Определение № 611 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 1741/2025 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Трансмобил“ ЕООД с ЕИК[ЕИК], конституиран в първоинстанционното производство като помагач на ответника „Хидропонт М“ ЕООД /н./, чрез процесуален представител адвокат Н. К. срещу решение № 114 от 26.02.2025 г. по в. т. дело № 31/2025 г. на Апелативен съд – София, 11 състав в частта, с която е потвърдено решение от 18.07.2024 г. по т. дело № 852/2023 г. на Софийския градски съд, VI-12 състав в обжалваната от „Трансмобил“ ЕООД част, при приета от въззивния съд квалификация на иска по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, и „Трансмобил“ ЕООД е осъдено да заплати на основание чл. 694, ал. 7 ТЗ по сметка на Апелативен съд – София държавна такса в размер 1 247,62 лв., дължима за въззивното производство.

С потвърдената от въззивния съд обжалвана от „Трансмобил“ ЕООД част на първоинстанционното решение е прието за установено на основание чл. 694 ТЗ, че „Метал Форм Про“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] има вземане от „Хидропонт М“ ООД /н./ с ЕИК[ЕИК] за сумата 249 523,20 лв., заплатена от „Еловица 1895“ АД с ЕИК[ЕИК] на „Хидропонт М“ ООД /н./ по изп. дело № 202007350400926 по описа на ЧСИ И. И., рег. № 735 на КЧСИ, като с платежно нареждане от 30.11.2020 г. ЧСИ е наредил изплащане на сумата 366 656,14 лв.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд в противоречие с Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е променил квалификацията на иска без да даде указания за доказателствената тежест по отношение на относимите факти и съгласно чл. 146, ал. 1, т. 4, т. 5 ГПК. Счита, че въззивната инстанция е следвало да отмени решението на СГС поради предявения от ищеца друг иск, посочен в изрична молба, представена в първоинстанционното производство. Излага доводи, че съгласно чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД истинският кредитор има право на иск срещу лицето, което е получило изпълнението, който иск почива на фактическия състав на неоснователното обогатяване, и чрез него истинският кредитор може да търси от привидния кредитор това, с което последният се е обогатил за негова сметка. Поддържа, че въззивният съд е трябвало да обсъди подробно събраните в производството по чл. 694 ТЗ доказателства и да изложи мотиви дали се установява, че неоснователно обогатяване изобщо е възникнало. Релевира доводи, че съдебният състав не е съобразил, че към момента на погасяване на присъденото с арбитражното решение суми за длъжника е съществувало едно влязло в сила решение, което се ползва със сила на пресъдено нещо и задължава съда да приеме, че „Хидропонт М“ ЕООД /н./, а не друг правен субект е титуляр на вземането за възнаграждение по договора за изработка от 06.10.2014 г. Прави оплакване, че не са обсъдени влезлите в сила съдебни актове, с които се отказва издаването на изпълнителен лист на „Метал Форм Про“ ЕООД поради това, че „Метал Форм Про“ ЕООД не е носител на вземане срещу „Експал България“ АД /сега „Еловица 1895“ АД/ и липсва идентитет на вземането по принудителната цесия с това на арбитражното решение, както и е игнорирано възражението за погасяване по давност на вземането от страна на „Еловица 1895“ АД.

В приложено към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. Какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен; когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, респ. определеното за приложимо материално право, е неправилна, следва ли да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти и необходимостта от ангажиране на доказателства; дължи ли въззивният съд да даде указания на страните, когато констатира непълнота или неточност на приетия от първата инстанция доклад по чл. 146 ГПК? – противоречие с т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

2. Следва ли въззивният съд да основе всички свои изводи на цялостна преценка на доказателствата по делото, като разгледа и отговори на всички възражения и доводи на страните по съществото на правния спор; може ли съдът да основе решението само въз основа на избрани от него доказателства без да обсъди всички събрани по делото доказателства? – противоречие с т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 310/04.11.2014 г. гр. д. № 795/2014 г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 401/11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, ГК, III г. о. и др.

Ответникът „Хидропонт М“ ЕООД /н./ не изразява становище по касационната жалба.

Синдикът на „Хидропонт М“ ЕООД /н./ И. В. Р. изразява становище, че въззивното решение е неправилно, постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа становище за наличие на посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт по чл. 280, ал. 1 ГПК.

„Еловица 1895“ АД, конституирано като трето лице – помагач на страната на ищеца в първоинстанционното производство, чрез процесуален представител адвокат Д. М. П. оспорва касационната жалба и поддържа становище, че въззивното решение е правилно, постановено при спазване на материалните и процесуалноправните норми. Релевира доводи, че въззивният съд не е обвързан с дадената от първоинстанционния съд правна квалификация по чл. 59 ЗЗД и правилно е квалифицирал предявения иск по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД. Поддържа, че правилно е установено наличие на добросъвестност на длъжника „Еловица 1895“ АД при извършване на плащането, предвид издадения изпълнителен лист въз основа на арбитражното решение. Прави възражение за липса на твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите на страните и извърши проверка на данните по делото, приема следното:

Касационната жалба е редовна от външна страна - подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 283 ГПК преклузивен едномесечен срок, насочена е срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и съдържанието й отговаря на разпоредбата на чл. 284 ГПК.

За да направи извод за допустимост на първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че същото е постановено по допустим иск, предявен в преклузивния 2-седмичен срок по чл. 694, ал. 6 ТЗ. Изложил е аргументи, че процесното предявено вземане е нововъзникнало по смисъла на чл. 639 ТЗ и може да се предяви от кредитора по всяко време на висящността на производството по несъстоятелност /арг. от чл. 688, ал. 3 ТЗ/, предвид обстоятелството, че същото е различно от вземането, което ищецът твърди да е придобил по реда на чл. 510 ГПК срещу друг длъжник - третото лице помагач „Еловица 1895“ АД, и от вземането срещу ответника, за което се е провеждало принудителното изпълнение по изп. дело № 20167800400292 на ЧСИ В. Л., както и с оглед твърденията в исковата молба, че предявеното вземане произтича от неоснователно получено от ответника плащане, извършено на 30.11.2020 г. Тази дата е след откриване на производството по несъстоятелност с решение от 20.10.2017 г., обявено в ТР на 23.10.2017 г., и далеч след изтичане на сроковете за предявяване на вземанията по чл. 685, ал. 1 и чл. 688, ал. 1 ТЗ. Посочил е, че забраната по чл. 637, ал. 6 ТЗ не е приложима за исковете по чл. 694 ТЗ, нито за тези, по които длъжникът в несъстоятелност е ищец, както е било по арбитражно дело № 284/2015 г. на АС при БТПП.

Въз основа на твърдените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум съдебният състав е определил правната квалификация на иска по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, а не по чл. 59, ал. 1 ЗЗД, както неправилно е приел първоинстанционният съд. Посочил е, че преквалифицирането на иска не води до промяна на подлежащите за доказване факти, още повече, че те са безспорни между страните, нито се променя предметът на иска.

Въззивната инстанция е констатирала, че не се спори по следните факти: 1/ с постановление от 23.08.2016 г. по изп. дело № 20167800400292 на ЧСИ В. Л., издадено на основание чл. 510 ГПК, на ищеца като взискател са възложени вместо плащане вземанията на ответника „Хидропонт М“ ЕООД към „Експал България“ АД /със сегашно наименование „Еловица 1895“ АД/, за които преди това е наложен запор, произтичащи от фактури № 527/16.03.2015 г., № 528/30.03.2015 г., № 532/15.04.2015 г. и № 535/22.04.2015 г., които вземания са за обща сума 249 523,20 лв.; и 2/ въз основа на изпълнителен лист от 23.12.2019 г., издаден на основание арбитражно решение от 12.12.2018 г. по ВАД № 284/2015 г. на АС при БТПП, и в рамките на образувано изп. дело № 202007350400926 на ЧСИ И. И. ответникът е получил на 30.11.2020 г. плащане на сумата 366 656,14 лв., събрана от длъжника „Еловица 1895“ АД.

В решението е прието, че придобитите от ищеца по реда на чл. 510 ГПК вземания и събраните от ответника в изпълнителното производство по изп. дело № 202007350400926 на ЧСИ И. И. суми са идентични. Независимо че в диспозитива на арбитражното решение от 12.12.2018 г. тези вземания са описани като произтичащи от договор № 141001/6.10.2014 г. и не са посочени фактури, в мотивите на арбитражното решение и в исковата молба по арбитражното дело ясно е посочено, че за присъдената сума за главница са издадени и фактурите, описани в постановлението по чл. 510 ГПК. Посочено е, че наличието на висящо арбитражно производство и липсата на съобразяване на цесията при постановяване на арбитражното решение не са пречка за пораждане на действието на цесията или за отричане на правата на цесионера; налице е прехвърляне на спорното право в хода на процеса, при което настъпват последиците на чл. 226 ГПК - постановеното решение има действие и спрямо приобретателя на вземането, а праводателят продължава участието си в процеса като процесуален субституент на новия притежател на вземането; самото арбитражно решение не е основание за отричане на правата на цесионера.

Във връзка с установяване дали ищецът има вземане и на какво основание срещу ответника за събраните суми въззивният съд е изложил съображения, че възлагането на вземането вместо плащане по реда на чл. 510 ГПК има значението на принудителна цесия, която поражда аналогично действие като договорната цесия по чл. 99 ЗЗД. Между цедента и цесионера вземането се счита за прехвърлено по силата на акта за цесията - в случая от датата на постановлението от 23.08.2016 г. За противопоставимостта на цесията спрямо длъжника по вземането и третите лица от значение е моментът на уведомяване на длъжника, като при принудителната цесия по чл. 510 ГПК не е логично да се очаква уведомяването на длъжника да се извърши от стария кредитор, доколкото същият е длъжник на взискателя и самото принудително изпълнение се провежда поради липса на доброволно такова, т. е. противно на волята на стария кредитор. Поради това уведомяването следва да се извърши или от съдебния изпълнител, който да връчи препис от постановлението на третото задължено лице, или от взискателя, който следва да се счита овластен да уведоми задълженото лице със самото постановление, като се снабди с официално заверен препис от него от съдебния изпълнител и изпрати същия на длъжника по вземането.

Въз основа на доказателствата съдебният състав е приел, че ищецът е поискал плащане по цедираното вземане от длъжника „Еловица 1895“ АД едва с представеното уведомление с вх. № 82/19.05.2021 г., т. е. след принудителното събиране на вземането в рамките на образуваното изп. дело № 202007350400926, по което ответникът е получил плащане на 30.11.2020 г. За да направи извод за неоснователност на твърдението и довода на ищеца, че длъжникът „Еловица 1895“ АД следвало да се счита за уведомен за постановлението по чл. 510 ГПК поради предходно връченото му запорно съобщение с изх. № 6351/04.07.2016 г., въззивната инстанция е изложила следните аргументи: с връчването на запорното съобщение третото задължено лице се счита за уведомено единствено, че принудителното изпълнение се насочва към дължимото от него вземане, като му се забранява да го изпълнява доброволно на кредитора; при оспорено от третото лице вземане по реда на чл. 508 ГПК, както е в случая, липсва възможност спрямо него да се насочи принудително изпълнение в рамките на същото изпълнително производство, като за взискателя съществуват няколко възможности: да се откаже от изпълнението върху това вземане, да поиска от съдебния изпълнител да му възложи вземането за събиране и да поиска от съдебния изпълнител да му възложи вземането вместо плащане; третото задължено лице не може да знае коя от тези опции е избрал взискателят само по силата на връченото запорно съобщение, нито знае кой е взискателят; няма данни за висящност към 30.11.2020 г. на изп. дело № 20167800400292, тъй като при липса на такава действието на запора се счита за отпаднало; ищецът не твърди, че преди 30.11.2020 г. длъжникът „Еловица 1895“ АД е бил уведомен по друг начин за издаденото постановление по чл. 510 ГПК от 23.08.2016 г. Въззивният съд е заключил, че длъжникът „Еловица 1895“ АД не е бил уведомен за принудителната цесия и при извършване на плащането е бил добросъвестен.

Във въззивното решение са изложени и съображения, че плащането на процесната сума не е извършено доброволно, а в рамките на проведено принудително изпълнение по изп. дело № 202007350400926, образувано по искане на ответника въз основа на издаден в негова полза изпълнителен лист; всички принудително събрани от съдебния изпълнител суми се считат за надлежни плащания от длъжника по изпълнението, освен ако съдебният изпълнител е бил уведомен за предходно наложен запор върху същото вземане, данни за което няма. Прието е, че спрямо принудително събраните и преведени от съдебния изпълнител на взискателя суми е неприложима възможността по чл. 452, ал. 3 ГПК. Направен е извод, че спрямо длъжника „Еловица 1895“ АД е налице хипотезата на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ГПК, а по силата на принудителната цесия по чл. 510 ГПК истински кредитор на вземането е настоящият ищец, поради което той има право да получи събраните суми от привидния кредитор - ответника на основание чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД.

Възражението за изтекла погасителна давност е прието за неоснователно по съображения, че вземането е възникнало от момента на плащането в полза на привидния кредитор - 30.11.2020 г., от когато и до предявяване на вземането по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ - 31.01.2023 г., не е изтекъл давностният срок по чл. 110 ЗЗД.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по него. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираните от касатора процесуалноправни въпроси са релевантни за спора, тъй като са включени в предмета на делото и са обосновали правните изводи на въззивната инстанция.

Доводът за допускане на касационно обжалване по релевантните процесуалноправни въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен поради това, че не е налице допълнителната предпоставка в посочената разпоредба.

В константната и непротиворечива съдебна практика ВКС приема, че ищецът е длъжен в исковата молба да посочи фактическите обстоятелства, на които основава предявения иск и които позволяват да се индивидуализира твърдяното от него субективно право или правоотношение, чиято защита претендира. Задължение на съда е да определи правното основание на иска въз основа на изложените в исковата молба фактически основания и петитум. В този смисъл е ППВС № 6/21.02.1979г., както и решение № 51/07.04.2009 г. по т. дело № 623/2008 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 176/03.11.2010 г. по т. дело № 118/2010 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., решение № 186/26.11.2010 г. по т. дело № 417/2009 г. на ВКС, ТК, решение № 55/27.04.2015 г. по гр. д. № 5558/2014 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 363/17.10.2011 г. по гр. д. № 663/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 10/18.03.2019 г. по гр. д. № 1527/2018 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 539/01.10.2025 г. по гр. д. № 2640/2024 г. на ВКС, ГК, I г. о. и други, постановени по реда на чл. 290 ГПК.

Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства /чл. 146, ал. 1 и 2 ГПК/. В мотивите на посоченото Тълкувателно решение е разяснено, че по този начин въззивният съд ще осигури изпълнението на основната функция на доклада - обезпечаване правилността на изводите на решаващия съд относно релевантните факти и гарантиране на съответстващите им правни изводи, с оглед необходимостта съдебното решение по съществото на спора да кореспондира с приложимия за случая материален закон /чл. 5 ГПК/.

В конкретния случай в съответствие с константната практика на ВКС съдебният състав въз основа на изложените в исковата молба факти и обстоятелства и заявения петитум е определил правната квалификация на предявения иск – чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, вместо посочената от първоинстанционния съд квалификация по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Като е приел, че преквалифицирането на иска не води до промяна на подлежащите за доказване факти, още повече, че те са безспорни между страните, нито се променя предметът на иска, както и че не е пречка за квалификацията на иска по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД обстоятелството, че в случая се касае не за доброволно плащане, а за събрано вземане чрез принудително изпълнение, въззивният съд не е допуснал нарушение на задължителната практика на ВКС. Преценката за даване на указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства се извършва във всеки конкретен случай. Фактическият състав на чл. 75, ал. 2 ЗЗД съдържа следните елементи: 1/ длъжникът да е изпълнил задължението си; 2/ длъжникът да е изпълнил на лице, което въз основа на недвусмислени обстоятелства се явява овластено да получи изпълнението, т. е. длъжникът да е добросъвестен; 3/ ищецът да е кредитор. Поради това, че страните са изложили фактическите си твърдения, възражения и правни доводи, представили са относимите към твърденията и възраженията доказателства и са направили доказателствени искания, които са допуснати и събрани в исковото производство, и не е съществувала неяснота относно подлежащите на доказване факти, то не е било необходимо даване от въззивния съд на указания относно подлежащи на доказване факти и ангажиране на доказателства. Променената правна квалификация не е налагала даването на указания на страните и разпределяне на доказателствената тежест между тях, тъй като не се касае за различни релевантни факти, подлежащи на доказване.

По отношение на втория формулиран процесуалноправен въпрос също не е осъществена допълнителната предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно утвърдената практика на ВКС /т. 1, т. 2 и т. 3 от Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения/ непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти поотделно и в тяхната съвкупност, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

В конкретния случай касаторът e обосновал значението на поставения въпрос с довод за необсъждане от въззивния съд на възраженията за изтекла погасителна давност, въведени в процеса от ответника по иска и третите лица, както и довод, че изброяването на събраните по делото доказателства в обстоятелствената част на решението не означава изпълнение на задължението, възложено на съда с разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК за преценка на доказателствата по делото. В касационната жалба е направено оплакване, че не са обсъдени влезлите в сила съдебни актове, с които се отказва издаването на изпълнителен лист на „Метал Форм Про“ ЕООД поради това, че „Метал Форм Про“ ЕООД не е носител на вземане срещу „Експал България“ АД /сега „Еловица 1895“ АД/ и липсва идентитет на вземането по принудителната цесия с това на арбитражното решение, както и е игнорирано възражението за погасяване по давност на вземането от страна на „Еловица 1895“ АД.

Въззивният съд е обсъдил и извършил самостоятелна преценка на събраните по делото относими доказателства и релевирани своевременно от страните възражения и правни доводи, установил е фактическата обстановка и е направил извод, че по силата на принудителната цесия по чл. 510 ГПК истински кредитор на вземането е ищецът, длъжникът „Еловица 1895“ АД е добросъвестен при плащане на присъдената с арбитражното решение сума в рамките на принудително изпълнение по изп. дело № 202007350400926 на ЧСИ И. И. преди уведомяването му за издаденото постановление по чл. 510 ГПК от 23.08.2016 г. и предвид отпадане действието на запора поради прекратяване на производството по изп. дело № 20167800400292 на ЧСИ В. Л., както и че вземането срещу „Хидропонт М“ ЕООД /н./ по чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД е възникнало от момента на плащането в полза на привидния кредитор /30.11.2020 г./, от когато и до предявяване на вземането по реда на чл. 688, ал. 3 ТЗ /31.01.2023 г./ не е изтекъл давностният срок по чл. 110 ЗЗД. Преценката, че придобитото от ищеца по реда на чл. 510 ГПК вземане е идентично с това на арбитражното решение и събрано от ответника, е направена при съпоставка на постановлението по чл. 510 ГПК и мотивите на арбитражното решение. Обстоятелството, че въззивният съд не е обсъдил определение № 140/20.06.2019 г. по в. ч. т. д. № 178/2019 г. на АС – Велико Търново, разпореждане от 06.03.2019 г. по ч. т. д. № 14/2019 г. на ОС – Габрово, определение № 262/11.11.2019 г. по в. ч. т. д. № 365/2019 г. на АС – Велико Търново и разпореждане № 359/07.08.2019 г. по ч. т. д. № 59/2019 г. на ОС – Габрово, не обуславя извод за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като същите са неотносими към елементите на фактическия състав на чл. 75, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и не биха променили изхода на спора. С посочените съдебни актове е отречено само правото на ищеца „Метал Форм Про“ ЕООД да иска издаване на изпълнителен лист въз основа на арбитражното решение, тъй като не е бил страна в арбитражното производство, но не и правото му на вземане, възложено вместо плащане с постановлението по чл. 510 ГПК. Несъгласието на касатора с изводите на решаващия съдебен състав представлява оплакване за неправилност на въззивното решение – основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Формирането от въззивния съд на извод, несъвпадащ с тезата на касатора, не може да се приравни на липса на анализ на събраните доказателства и необсъждане на направените възражения.

Предвид изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалвания въззивен съдебен акт. На основание чл. 694, ал. 7 ТЗ касаторът следва да заплати по сметка на ВКС държавна такса в размер 15,34 евро за касационното производство.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение