Определение № 880 от 27.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 2495/2022 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Пирдопинвест“ ЕООД срещу решение № 443 от 27.06.2022г. по в.т.д. № 2529/2020г. на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1530 от 19.07.2018г. по т.д. № 2159/2017г. на Софийски градски съд за отхвърляне на предявените от касатора срещу Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности“ при Министерство на вътрешните работи искове с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 81 090 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди (пропуснати ползи), изразяващи се в нереализирана печалба, във връзка с Договор за възлагане на обществена поръчка с рег. № ОП-21-Д-72/28.11.2014г., със законна лихва върху главницата от 05.07.2017г. до окончателното плащане.

Решението на въззивния съд е било постановено след постановяването на решение № 91 от 05.11.2020г. по т.д. № 1040/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., с което, като е отменено решение № 39 от 04.01.2019г. по т.д. № 4441/2018г. на Апелативен съд – София в частта, с която е потвърдено решение № 1530 от 19.07.2018г. по т.д. № 2159/2017г. на Софийски градски съд за отхвърляне на иска с правно основание чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 от ЗЗД за сумата от 81 090 лева, делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд.

Оплакванията на касатора са, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон, както и необосновано – касационни основания по чл. 281 от ГПК за неговата отмяна. В нарушение на процесуалните правила въззивният съд не е уважил искането за допълнителни задачи към съдебната експертиза, недопуснати от първоинстанционния съд. Съдът не е изложил свои мотиви към решението, не се е произнесъл по доводите във въззивната жалба на касатора, както и не е изпълнил дадените от състава на ВКС, ТК указания. Не са мотивирани и аргументирани изводите за липса на забава от страна на възложителя, предпоставките за разваляне на договора по реда на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, за претърпените от ищеца вреди под формата на пропусната полза, не са обсъдени събраните доказателства. В нарушение на чл. 269, изр. 2 от ГПК от въззивния съд е бил преразгледан фактът на заложена в договора печалба от 12%. Въззивният съд е приел, че не забавата на възложителя, а икономическата необоснованост на предложението и неправилната преценка на риска от страна на изпълнителя са причината изпълнението да е безполезно за него още в деня на сключване на договора, но въпросът за заложена печалба не е бил спорен между страните.

Касаторът иска въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и предявените от дружеството искове – уважени.

Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК касационното обжалване на въззивното решение е допустимо поради разрешаването на значими по делото материалноправни и процесуалноправни въпроси в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, както и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.

Конкретно формулираните от касатора въпроси са:

1. При повторно разглеждане на делото във въззивната инстанция и при дадени указания в отменителното решение на ВКС произнасянето да се извърши при условията на чл. 269 от ГПК, като са посочени конкретни юридически факти, възражения, оплаквания и доказателства, които следва да се анализират, необходимо ли е въззивната инстанция да изложи обосновани мотиви относно направените правни изводи?

2. Обвързан ли е въззивният съд от указанията на ВКС, произтичащи от постановеното отменително решение по прилагане и тълкуване на закона? Задължителни ли са тези указания на въззивния съд?

3. Докъде се простира задължителността на указанията на касационния съд – само по материалния закон или обхваща и процесуалния закон?

Във връзка с тези въпроси касаторът счита, че въззивното решение, несъобразяващо указанията на ВКС по отменителното след решение № 91 от 05.11.2020г. по т.д. № 1040/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е постановено в противоречие с решение № 60042 от 26.07.2021г. по т.д. № 242/2020г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 143 от 17.02.2020г. по т.д. № 2703/2017г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 83 от 26.03.2013г. по гр.д. № 799/2012г. на ВКС, ГК, ІІ г.о., решение № 217 от 03.07.2012г. по гр.д. № 579/2011г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 387 от 17.05.2010г. по гр.д. № 3956/2008г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о., решение № 115 от 30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 193 от 04.07.2011г. по гр.д. № 1649/2009г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 378 от 15.01.2016г. по гр.д. № 1629/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 126 от 08.09.2021г. по гр.д. № 1911/2020г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и др., съгласно които, най-общо, указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на материалния и процесуалния закон са задължителни за съда, на който е върнато делото, като произнасянето по спора е в рамките, очертани в касационното решение.

4. Може ли въззивният съд да отхвърли иск поради недоказаност и несъществуване на правнорелевантен факт, ако с доклада на първоинстанционния съд не са давани указания на страната, че носи тежестта да докаже този факт, и ако с въззивната жалба насрещната страна не е въвела оплаквания за неправилното му установяване от първата инстанция?

Касаторът твърди противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.213г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 41 от 20.07.2016г. по т.д. № 3314/2014г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 340 от 04.11.2015г. по гр.д. № 1668/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., съгласно които въззивният съд следва да провери дали определени факти, съществени за спора, са били предмет на установяване от първата инстанция, дали на страната, в чиято тежест е тяхното доказване, е осигурена възможност да ангажира доказателства за съществуването им и дали с въззивната жалба и отговора са въведени оплаквания и доводи, позволяващи съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК да се преразглеждат фактическите констатации на първоинстанционния съд по повод на тях. Въпросът е във връзка с изводите на въззивния съд относно заложената печалба при сключването на договора за обществена поръчка.

5. Има ли правомощия въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, предвид разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК, според която служебната проверка има за предмет валидността и допустимостта на първоинстанционното решение в обжалваната част, а по другите въпроси въззивният съд е ограничен от посоченото в жалбата, да извършва преценка на правилността на първоинстанционното решение извън посочените в жалбата основания?

Касаторът намира, че въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.213г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 01.06.2016г. по гр.д. № 2968/2015г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 79 от 13.07.2016г. по гр.д. № 4964/2015г. на ВКС, ГК, І г.о. и др., даващи отрицателен отговор на въпроса.Съдът не може да изменя въведените с въззивната жалба оплаквания срещу първоинстанционното решение, нито служебно да въвежда нови такива и по този начин да променя предмета на въззивното производство. Въпросът също е във връзка с изводите на въззивния съд относно заложената печалба при сключването на договора за обществена поръчка.

6. Може ли въззивният съд да се произнася по невъведени от страните доводи и възражения и може ли да обяви за недоказани и несъществуващи факти, които не са били спорни между страните, а напротив, изрично са признати от тях?

Отново се сочи противоречие с решението по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и решение № 150 от 03.01.2018г. по гр.д. № 5017/2016г. на ВКС, ГК, І г.о., в които на въпроса е отговорено отрицателно. Въпросът отново е във връзка със заложената печалба при сключването на договора за обществена поръчка.

7. Може ли въззивният съд да преразгледа изводите на първата инстанция относно осъществяването на определени факти без да уведоми страните и да измени съдържанието на доклада по чл. 146 от ГПК и без да им даде указания и възможност да направят доказателствени искания във връзка с тези факти?

8. Дължи ли се доказване на неоспорени факти при условията на чл. 153 от ГПК.

По отношение на седмия и осмия от въпросите касаторът отново се позовава на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.213г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и на решение № 113 от 31.07.2015г. по т.д. № 929/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. Въпросите са във връзка с изводите на въззивния съд относно заложената печалба при сключването на договора за обществена поръчка.

За всички въпроси от първи до осми се сочи и допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Според касатора отговорът на тези въпроси ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото.

9. Длъжен ли е въззивният съд са обсъди всички доводи и възражения на страните и да отговори на всички заявени във въззивната жалба оплаквания?

10. Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви в решението си, когато с него препраща към първоинстанционното решение по реда на чл. 272 от ГПК?

11. Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установява обсъдил ли е и анализирал ли е относимите към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията на страните?

Според касатора въззивният съд е дал отрицателен отговор на девети, десети и единадесети от въпросите и по този начин се е произнесъл в противоречие с ППВС № 1/1953г., т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 283 от 14.11.2014г. по гр.д. № 1609/2014г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 373 от 23.07.2014г. по гр.д. № 3003/2013г. на ВКС, ГК, ІV г.о., решение № 68 от 24.04.2013г. по т.д. № 78/2012г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение 0 157 от 11.02.2016г. по т.д. № 3638/2014г. на ВКС, ТК, І т.о. и др. Въпросът е свързан с оплакванията на касатора за несъобразени негови доводи и необсъдени доказателства.

12. Когато се твърди развалянето на договор по реда на чл. 87, ал. 2, пр. 3 от ЗЗД, тъй като изпълнението е станало безполезно за кредитора, трябва ли безполезността на изпълнението да бъде доказана?

13. Кога е налице „безполезност на изпълнението“ по смисъла на чл. 87, ал. 2, пр. трето от ЗЗД – само когато е налице реализиране на загуба или следва да се анализира отпадането на интереса на кредитора, изхождайки от целта на сключения договор и от това какъв материален интерес на кредитора удовлетворява.

По отношение на тези два въпроса, свързани с предявения от касатора-ищец иск за вреди, се сочи противоречие на въззивното решение с ППВС № 3/1973г., както и каузалната практика на състави на ВКС, например решение № 82 от 31.07.2015г. по т.д. № 1611/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 54 от 17.07.2013г. по т.д. № 1150/2011г. на ВКС, ТК, в които е прието, че безполезността на изпълнението за упражняване правото на разваляне на договора по реда на чл. 87, ал. 2, пр. трето ЗЗД предпоставя доказването й от кредитора.

14. Обвързано ли е възникването и упражняването на правото да се развали договорът по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 от ЗЗД с настъпването на негативни последици за кредитора от неизпълнението?

Според касатора „Пирдопинвест“ ЕООД въпросът, свързан с предявения от него иск за вреди, е от значение за точното прилагане на закона, както и е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 82 от 31.07.2015г. по т.д. № 1611/2013г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 54 от 17.07.2013г. по т.д. № 1150/2011г. на ВКС, ТК, решение № 153 от 28.12.2012г. по т.д. № 1022/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., решение № 231 от 13.02.2013г. по т.д. № 1268/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. и решение № 22 от 03.04.2013г. по т.д. № 821/2011г. на ВКС, ТК, І т.о., Разрешението, съгласно съдебната практика, е, че евентуалните негативни последици за кредитора биха представлявали предпоставка за възникването и упражняването на потестативното право за разваляне на договора по чл. 87, ал. 1 или ал. 2 от ЗЗД, ако съобразно конкретните условия на договора интересът е отпаднал, изхождайки от първоначалната цел за сключването му.

Също съгласно изложеното в касационната жалба въззивното решение е очевидно неправилно. Съдът не е изложил собствени мотиви и не е изпълнил задължението си да се произнесе като инстанция по същество, както и не се е произнесъл по наведените във въззивната жалба доводи. Пред Софийски градски съд е било направено искане за допускане на допълнителна задача към съдебната експертиза, което искане не е било уважено и от въззивния съд, въпреки оплакването на касатора по чл. 266, ал. 3 от ГПК във въззивната му жалба.

От насрещната страна по жалбата Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности“, юридическо лице, съгласно чл. 37, ал. 2 от ЗМВР, е подаден отговор в срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК, с който касационната жалба се оспорва като неоснователна. Обсъждат се заявените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, както и се излагат фактическите обстоятелства по спора.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното:

Касационната жалба е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването.

При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1 от ГПК не се установява основание за допускане на касационно обжалване, нито се установява вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение в обжалваната част, за да бъде решението допуснато до касация при условията на чл. 280, ал. 2 от ГПК.

С исковата си молба по делото касаторът – ищец „Пирдопинвест“ ЕООД е изложил твърдения, че на 28.11.2014г. между него, в качеството на изпълнител, и ответника, в качеството на възложител, бил сключен Договор да обществена поръчка с рег. № ОП-21-Д-72/28.11.2014г. с предмет основен ремонт на производствено-складова база на сектор „КСР в ЦСБ-МВР“, находяща се в [населено място],[жк], [улица], с обща цена на обществената поръчка 810 891. 70 лева с ДДС. Възложителят не осигурил всички съгласувания и разрешения, необходими за откриване на строителна площадка и определяне на строителна линия и ниво, за което се е съставял протокол образец 2 по Наредба № 3/2003г. да съставяне на актове и протоколи по време на строителството, съгласно чл. 8, ал. 1 и ал. 2 от договора, като съобразно ал. 3 денят на съставяне на протокол образец 2 се е считал за начало на СМР и от него са текли предвидените в графика за строителство срокове. Възложителят е бил длъжен да осигури още достъп до обекта на персонала на изпълнителя при спазване на изискванията, установени за работа и достъп в обекти в системата на МВР (чл. 7, ал. 2 от договора). От общо предложени 68 лица е бил осигурен достъп на 15 лица, които са били крайно недостатъчни да извършване на предвидените МВР, като възложителят не се е произнесъл относно МПС и механизацията. С писмо № УРИ 578500-3224/17.05.2017г., две години и половина след сключване на договора, ответникът поканил ищеца да присъства на откриване на строителната площадка и подписване на протокол образец 2, което да се състои на 22.05.2017г. В отговор ищецът изпратил уведомление, че ответникът не е изпълнил задължението си до одобри списък на работниците, ръководителите и механизацията, които ще вземат участие в СМР. В резултат на забавата на възложителя изпълнението на договора е станало икономически неизгодно, обуславящо отпадане на интереса от изпълнение на договора. Ако договорът е бил изпълнен, ищецът би бил на загуба. Заложената печалба към 2015г., когато е следвало да се стартира и изпълни строителството и която би реализирал изпълнителят е била 12% или 81 090 лева, а ако договорът е бил изпълнен през 2017г., изпълнителят би реализирал загуба от 118 689 лева без ДДС. Съгласно чл. 45 от ЗОП (отм.) и чл. 120 от ЗОП за всички неуредени въпроси във връзка със сключването, изпълнението и прекратяването на договора за обществена поръчка се прилагат разпоредбите на ТЗ и ЗЗД. Описаната ситуация попада в хипотезата на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД, като изпълнението е станало безполезно, и изпълнителят е имал право да развали договора без да е даден срок за изпълнение на длъжника на основание чл. 87, ал. 2 от ЗЗД. С уведомление, получено от ответника с вх. № УРИ 578500-3521/01.06.2017г., ищецът е развалил договора и има право на обезщетение по чл. 81, ал. 1 от ЗЗД – 81 090 лева пропусната полза, представляваща заложената в договора печалба. Касаторът - ищец е поискал присъждане на сумата, със законната лихва от датата на исковата молба (05.07.2017г.) до окончателното плащане. Искането е било потвърдено и в подадената допълнителна искова молба.

С отговор и допълнителен отговор ответникът е възразил, че не са налице предпоставките на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД за разваляне на договора, тъй като няма забава на длъжника (не е имало срок за изпълнение на задълженията на възложителя и изпълнителят е бил поканен за откриване на строителната площадка на 22.05.2017г., както и изпълнителят не е представил списък с лица, които да работят на обекта), нито има безполезност на изпълнението, каквото не е и доказано.

Съгласно разпределената от първоинстанционния съд доказателствена тежест в доклада по делото, ищецът е следвало да докаже, че е изправна страна по договора, развалянето му и вредите, техния размер и причинната връзка между вредите и неизпълнението, а ответникът – направените възражения срещу исковете.

По делото са били събрани писмени доказателства, изслушани свидетели на двете страни, както и приета съдебно-счетоводна експертиза (основно и допълнително заключение). Допълнителното заключение е било по задачи, определени служебно от съда. Формулираните от касатора – ответник задачи не са били допуснати като неотносими.

С първоинстанционното решение исковете на касатора са били отхвърлени поради това, че няма забава на задължения на възложителя по чл. 7 и чл. 8 от договора, няма основание за разваляне на договора, както и не се установяват претърпени вреди, тъй като е липсвало изпълнение и сигурност, че печалба ще се реализира.

Недоволен от решението, касаторът е подал въззивна жалба.

С решение № 39 от 04.01.2019г. по т.д. № 4441/2018г. на Апелативен съд – София първоинстанционното решение е било потвърдено. Не е било уважено искането на касатора по чл. 266, ал. 3 от ГПК да бъдат допуснати допълнителни задачи към съдебно-счетоводната експертиза.

По касационна жалба на „Пирдопинвест“ ЕООД срещу въззивното решение, по която е било образувано т.д. № 1040/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., е било допуснато касационно обжалване по процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 269 и чл. 272 от ГПК, а с решение № 91 от 05.11.2020г. по касационното дело въззивното решение е било отменено и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на Апелативен съд – София. Съгласно касационното решение – за произнасяне по заявените във въззивната жалба конкретни оплаквания и обсъждане на всички релевантни факти и доказателства. Прието е било, че мотивите на въззивното решение не съдържат произнасяне по релевираните във въззивната жалба оплаквания и доводи и заявените от насрещната страна възражения, както и не са били обсъдени събраните доказателства – относно съществуващите доказателства, че е налице забава при възложителя за изпълнение на чл. 8 от договора (писмо от 09.12.2015г. на касатора, за което се е твърдяло, че съдържа покана за стартиране на строителството), обсъждане на предпоставките за разваляне на договора, за наличието или липсата на претърпени от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи и техния размер.

При новото разглеждане на делото от състава на въззивния съд са били допуснати допълнителните задачи към съдебно-счетоводната експертиза, посочени от касатора като недопуснати от първоинстанционния съд в нарушение на процесуалните правила. От въззивния съд е било прието, че действително доказателственото искане е било отхвърлено вследствие на процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, и събирането на това доказателство е съответно на чл. 266, ал. 3 от ГПК (определение № 64 от 09.02.2021г. по образуваното в.т.д. № 2529/2020г. на Апелативен съд – София). Задачи са били допуснати и на другата страна.

С обжалваното въззивно решение при повторното разглеждане на делото първоинстанционното решение е било потвърдено отново. От въззивния съд е било прието, че страните са били обвързани от правоотношение, произтичащо от валидно сключен при условията на чл. 41 от ЗОП (отм.) договор за изработка и изпълнителят не е извършил дължимата по договора престация. Не се е установявал неосигурен достъп до обекта на персонала на изпълнителя, но издаването на разрешението за строеж за изграждането на всички подобекти, включени в предмета на договора, е било от 17.05.2017г., т.е. при забава на възложителя за период от близо две и половина години. Все пак с оглед изразената в поканата от 28.04.2017г. готовност на ищеца да започне изпълнението на строителството с одобрените до момента 15 работници, издаването на 17.05.2017г. на разрешение на строеж, както и отправената на същата дата от възложителя покана съдът е приел, че към 17.05.2017г. са били налице двете предпоставки за съставянето на протокол образец 2 за откриване на строителната площадка и определяне на строителната линия и ниво на строежа. Общо е било изложено, че в случаите, при които кредиторът не окаже съдействие, необходимо да изпълнение задължението на длъжника, след като последният е предложил изпълнение съгласно договорните клаузи, тогава забавата е по вина на кредитора и съгласно разпоредбата на чл. 96, ал. 1 от ЗЗД длъжникът се освобождава от последиците на собствената си забава.

Съгласно въззивното решение, съдът е възприел, че офертата на изпълнителя е била калкулирана печалба от 81 090 лева, която отнесена към общата стойност на строителството – 675 743. 08 лева, без ДДС, е 12% от цената на договора. Нормалното развитие на отношенията между страните в хипотеза на изпълнение в срок на задълженията, би означавало обаче предаването на обекта да стане през месец април 2016г. и към този краен срок на изпълнение, съгласно отговорите на втората задача на допълнителното заключение, прието от въззивния съд, са били определени общите разходи за труд и материали – 686 476. 59 лева без ДДС. Съпоставено с цената на договора (675 743. 09 лева без ДДС) разликата от 10 733. 50 лева представлява загуба на изпълнителя. Констатацията обуславя извод, според въззивния съд, че цените на строителните материали и на труда в предложената от ищеца оферта са били обективно занижени спрямо действителната им стойност, което е предпоставяло изначална невъзможност при заложените параметри да бъде постигната печалба. Затова не забавата на възложителя, а икономическата необоснованост на предложението и неправилната преценка на риска от страна на изпълнителя са били причината изпълнението да е безполезно.

При тези установени обстоятелства първите три формулирани от касатора въпроса във връзка с приложението на чл. 294, ал. 1 от ГПК (повторно разглеждане на делото от въззивния съд) са процесуалноправни въпроси от значение за изхода на конкретното дело съгласно разрешението, дадено в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ – част от правния спор и обусловили изхода на делото.Произнасянето на въззивния съд е след отмяна от ВКС на предходно въззивно решение като неправилно поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

По отношение на въпросите обаче не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК и касационно обжалване не може да бъде допуснато. Въззивният съд не се е отклонил от задължителна практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления или от практика на Върховния касационен съд, така както сочи касаторът позовавайки се на каузална практика по дела на ВКС. При новото разглеждане на делото е било постановено въззивно решение по същество на спора и от въззивния съд са били обсъдени обстоятелствата и доказателствата, посочени в отменителното решение № 91 от 05.11.2020г. по т.д. № 1040/2019г. на ВКС, ТК, ІІ т.о. По-конкретно въззивният съд се е произнесъл относно забавата на ответника – възложител по договора за обществена поръчка (относно задължението по чл. 8 от договора) и този факт не е бил отречен. Обсъдени са били предпоставките на чл. 87, ал. 2 от ЗЗД за разваляне на договора и даденото от въззивния съд тълкуване е било съответно на доводите на касатора. Искът на касатора за вреди (пропуснати ползи) е бил отхвърлен основно поради недоказаността на такива вреди като настъпили, за което въззивният съд е изложил свои съображения, в който смисъл са били указанията на ВКС - при новото разглеждане на делото въззивният съд да се произнесе относно наличието или липсата на претърпени от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи и техния размер. Така е съобразена практиката на ВКС, съгласно която въззивният съд е длъжен да извърши предписаните с отменителното решение процесуални действия, като произнасянето по спора е в рамките на очертаното в касационното решение (решение № 60042 от 26.07.2021г. по т.д. № 242/2020г. на ВКС, ТК, І т.о. и др.). От състава на Върховния касационен съд не са били давани указания по приложение на материалния закон (чл. 88, ал. 1, изр. 2, вр. чл. 82 от ЗЗД), а по приложение на процесуалния закон (чл. 269 и чл. 272 от ГПК), също задължително за въззивния съд (така решение № 143 от 17.02.2020г. по т.д. № 2703/2017г. на ВКС, ТК, І т.о. и другите решения, на които също се позовава касатора). В съответствие с даденото тълкуване на разпоредбите на чл. 269 и чл. 272 от ГПК е било произнасянето на въззивния съд.

По сходни съображения не би могло да бъде допуснато касационно обжалване по девети, десети и единадесети от процесуалноправните въпроси на касатора, уточнени и конкретизирани от настоящия съдебен състав като такива относно задължението на въззивния съд, като инстанция по същество, да се произнесе по спорния предмет на делото, като обсъди всички доводи и възражения на страните за релевантните факти, както и да изложи собствени мотиви по тези доводи и възражения, като обсъди събраните доказателства. По отношение на въпроса не е налице поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1 от ГПК.

Съгласно т. 19 от Тълкувателно решение № 1/2000 от 04.01.2001г. по тълк. дело № 1/2000г. на ОСГК на ВКС на РБ, прието при действието на ГПК (отм.), но приложимо и при действащия ГПК от 2007г. (в сила от 01.03.2008г.), мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност, като при самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въззивният съд прави своите фактически и правни изводи по същество на спора; въззивната инстанция трябва да изготви свои собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Съгласно т. 2 от Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013г. по тълк. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС (мотиви), прието при действащия ГПК, уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно; обект на въззивната дейност е решаването на материалноправния спор. Разрешението в посочените тълкувателни решения се потвърждава в трайната и непротиворечива практика на Върховния касационен съд, за което самият касатор е посочил съдебни решения. Въззивният съд е длъжен, когато потвърждава първоинстанционното решение, независимо дали чрез препращане към неговите мотиви, да мотивира решението си, като се произнесе по направените във въззивната жалба оплаквания, както и съответно на жалбата се произнесе по правния спор, като посочи исканията и възраженията на страните, направи преценка на доказателствата, изложи фактическите си констатации, както и правните си изводи, съответно на чл. 272, вр. чл. 236, ал. 2 и чл. 273 от ГПК. В случая, противно на изложеното в касационната жалба, при новото разглеждане на делото въззивният съд се е произнесъл по твърденията на касатора в исковата му молба, съответно по оплакванията във въззивната му жалба след като предявените искове са били отхвърлени от първоинстанционния съд. По-конкретно е имало произнасяне относно забавата на възложителя за изпълнение на чл. 8 от договора, предпоставките за разваляне на договора и наличието или липсата на претърпени от ищеца вреди под формата на пропуснати ползи и техния размер, обстоятелства, във връзка и с указанията на ВКС по т.д. № 1040/2019г. Дали фактическите и правни изводи, до които е достигнал въззивният съд (относно липсата на претърпени от касатора – ищец вреди), са правилни, е обстоятелство, което не може да се обсъжда във фазата по допускане на касационно обжалване.

Поставените от касатора дванадесети, тринадесети и четиринадесети въпроси не могат да бъдат определени като такива от значение за изхода на делото - обусловили правните изводи на въззивния съд. Това е, защото от въззивния съд не е било отречено, че безполезността на изпълнението е обстоятелство в доказателствена тежест на ищеца, че при преценката дали интересът на кредитора от договора е отпаднал, се изхожда от целта на сключения договор и от това какъв материален интерес на кредитора удовлетворява, както и че възникването и упражняването на правото да се развали договорът по реда на чл. 87, ал. 1 или ал. 2 от ЗЗД е обусловено от настъпването на негативни последици за кредитора от неизпълнението, за което е посочена каузална практика на ВКС по чл. 290 от ГПК. На основание обстоятелствата и доказателствата по делото въззивният съд е приел, че в случая липсват установени от касатора вреди, които да бъдат обезщетявани, поради което предявените искове са били отхвърлени.

Четвъртият формулиран от касатора въпрос не удовлетворява общия критерий по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като е основан на невярното твърдение, че с доклада на първоинстанционния съд не са давани указания на касатора, че носи тежестта да докаже факта на претърпените вреди и че насрещната страна Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности“ не е въвела оплаквания относно този факт като установен от първоинстанционния съд. В доклада си по делото първоинстанционният съд изрично е постановил, че в тежест на ищеца е да докаже вредите, техния размер и причинната връзка между вредите и неизпълнението, а тази обстоятелства изрично са били оспорени от ответника, възразил с подадените отговор и допълнителен отговор на исковата молба, както и с отговора на въззивната жалба на касатора, че такива вреди ищецът не е претърпял. В исковата си молба касаторът е твърдял заложена при сключването на договора за обществена поръчка печалба. Въззивният съд е възприел този факт – че в офертата на изпълнителя е била калкулирана печалба от 81 090 лева, която отнесена към общата стойност на строителството – 675 743. 08 лева, без ДДС, е 12% от цената на договора. При това възприето обстоятелство обаче, и за да направи извод има ли пропусната печалба за дружеството, въззивният съд е заключил, че при уговорен краен срок на изпълнението по договора през месец април 2016г. и общите разходи за влаганите до тогава труд и материали, съпоставено с цената на договора, изпълнителят би реализирал не печалба а загуба.

Същото е по отношение на петия поставен от касатора процесуалноправен въпрос. Настъпването на вреди от неизпълнението е било обстоятелство в тежест на ищеца, което е трябвало да бъде доказано, като не се касае за подадена от Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности“ въззивна жалба, в която да липсва оплакване срещу прието от първоинстанционния съд такова обстоятелство (настъпили вреди), а за въззивна жалба на касатора с оплаквания срещу изводите в решението на първоинстанционния съд, че касаторът – ищец не е претърпял вреди.

Шестият, седмият и осмият от процесуалноправните въпроси на касатора отново не удовлетворяват критерия по чл. 280, ал. 1 от ГПК, тъй като се основават на обстоятелства, каквито по делото няма. Въззивният съд не се е произнасял по невъведени от страните доводи и възражения, нито вреди за ищеца от неизпълнението е бил факт, безспорен между страните или признат от ответника. Не се е касаело и за преразглеждане от въззивния съд на изводите на първата инстанция относно факта на претърпените от ищеца вреди, а за направени от него самостоятелни изводи относно фактите по делото, при което крайните изводи на първоинстанционния съд за липсата на настъпили имуществени вреди за ищцовото дружество са били потвърдени.

Във връзка с въпросите от първи до осми, както и четиринадесети, не е удовлетворен допълнителният критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, на който също се позовава касаторът. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането или за да бъде тя осъвременена. Такива конкретни обстоятелства касаторът не сочи и не установява.

Неоснователно е твърдението на касатора за очевидна неправилност на обжалваното решение по чл. 280, ал. 2, изр. 3 от ГПК.

Очевидната неправилност на въззивното решение е самостоятелно основание за достъп до касационен контрол, за което касационният съд следи служебно като израз на обществения интерес от законосъобразно, предвидимо и справедливо правораздаване. Това основание е различно от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, свързани с частния интерес на страните от разрешаването на правния спор. Понятието „очевидна неправилност“ е във връзка с изчерпателно посочените основания за касационно обжалване и отмяна по чл. 281, т. 3 от ГПК – неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост, като конкретното му тълкуване е предоставено на Върховния касационен съд. В този смисъл е възприетото в Решение № 15 от 06.11.2018г. по к.д. № 10/2018г. на Конституционния съд.

В практиката си, най-общо, Върховният касационен съд определя очевидната неправилност като неправилност на въззивното решение, която може да бъде изведена от неговите мотиви, при пороци на решението, при които са накърнени основните принципи на гражданския процес, така че не е постигната основната цел на правораздаването - да е справедливо, при което и касационната жалба трябва да бъде селектирана и разгледана. При неправилност на въззивното решение поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила трябва да има допуснато нарушение на посочените в чл. 5 - чл. 13 от ГПК, вр. чл. 4, ал. 1, чл. 6, ал. 2 и чл. 121 от Конституцията принципи и изисквания към правораздаването като справедливо, приемано в практиката на Върховния касационен съд като пълна липса на мотиви относно приет или отречен като осъществил се факт, отсъствие на анализ на събраните по делото доказателства и на фактически констатации по релевантни за спора обстоятелства, незачитане на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение, незачитане на правила относно подсъдността, процесуални нарушения във връзка с възложено от закон задължение на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в производството и др.

По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради негова очевидна неправилност, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, поради които да е неправилно. Касаторът прави оплаквания, че въззивният съд не е изложил мотиви към решението, в които да се произнесе като инстанция по същество, но такива обстоятелства, дори да могат да обосноват очевидна неправилност, в случая няма. Същевременно е невярно твърдението на касатора, че от въззивния съд не е допусната допълнителна задача към съдебната експертиза, въпреки оплакването му по чл. 266, ал. 3 от ГПК. При повторното разглеждане на делото такава експертиза е била допусната.

По изложените съображения не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – София.

Касаторът е поискал присъждане на направените в касационното производство разноски, но предвид изхода на спора, няма основание за присъждане на разноски по чл. 78, ал. 1, вр. чл. 81 от ГПК.

С подадения отговор на касационната жалба насрещната страна Дирекция „Управление на собствеността и социалните дейности“ е поискала разноски за юрисконсултско възнаграждение и на основание чл. 78, ал. 3, вр. чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25а, ал. 1 от Наредба за заплащането на правната помощ, вр. чл. 81 от ГПК, такива разноски за сметка на касатора следва да бъдат присъдени - 300 лева, при съобразяване на обжалваемия интерес по делото – 81 090 лева.

Воден от горното съдът