявал основателен. Относно разпределението на доказателствената тежест на подлежащите на доказване правнорелевантни факти при предявен иск за отмяна на дарение съдът посочил, че правопрепятстващите факти /включително този за невъзможност да се дава издръжка поради поставяне на надарения или лица, който той издържа, в по – неблагоприятно положение от дарителя/ се въвеждали от ответника и се доказвали от него, а не от ищеца. Те били извън основанието на иска и ищецът не бил длъжен да ги отрича в исковата молба, респективно да ги доказва. Но подобни фактически твърдения от страна на ответницата дори не били релевирани. Не съществува вероятност така постановеното въззивно решение да е недопустимо. Недопустим би бил съдебен акт, който е постановен при наличие на процесуални пречки или при отсъствието на процесуални предпоставки за упражняване на правото на иск, както и постановеният по непредявен иск. Такива твърдения жалбоподателката не излага. Твърденията й, без в настоящето производство да е възможен контрол за верността им, са за порочни процесуални действия на въззивния съд, т.е. за процесуални нарушения. Постановеното при съществено нарушение на процесуалните правила решение обаче е неправилно, а не недопустимо. Обжалваното решение не може да се окачестви и като очевидно неправилно. Съгласно установената практика такава е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв, тъй като жалбоподателката излага доводи за процесуални нарушения и нарушения на материалния закон, които изискват проверка по същество. Няма основание за допускане на касационния контрол и по поставените процесуалноправни въпроси. Последният от тях не обуславя обжалваното решение. В него съдът не е посочил, че за него не съществува задължение да обсъди всички факти и обстоятелства, свързани с приложението на императивна правна норма, нито жалбоподателката е изложила твърдения коя е тази императивна правна норма и какво значение би имало приложението й за конкретния казус. Останалите въпроси са обуславящи, но нито са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Тези допълнителни основания за селектиране на касационните жалби не могат да съществуват едновременно – ако по разрешаването на въпросите има трайна практика на ВКС, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, те не биха могли да имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. В този случай въпросите биха били разрешени в противоречие или в съответствие с установената практика. В случая практиката е константна и разрешенията на въззивния съд не се отклоняват от нея. В решение № 338/ 27.03.2018 г. по гр.д.№ 706/ 2017 г., ІV г.о. по въпроса за разпределение на доказателствената тежест е прието, че всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания или възражения – тези от които извлича изгодни за себе си правни последици. Доказателствената тежест не представлява задължение да се представят доказателства, а е свързана с последиците от недоказването на фактите, като се състои в право и задължение на съда да приеме за ненастъпили правните последици от недоказаните юридически факти, като задължава страната която се ползва от тях да понесе последиците от това. За разпределението на доказателствената тежест е без значение какво е процесуалното качество на страната, а е от значение каква правна последица претендира да е настъпила. Тези правни последици се свързват и следват от регулиращите материалноправното отношение между страните норми, които сочат както правнорелевантните факти, така и последиците от тях и между кои лица възникват тези последици. Възраженията за факти, от които ответникът черпи права, трябва да бъдат въведени в процеса от него и той трябва да ги докаже. Извън изключенията, визирани в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, ВКС, съдът не следи служебно за никакви факти, на които някоя от страните от страните по делото би могла да основе свои права, нито събира служебно доказателства за такива факти. Така установената практика е съобразена от въззивния съд, поради което по обуславящите въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. По тези съображения Върховният касационен съд