Определение № 2322 от 05.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 971/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по допустима касационна жалба на „ТУПАН БГ“ ЕООД, чрез адв. М. Г., срещу въззивно решение № 236/13.12.2024 г. по в. гр. д. № 484/2024 г. на Апелативен съд - Пловдив. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно, необосновано и незаконосъобразно, постановено при неправилно тълкуване на материалния закон във връзка с установените факти и събраните доказателства. Моли решението да се отмени и предявеният иск за обезщетение за имуществени вреди, да се уважи. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответната страна по касационната жалба „ГАЛАКСИ ИНВЕСТМЪНТ ГРУП“ ООД, чрез процесуалния си представител адв. Н. Х., с писмен отговор оспорва касационната жалба и моли въззивното решение да бъде оставено в сила. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение № 1068/02.08.2024 г. по гр. д. № 1891/2022 г. на Окръжен съд - Пловдив, в обжалваната пред въззивния съд част, с която е отхвърлен за обжалвания размер от 30 339,99 лв., предявеният от "Тупан бг“ ЕООД против „Галакси инвестмънт груп“ ООД иск за заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на 35 528,99 лв., представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход за периода 14.09.2012 г.- 25.04.2014 г. от продажбата на движими вещи, неправомерно задържани от ответника на 14.09.2012г. от търговски обект, намиращ се в Търговски център Royal Beach Mall в к.к. „Слънчев бряг“, предоставен на ищеца от ответника под наем съгласно договор за наем от 05.03.2007г., както и пропуснати ползи от реализиране на приход от приложен изпълнителен способ по отношение на движимите вещи в изпълнително производство поради противоправно бездействие на ответника в изпълнителното производство за периода 25.04.2014 г. - 02.12.2019 г., като неоснователен. Въззивният съд е приел за безспорно, че между страните на 05.03.2007 г. е сключен договор за наем, като страните към онзи момент са били с други наименования- ищецът „Енита“ ООД, а ответникът „Галакси пропърти груп“ ООД. В изпълнение на този договор ответникът е предоставил на ищеца за ползване помещение търговски обект „M1F“ в търговски център Royal Beach Mall в к.к. „Слънчев бряг“. Установено е, че до 14.09.2012 г. дружеството-ищец е ползвало този обект, по силата на горепосочения договор, като от страна на наемателя е била допусната забава в заплащането на сума за дължимата наемна цена. За безспорно е прието, че на 14.09.2012 г. служители на ответника са запечатали обекта, сменили кода на СОТ-системата и цялата стока с оборудването в магазина, които са били собственост на ищеца, са останали в обекта, до който ищецът вече не е имал достъп, и същите са били в държане на ответника. На 19.09.2012 г. ищецът е получил съобщение от ответника, че с извършените действия е било упражнено правото на задържане на ответното дружество. Ищецът е предявил ревандикационен иск срещу ответника с правно основание чл.108 от ЗС, който е бил отхвърлен с влязло в сила решение от 23.01.2015 г., постановено по гр.д. № 19 503/2013 г. на РС-Пловдив. Ответникът се е снабдил с изпълнителни листове, издадени на 23.01.2014 г. и на 14.02.2014 г. от РС-Велико Търново (съответно по гр.д. № 4974/2012 г. и гр.д. № 729/2013 г. на РС-Велико Търново), за дължими му от ищеца суми за наемна цена и консумативи по договора за наем, ведно с лихви и разноски, и за събирането им е било образувано изп.д. № 135/2014 г. на ЧСИ В. А., по което е бил извършен опис на вещите на 25.04.2014 г. и след тази дата те са оставени за пазене на физическо лице-служител на ответното дружество, и се намират в помещения-собственост на ответното дружество. Изпълнителното производство е било провеждано от още трима ЧСИ и не е приключило и до момента на подаването на исковата молба. Съдът е приел за основателно твърдението на ищеца, че осъщественото от ответника право на задържане на процесните движими вещи на 14.09.2012 г. е незаконосъобразно упражнено. Инстанцията по същество посочва, че страните са търговци по смисъла на чл.1, ал.2 от ТЗ и че е налице изискуемо вземане в полза на ответника, произтичащо от търговска сделка – сключения между страните договор за наем, което вземане е установено със СПН с влязло в сила решение на РС-Велико Търново по гр.д. № 729/2013 г. Съдът обаче е преценил, че не се установява от събраните доказателства при доказателствена тежест за ответника към датата 14.09.2012 г. дължимата от дружеството наемател сума по договора за наем да е била по-голяма от 3 215,25 евро, поради което неоснователно ответникът се позовава на клаузата на чл.21.4.2 от договора за наем и претендира въз основа на нея да е упражнил търговско право на задържане върху намиращите се в обекта-магазин на дружеството ищец стоки и оборудване. При тези обстоятелства е налице неправомерно поведение на служители на ответника при отнемането на държането на 14.09.2012 г. върху движимите вещи на ищеца от ответника, респективно, при държането им в периода от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г. Съдът е приел, че противоправното поведение на ответника е установено за периода 14.09.2012 г. 25.04.2014 г., а след 25.04.2014 г. по отношение на процесните вещи е насочено принудително изпълнение – наложен е запор върху тях по изпълнителното дело от 2014 г. на ЧСИ А., назначен е пазач на вещите на основание чл.470 от ГПК и следователно вещите са във владение на трето лице, което упражнява фактическа власт на годно правно основание. Посочено е обаче, че за периода, в който процесните вещи са били незаконосъобразно държани от ответника, не се установява за ищеца да са настъпили вреди, които да са в причинна връзка с противоправното поведение на ответника, тъй като евентуалната продажба на стоките е бъдещо несигурно събитие. Поради което претенцията за присъждане на обезщетение за вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от тяхната продажба, се явява неоснователна, тъй като ищецът, при негова доказателствена тежест в производството, не е доказал такъв тип вреди. В тази насока е уточнено, че по делото са събрани доказателства за ликвидационната и пазарна стойност на вещите към настоящия момент и намалената им стойност от незаконното им отнемане до описа респ. общо от 14.09.2012 г. до сега, като според приетото заключение на в.л.М. удостоверимото намаление съгласно документалния първоначален размер и огледът им от 26.01.2024 г. в стойността на вещите от 14.09.2012 г. до настоящия момент, е 30 339,99 лв. Тъй като обаче, претенцията на ищеца не е заявена за присъждане на обезщетение за вреди, изразяващи се в обезценка на процесните вещи, а за вреди, представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от продажбата на вещите в периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г., въззивният съд е заключил, че е недоказано твърдението на ищеца да са настъпили конкретно така посочените вреди. Отделно от това въззивният съд е изложи и своите съображения за погасяване на тази претенция за вреди от задържането на вещите, по давност, ако евентуално бе установено, че тя е основателна. Последното е направено и във връзка с оплакване с въззивната жалба на ищеца за приетото още от първоинстанционния съд частично погасяване на иска по давност. Прието е, че възражението на ответника за погасяване по давност на претенцията за вреди за периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г. е основателно, тъй като е приложима общата петгодишна давност, която към момента е изтекла, и при носена от ищеца доказателствена тежест, той не е установил наличието на обстоятелства, спиращи или прекъсващи давността. В тази насока въззивният съд е посочил, че от заявените твърдения от ищеца е видно, че той излага съображения за два вида деяния на служители на ответника, ясно разграничени относно времето на извършване, извършилите ги служители и последиците от тях, а именно: Първо, че ответникът е лишил ищеца от търговска стока-дрехи и оборудване чрез действията на неговите служители, извършени на 14.09.2012 г., като от този момент до датата на описа им по изп.д. № 135/2014 г. на ЧСИ В.А. 25.04.2014 г. са изминали почти 2 години, в които ответникът е осъществявал неправомерно задържане за такъв период от време на вещите. И второ, че във времето след 25.04.2014 г. са налице действия на служители на дружеството-ответник, изразяващи се в пасивно поведение в принудителното изпълнение и непредприемане на действия за реализирането на вещите. Позовал се е и на петитума на исковата молба, според който също се сочи, че вредите се претендират от два вида действия на служители на ответника – за противоправно отнемане на движими вещи на 14.09.2012 г. и за нереализиране на движимите вещи в принудителното изпълнение. За горния извод въззиният съд е реферирал и към съдържанието на молба от 2.08.2022 г. и заявеното с нея от ищеца, че причинените му имуществени вреди от страна на служители на ответното дружество са вследствие както на неправомерно извършени действия, така и на бездействия, и описаните с нея вредоносни действия и бездействия на служители на ответника по посочените два периода. Посочено е в тази молба, че ищецът твърди неоснователното задържане и непредаване на вещите от 14.09.2012 г. до 25.04.2014 г., както и вредоносно бездействие от 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., изразяващо се в непоискано извършване на публична продан или явен търг в принудителното изпълнение, съответно, че държейки неоснователно движимите вещи и отказвайки да предаде владението им на ищеца, както и впоследствие неангажирайки същинско принудително изпълнение спрямо вещите, ответникът е причинил на ищеца вреда. По тези съображения и оплакването на въззивника- ищец за разделяне от първата инстанция на вредоносното поведение на ответника на два етапа, е прието за неоснователно. В този контекст, въззивният съд е приел за неоснователно и оплакването на въззивника-ищец за приетото от първата инстанция погасяване вземането му по давност за вреди от противоправното задържане на вещите в периода 14.09.2012 г.-25.04.2014 г. Прието е, че съгласно чл. 114, ал. 1 и ал. 3 във вр. с чл. 110 от ЗЗД, давността е започнала да тече на 25.04.2014 г. и е изтекла на 25.04.2019 г., преди подаването на исковата молба на 15.07.2022 г., като ищецът не е заявил твърдения, съответно, не е установил обстоятелства давността да е била спирана или прекъсвана. Датата 25.04.2014 г. въззивният съд е посочил като момента, към който за ищеца е било известно кой е нарушителя, а именно служители на ответното дружество, и към който момент е завършена тази поредица от действия на служителите на ответника, чрез които действия вещите са били отнети от ищеца и са били задържани от ответника преди започване на принудителното изпълнение, които действия по начало могат да причинят непозволено деликтно увреждане на ищеца, тъй като още от 14.09.2012 г. и във времето до 25.04.2014 г., е било известно на ищеца, че тези действия са осъществени от служители именно на ответника като възложител на работата, било е налице действително проявление на увреждането, като на ищеца е било известно какви вреди му се причиняват от него и предявяването от него на иск за тяхното обезвреждане в определен размер е било обективно възможно, по аргумент от ТР № 5/5.04.2006 г. по тълк.д. № 5/2005 г. на ОСГТК на ВКС и ППВС №2/1981 г. По отношение твърдяното противоправно бездействие по време на висящия изпълнителен процес, въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства не се установява такова в периода на изпълнителното производство 25.04.2014 г. -2.12.2019 г. Установено е, че въз основа на издадени в полза на ответника изпълнителни листове от 23.01.2014 г. и 14.02.2014 г., към датата 14.02.2014 г. ищецът е осъден да заплати на ответника сумата 3 368,58 лв. за дължима наемна цена и консумативи по наемния договор за периода до 14.09.2012 г., сумата 146,96 лв. мораторна лихва за периода 20.07.2012 г.-17.12.2012 г., законна лихва върху главницата от 18.12.2012 г., сумата 170,31 лв. за разноски и сумата 378,80 лв. за разноски. Безспорно е, че във времето от 14.02.2014 г. и до настоящия момент ищецът не ги е заплатил на ответника. Описани са извършваните действия от взискателя и от съдебния изпълнител- вкл. и направено от взискателя възлагане на правомощия на съдебния изпълнител по чл.18, ал.1 ЗЧСИ, по образуваните по тези изпълнителни листове няколко последователно изпълнителни дела, започнали с изп.д. № 135/2014 г. на ЧСИ В.А., последно образувано изп.д.№ 366/2018 г. на ЧСИ П. Н., по което има данни за няколко пъти насрочване на публична продан на вещите, последната, насрочена в периода 10.01.2022 г.-10.02.2022 г., спряна от ЧСИ с разпореждане от 14.01.2022 г. Установено е още, че по удостоверение от 1.07.2019 г. от НАП по това последно изпълнителното дело, длъжникът има публични задължения в размер на 1 556 967,11 лв. Няма данни след 14.01.2022 г. за по-нататъшния ход на изпълнението и дали то е приключило. От показанията на свидетелите К. и П., двамата служители на ответното дружество, са установени обстоятелства относно усилията на дружеството да събере вземането си от ищеца, без насрещно съдействие. От книжата по изпълнителните дела на ЧСИ В.А. и П.Н., е установено, че по тях освен описаните в решението действия, са извършвани от частните съдебни изпълнители подробни проучвания на имущественото състояние на дружеството-длъжник, но не е било установено имущество, върху което да може се проведе принудително изпълнение освен процесните движими вещи, като въпреки възлагането на правомощия от взискателя на частните съдебни изпълнители по реда на чл.18,ал.1 от ЗЧСИ е нямало възможност изпълнението да бъде успешно проведено, като за събиране е било както задължението към взискателя, така и задължение към държавата в значителен размер. Установява се следователно от документацията от четирите изпълнителни дела и от свидетелските показания, че в периода 25.04.2014 г.-2.12.2019 г. след извършването на описа и налагането на запора на движимите вещи от ЧСИ А. на 25.04.2014 г. са били предприети възможните изпълнителни действия, които обаче не са дали резултат – насрочен е бил явен търг с устно наддаване за продажба на движимите вещи за 2.09.2014 г., той е бил отложен по искане на взискателя с молба от 29.08.2014 г., във времето от 1.09.2014 г. до 8.07.2017 г. не е видно да са извършвани изпълнителни действия по делото, изпълнителното производство е било прекратено от ЧСИ П. с постановление от 9.05.2018 г. на основание чл.433,ал.1,т.8 от ГПК, след това е било образувано изп.д. № 47/2018 г. на ЧСИ Н., на 11.09.2018 г. е образувано изп.д. № 366/2018 г. на ЧСИ П. Н., по което на 2.12.2019 г. е подадена молба от взискателя до ЧСИ за опис на движимите вещи, такъв е насрочен от ЧСИ за 5.12.2019 г. и е извършен на същата дата. Не се установява следователно противоправно бездействия на служители на ответното дружество в хода на принудителното изпълнение във времето от 25.04.2014 г. до 2.12.2019 г., а е видно, че служители са предприели необходимите и възможни правни действия за провеждането му, включително и извън изпълнителното производство служители са предприели възможни действия за осъществяване на контакт със служители на ищеца с цел плащане на дълга, след което несъмнено вещите е можело да бъдат предадени от ответника на ищеца. Напротив, установява се неправомерно поведение на служители на дружеството-ищец, тъй като в целия период от 2014 г. до настоящия момент те не са предприели действия за изплащане на съдебно установеното задължение към ответното дружество. Посочено е, че ищецът при негова доказателствена тежест, не е установил да са настъпили вреди за него, евентуално в какъв размер, съответно, нито че е било възможно движимите вещи да бъдат продадени в хода на принудителното изпълнение, нито че така е могло да бъде реализиран приход, с който да се плати задължение на ищеца към кредитор, съответно, така да е налице пропусната полза за ищеца. От приетото по делото заключение е видно каква е ликвидационната и пазарна стойност към настоящия момент на вещите (1283 лв. за оборудване и 3 906 лв. да стоки-облекло) и каква е обезценката на движимите вещи от 14.09.2012 г. до настоящия момент (30 339,99 лв.), но не и евентуално какъв по размер приход би могъл да бъде получен при тяхна продажба в рамките на изпълнителното производство. По тези съображения и исковата претенция на ищеца за обезщетение за имуществени вреди, причинени му от ответника (от негови служители), представляващи пропуснати ползи от реализиране на приход от приложен изпълнителен способ по отношение на движимите вещи в изпълнителното производство поради противоправно бездействие на ответника в изпълнителното производство за периода 25.04.2014 г.-2.12.2019 г., е приета за неоснователна, като е посочено, че в случая е без значение, че ищецът не е разграничил в рамките на предявения размер на иска каква част се претендира като вреди от противоправно действие, и каква - от противоправно бездействие по време на принудителния изпълнителния процес. С въззивното решение съдът е изложил и съображения по оплакванията на въззивника-ищец относно проведения оглед на движимите вещи по чл.205 ГПК и липсата на основание за съда да приеме, на основание чл.161 ГПК, че процесните движими вещи не съществуват понастоящем. Като обосноваващи допускането на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси, които се твърди да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото - основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК: 1/ Следва ли бездействието от страна на взискател по изпълнително дело, изразяващо се в не предприемане на изпълнителни действия спрямо имущество на длъжника, отнето от държането му и довело да установено обезценяване на движими вещи, да не се третира като вредоносно бездействие по смисъла на чл.49 от ЗЗД, само и единствено обосновано от липсата на изрична разпоредба в част V на ГПК – „Изпълнително производство“, вменяваща задължение на взискателя да предприема действия спрямо наличното имущество на длъжника по изпълнителното производство?; 2/ Следва ли да се разделя на различни етапи, придобитото държане на движимите вещи, предвид обстоятелството, че същите не са сменили държателя си, а само в хода на държането е възникнало правното основание за това?; 3/ Следва ли съдът да не се изпълнява съдебно определение, с което е заявил че на основание чл. 205 вр. чл. 190, ал. 2 вр. чл. 161 от ГПК, Съдът ще приеме, че процесните вещи не съществуват, ако има разминаване между посоченото от ответника в писмената молба и действително установеното при огледа, при положение, че действително има разминаване, както и част от вещите липсват?; 4/ Следва ли, да се счита че нанесените имуществени вреди не са доказани, предвид наличието на заключение от вещо лице установяващо размера на обезценяване на движимите вещи, за целия период, обосновано с факта, че няма представени доказателства, че вещите щели да бъдат продадени и съответно са щели да се генерират приходи. Как следва да бъде доказано обстоятелство, продажба на движими вещи - стока в магазин и оборудване, при положение, че същите са отнети без правно основание и реално дружеството е лишено от цялото налично имущество от което би могло да генерира приход?. Касационното обжалване не може да бъде допуснато по следните съображения: С т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, е изяснено, че общо основание за допускане на касационното обжалване съставлява конкретно формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил или подготвил изхода по делото, като касационната инстанция не може да извежда такъв въпрос от съдържанието на изложението или от касационната жалба, а може само да конкретизира и уточни такъв зададен от касатора въпрос. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулирането на правния въпрос е задължение на касатора, ВКС съдът не може да го извежда от съдържанието на изложението и от оплакванията с касационната жалба. Кумулативно с формулиране на правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да обоснове и някой от кумулативно изискуемите специфичните предпоставки за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 1 до т. 3 ГПК. Въпроси № № 1, 2 и 4 не са правни по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Отговорът на тези въпроси е изцяло в зависимост от анализа и оценката на конкретно събраните по делото доказателства, и съответно не подлежи на еднозначно и общовалидно разрешение по реда на чл. 280, ал. 1 ГПК. Проверката на фактите по спора, в т.ч. и дали доказателствата в тази насока са достатъчни относно пълното доказване, е недопустимо да се извърши в производството по чл.288 ГПК, тъй като касае обосноваността на решението. Въпросите са израз на несъгласие на касатора с изводите на въззивния съд и представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). Същевременно от страна на касатора не е обоснована и специфичната, кумулативно изискуема, предпоставка по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК по тези въпроси, както и по въпрос № 3. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Мотивите на въззивния съд, обосновали поставянето на въпрос № 3 от изложението, нямат решаващо значение за изхода на настоящия спор, защото отговор по него не би бил от значение за делото, тъй като наличието или липсата понастоящем на движимите вещи би имало значение за иск за собственост и предаване на вещите, а предявеният иск не е такъв. При извършената служебна проверка не се установяват данни за пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. При този изход на делото, касаторът няма право на възстановяване на разноски, а ответната страна не е направила искане за разноски с отговора на жалбата. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК