Определение № 1344 от 20.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3068/2024 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца Б. Г. Б. и касационна жалба на ответника Прокуратурата на Република България (ПРБ) срещу решение № 29/13.02.2024 г., постановено по възз. гр. дело № 370/2023 г. на Бургаския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, при постановени частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение № 889/28.07.2023 г. по гр. дело № 1351/2022 г. на Бургаския окръжен съд, като краен резултат ответната ПРБ е осъдена да заплати на ищеца сумата 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпените неимуществени вреди, като пряка и непосредствена последица от воденото срещу ищеца наказателно производство, ведно със законната лихва върху тази сума от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане; като искът е отхвърлен за разликата над сумата 30 000 лв. до претендирания размер от 1 000 000 лв.; в тежест на ответника са възложени разноски по делото. Ищецът Б. Б. обжалва въззивното решение в отхвърлителната част, а ответната ПРБ – в осъдителната. Двете касационни жалби са процесуално допустими – подадени са в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. И в двете жалби се излагат оплаквания и доводи за неправилност на решението, поради нарушения на материалния закон и необоснованост, а в жалбата на ищеца – и поради нарушения на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ищеца Б. Б., чрез процесуалния му пълномощник адв. П. В., като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) кои обстоятелства са от значение за определяне размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ; 2) длъжен ли е съдът да се мотивира как всяко обстоятелство от значение за определяне размера на обезщетението влияе при определяне крайния размер на дължимото обезщетение според чл. 52 от ЗЗД; 3) за определяне размера на обезщетението за неимуществените вреди следва ли от съда да се извърши задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД; 4) длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните; и 5) длъжен ли е съдът да съобщи на страните общоизвестните и служебно известните на съда факти. Касаторът-ищец навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд се произнесъл по тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както следва: по първите три въпроса – в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, решение № 192/26.03.2024 г. по гр. д. № 4814/2022 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 59/12.05.2016 г. по гр. д. № 3340/2015 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 215/18.11.2014 г. по гр. д. № 1287/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 182/05.12.2016 г. по гр. д. № 1331/2016 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 26/11.02.2019 г. по гр. д. № 1467/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 55/11.03.2013 г. по гр. д. № 1107/2012 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 542/15.01.2013 г. по гр. д. № 1568/2011 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 53/29.01.2024 г. по гр. д. № 2382/2023 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС; по четвъртия въпрос – в противоречие с решение № 691/02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на І-во гр. отд. на ВКС и по петия въпрос – в противоречие с решение № 274/13.12.2011 г. по гр. д. № 1514/2010 г. на ІІ-ро гр. отд. на ВКС, решение № 378/15.01.2016 г. по гр. д. № 1629/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 95/16.06.2016 г. по гр. д. № 5371/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ответната ПРБ не е подала отговор на касационната жалба на ищеца и изложението към нея. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на ответната ПРБ, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно определяне на обезщетенията за неимуществените вреди; 2) относно изискването към мотивите на въззивния съдъбен акт и тяхната пълнота и обоснованост с всички обстоятелства по делото; 3) относно изискванията към понятието „справедлив размер“ по смисъла на чл. 52 от ЗЗД; и 4) относно изискванията към доказателствата, обезпечаващи наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди. Жалбоподателят-ответник също навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по тези въпроси въззивното решение било в противоречие, както следва: по първия въпрос – с т. 11 и раздел II от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 г. и т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС; по втория въпрос – с т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС; по третия въпрос – с решение № 25/11.02.2014 г. по гр. д. № 5302/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 172/12.07.2017 г. по гр. д. № 4357/2016 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 70/29.03.2016 г. по гр. д. № 5257/2015 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 832/10.02.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, решение № 67/13.03.2019 г. по гр. д. № 3166/2018 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 50094/18.01.2024 г. по гр. д. № 3307/2022 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС; и по четвъртия въпрос – с решение № 84/25.09.2020 г. по гр. д. № 3692/2019 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Ищецът Б. Б., чрез адв. В. е подал отговор на касационната жалба на ответника, в който излага становище, че не са налице сочените от последния основания за допускане на касационното обжалване на осъдителната част от въззивното решение, както и становище за неоснователност на тази жалба. За да постанови обжалваното въззивно решение, апелативният съд е приел за безспорни по делото и установени от събраните доказателства, следните обстоятелства: В ранните часове на 04.08.2018 г. ищецът е бил задържан от турски полицейски служители в [населено място]. На същата дата в 22.54 ч. е бил върнат на територията на Република България и докаран в сградата на ОДМВР-Бургас, като задържано лице, където е бил разпитван. На 05.08.2018 г. е бил откаран в дома си, за да присъства на провежданите там претърсване и изземване, проведени при условията на неотложност по смисъла на чл. 161, ал. 2 от НПК, както е приел и съдът в наказателното производство. По ДП № 98/2018 г., с постановление от 10.08.2018 г. ищецът е бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 294, ал. 1 и по чл. 339, ал. 1 от НК, като му е взета и мярка за неотклонение „парична гаранция“ в размер 50 000 лв., а с постановление от 13.08.2018 г. – и забрана да напуска България. С постановление от 30.07.2019 г. ищецът отново е бил привлечен като обвиняем за извършени престъпления по чл. 294, ал. 1, по чл. 339, ал. 1 и по чл. 338 ал. 1 от НК, като по тези обвинения е бил внесен и обвинителен акт в Бургаския районен съд (БРС). Привличането на ищеца като обвиняем по повдигнатите му обвинения за престъпления по чл. 294, ал. 1 и по чл. 339, ал. 1 от НК, както и голяма част от извършваните спрямо него процесуални действия, са били широко отразени от медиите в страната. Към момента на образуване на досъдебното производство, ищецът е бил общински съветник от групата на БСП и е бил заместник-председател на Общинския съвет (ОС) в Бургас, като впоследствие е бил изключен от общинската група на БСП и освободен от заемания от него пост заместник-председател на ОС-Бургас. Производството по н.о.х.д. № 4479/2019 г. на БРС, образувано по внесения против ищеца обвинителен акт за посочените по-горе престъпления, е приключило с постановяване на решение № 52/28.03.2022 г. по в.н.о.х.д. № 924/2021 г. по описа на БОС, с което въззивният съд е изменил присъда № 260093/23.06.2021 г. на БРС, в частта, с която ищецът е бил признат за невиновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 339, ал.1 от НК, като го е признал за виновен, че със същото деяние е осъществил административно нарушение на чл. 6, ал. 3, т. 2 от ЗОБВВПИ, и на основание чл. 212 от ЗОБВВПИ му е наложил административно наказание „глоба“ в размер 1 000 лв., както и в частта, с която ищецът е бил признат за невиновен по обвинението за извършено престъпление по чл. 338, ал. 1 от НК, като го е признал за виновен, че със същото деяние е осъществил административно нарушение на чл. 98, ал. 1 от ЗОБВВПИ (в редакцията към ДВ бр.103/2016 г.) и му е наложил административно наказание „глоба“ в размер 700 лв. В останалата част, с която ищецът е бил признат за невиновен в извършването на престъпление по чл. 294, ал. 1 от НК, присъдата на първоинстанционния съд е била потвърдена и ищецът е бил оправдан по това обвинение. От 2010 г. ищецът страда от паркинсонова болест, за която му е поставена диагноза през 2012 г. През 2013 г. ищецът е претърпял исхемичен мозъчен инсулт, а от месец март 2015 г. с решение на ТЕЛК е освидетелстван с 94 % трайно намалена работоспособност, без чужда помощ, с водеща диагноза „друга хронична обструктивна белодробна болест“ (апнея) и паркинсонова болест. Ищецът е провеждал лечение на паркинсоновата болест в Т., като пътуването му в началото на месец август 2018 г. за Т. (когато е бил задържан) е било във връзка с назначени от януари 2018 г. преглед и терапия в болница „Я.“ на 04.08.2018 г. От август 2018 г. – от задържането на ищеца от турските полицейски власти и от привличането му като обвиняем, до влизането в сила на първоинстанционната присъда, изменена с въззивното решение от 28.03.2022 г., ищецът не е напускал границите на страната и не е посещавал болница „Я.“ в И. за преглед и терапия. Въззивният съд е намерил, че спорни по делото са следните обстоятелства и въпроси: Налице ли е влошаване на здравословното състояние на ищеца и пряка връзка между здравословното му състояние и действията на ответната ПРБ в наказателното производство. Следва ли ПРБ да отговаря за отношението на полицейските органи при задържането на ищеца, за условията, при които той е бил настанен по време на задържането му, за фактическите действия на полицията по време на извършеното претърсване в дома на ищеца, както и за решенията на действащите политици по отношение на ищеца, и за действията на финансовите и банковите институции, както и за отношението на бизнес-партньорите на ищеца. Налице ли е основание по чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ за намаляване на обезщетението, след като с въззивното решение от 28.03.2022 г., признавайки ищеца за невиновен в извършване на престъпления по чл. 339, ал. 1 и по чл. 338, ал. 1 от НК, наказателният съд е признал ищеца за виновен в извършването на административни нарушения на разпоредбите на ЗОБВВПИ, за което му е наложил глоби. Предвид наличието на влязлата в сила присъда, с която ищецът е бил признат за невиновен и оправдан по обвинението за извършени престъпления по чл. 294, ал. 1, по чл. 339 ал. 1 и по чл. 338 ал. 1 от НК, апелативният съд е прел, че на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, в полза на ищеца е възникнало вземане за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно повдигане и поддържане на обвинение за престъпление, за което по-късно наказателното производство е приключило с оправдателна присъда, съответно – с административни наказания. Въззивният съд е споделил изводите на първата инстанция, че ответната ПРБ е материалноправно легитимирана да отговаря за тези вреди, като процесуален субституент на Държавата, в качеството си на орган, от чиито актове и действия са причинени, описаните в исковата молба процесни вреди. На следващо място, съобразявайки разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, съгласно която обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост, както и указанията, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2004 от 22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и в трайната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК относно определянето на обезщетението, въззивният съдът е посочил, че в случая съобразява следните обстоятелства: Вида и характера на упражнената процесуална принуда – задържането на ищеца за няколко дни и мерките за неотклонение – паричната гаранция в размер 50 000 лв и забраната за напускане пределите на страната. Продължителността на наказателното производство – 3 години и 8 месеца. Повдигнатите три обвинения, едното от които – по чл. 339, ал. 1 от НК – за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, ал. 7 НК. Степента и интензитета на настъпилите вреди, свързани както с възрастта на ищеца – 66-годишен към момента на задържането му и на привличането му като обвиняем, и 70-годишен към момента на приключване на наказателното производство, така и със социалното и общественото му положение – известен предприемач, политик и обществена личност, която до момента не е имала досег с наказателна репресия. Изключително широкото медийно отразяване на случая, свързано основно с повдигнатото на ищеца обвинение в извършването на престъпление по чл. 294, ал. 1 от НК. Позовавайки се също на практиката на ВКС (решение № 542/15.01.2013 г. по гр. д. № 1568/2011 г. на IV-то гр. отд., решение № 53/29.01.2024 г. по гр. д. № 2382/2023 г. на IV-то гр. отд. и др.), въззивният съд е приел, че по исковете за обезщетения за неимуществени вреди от незаконно обвинение не е необходимо ищецът да доказва обичайните, типични неимуществени вреди от обвинението, които винаги се търпят от лице, незаконно обвинено в извършване на престъпление. За обичайни и типични неимуществени вреди съдът е приел: преживените стрес и притеснения от повдигнатото обвинение, страх от несправедливо осъждане, негативни изживявания и чувство за онеправданост от наложните мерки за неотклонение, накърняване на чувството за собствено достойнство и за справедливост. Апелативният съд е намерил, че в случая наличието на претърпени обичайни, типични неимуществени вреди от ищеца, е доказано, и от изслушаните свидетелски показания, и от приетото заключение по съдебно-психологичната експертиза, въз основа на които е приел за установени и е обсъдил следните обстоятелства: В момента на задържането му в Т. ищецът е преживял интензивен шок; претърпял е силни неудобства в момента на задържането му и на престоя му както в полицията в И., така и при транспортирането му до България и по време на задържането му в сградата на ОД-МВР-Бургас. Съдът е приел, че освен нормалния дискомфорт от задържането, ищецът е преживял и допълнителни неудобства поради и без това влошеното му здравословно състояние, което е намерил за доказано с показанията на свидетеля Д.. За доказани по делото съдът е приел и последвалите негативни изменения в общото психологическо функциониране на ищеца, влошаването на здравословното му състояние от последващите процесуални действия, както и от широкия обществен отзвук на случващото се, които са предизвикали инсонмия, оттегленост в себе си, пристъпи на страх (панически атаки), със соматична изява – задушаване, сърцебиене, хипертония. Въззивният съд е кредитирал показанията на свидетелите Б. и Д., и относно обстоятелствата, че след задържането му и привличането му като обвиняем, ищецът е изпаднал в емоционален срив, изпитвал е страх от наказателна репресия, нервност, раздразнителност, загуба на самочувствие, усещане за изолация, както и че здравословното му състояние рязко се е влошило. Апелативният съд е приел, че останалите твърдяни от ищеца неимуществени вреди: прогресиране на паркинсоновата болест до степен на необратимост и невъзвратимост, което според ищеца е резултат от невъзможността за лечението му в Т.; изключването му от общинската група на БСП и освобождаването му от поста зам.-председател на общинския съвет в Бургас; политическа и социална изолация, в която ищецът се озовал вследствие на повдигнатите му обвинения и изявленията на лидера на политическата партия, в чиято група на общинските съветници ищецът е членувал; финансов колапс на търговските дружества на ищеца поради отказ от страна на търговските им партньори и на банките да работят с тях – представляват специфични вреди, доказването на които, както и доказването на наличието на причинна връзка между тези вреди и действията на ПРБ, е в тежест на ищеца, в какъвто смисъл са дадените от първоинстанционния съд на ищеца указания при разпределяне на доказателствената тежест. В тази връзка въззивният е намерил, че ищецът е ангажирал доказателства за влошаване на здравословното му състояние след лятото на 2018 г., както и за провеждани прегледи и изследвания в този период – амбулаторни листове № 1146/04.07.2019 г. и № 1147/18.07.2019 г., епикриза от 13.03.2020 г. от УМБАЛ-Бургас, Отделение по нервни болести, епикриза от 22.12.2020 г. от Болница „Т.“, епикриза от 29.06.2021 г. от УМБАЛСМ „Н.И.Пирогов“ ЕАД, болничен лист от 10.12.2020 г. от УМБАЛ „Д. М.“ АД и др., от които е приел за установени следните обстоятелства: От паркинсоновата болест ищецът е имал изразена мускулна ригидност в горните и долните крайници, забавена акинетична походка. След прекаран ковид-19 през месец ноември 2020 г. с едностранна пневмония, са регистрирани повишение на кръвната захар на ищеца и анемия, лесна уморяемост, отпадналост, задух при физически усилия, нарушен сън. През февруари 2021 г. са констатирани данни за двустранни коксартрозни промени, увеличени размери на простатата; през януари-февруари 2021 г. ищецът е диагностициран с остър перикардит, периферна левостранна белодробна тромбоемболия, АХ 2 ст. През юни 2021 г. ищецът е опериран с цел декомпресия на спиналния канал на ниво Л4-Л5. Съдът намерил обаче, че по делото не са ангажирани доказателства за наличието на пряка причинна връзка между така влошеното здравословно състояние на ищеца и образуваното против него наказателно производство. В тази насока въззивният съд е изтъкнал, че паркинсоновата болест е била установена при ищеца 6 години преди началото на наказателното производство, като по делото няма доказателства доколко евентуалното му прогресиране се дължи на обичайния ход на заболяването, и доколко – на психическото състояние на ищеца вследствие на провежданата против него в този период наказателна репресия, както и дали евентуално лечение и терапия в болница в Т. би забавило хода на това заболяване, съответно – дали в България липсват предлаганите на ищеца в Т., лечение и терапия. Апелативният съд е приел, че останалите констатирани в този период заболявания на ищеца – прекараният ковид-19 през ноември 2020 г. и последиците от него, двустранните коксартрозни промени, увеличените размери на простатата, острият перикардит, периферната левостранна белодробна тромбоемболия, дегенеративните трансформации на гръбнака, още по-малко биха могли да бъдат свързани с наказателното производство против ищеца. По така изложените съображения, съдът е обобщил, че за тези специфични неимуществени вреди, ищецът не е ангажирал доказателства, те да са в причинна връзка с поведението на ответника. Въззивният съд е посочил, че изключването на ищеца от групата на общинските съветници на БСП и освобождаването на ищеца от поста зам.-председател на общинския съвет в Бургас, са ноторно известни факти, широко разгласени в медийното пространство. Съдът е установил още, че според изявленията на отделни общински съветници от групата на БСП, това решение е взето не само поради повдигнатите на ищеца обвинения, но и поради това, че е „неморално да има връзки с М. Очите“, предвид кето е достигнал до извода, че решението за изключването на ищеца от групата на общинските съветници и освобождаването му от посочения пост, не се дължи само на действията на ответната ПРБ, но и на негативното отношение на тази политическа партия, в частност – на общинските съветници от нея, към наличието на отношения на член на групата им с посоченото лице. По отношение твърденията на ищеца за настъпил финансов колапс на търговските му дружества поради отказ от страна на търговските им партньори и на банките да работят с тях, съдът е установил, че по делото не са представени никакви доказателства за такива финансови затруднения, нито за отказ на търговски партньори и на банкови институции да работят с търговските дружества на ищеца, нито са представени доказателства за наличие на причинна връзка между такива откази и действията на ПРБ. Наред с така изложеното, въззивният съд е приел, че обезщетението на ищеца за неимуществени вреди вследствие незаконосъобразно повдигнатото му обвинение и проведеното наказателно преследване в продължение на 3 години и 8 месеца, завършило с оправдателна присъда по повдигнатите три обвинения, следва да бъде определено в рамките на присъдени в аналогични случаи от съдилищата обезщетения, в частност – при широко медийно разгласяване на случая и при обществено разпознаваема личност. При определяне размера на дължимото се на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, апелативният съд е съобразил още, че в наказателното производство са взети мерките за неотклонение – „парична гаранция“ във висок размер, както и забрана за напускане на страната, което е ограничило ищеца при пътуванията му, включително във връзка с провеждането на лечението му в чужбина, представляващо ограничаване на правото му на придвижване. При отчитане продължителността на наказателното производство – общо 3 години и 8 месеца в досъдебната и съдебната фази, въззивният съд е приел, че този период е в рамките на разумната продължителност, предвид повдигнатите три обвинения. С оглед приетото преди това, съдът е съобразил още, че в голямата си част установените по делото вреди на ищеца са обичайните такива, които неосъжданият човек търпи от незаконно обвинение; че няма данни за нанесени именно от обвинението трайни увреждания на физическото и психическото му здраве, на личния му живот, на обичайния му ритъм и стил на работа след приключване на наказателното производство, както и на финансовото му състояние и на доходите му. Въззивният съд отново е обсъдил широкото медийно разгласяване на повдигнатите обвинения, при което те са станали достояние не само на роднини и приятели на семейството, но и на широката общественост, на бизнес-партньорите на ищеца и на политическите му партньори, което е причинило уронване на престижа и доброто му име в обществото. От друга страна съдът е съобразил, че този широк медиен и обществен интерес до голяма степен е бил предизвикан от свързването на името на ищеца с това на Д. Ж. (М. Очите), като е изтъкнал, че това, че те са пътували заедно в чужбина – от Г. до Т., били са в един хотел и в една компания в И., е установен по делото факт. Това обстоятелство, както и отражението му върху политическата кариера на ищеца, е мотивирало въззивния съд да не определя обезщетение над средния, определян от съдилищата размер. В тази връзка апелативният съд е намерил за неоснователно и оплакването във въззивната жалба на ищеца, че при определяне на размера на обезщетението първоинстанционният съд не съобразил, че ответната ПРБ не била изпълнила задължението си по чл. 11 от ЗОДОВ – чрез средствата за масова информация да оповести постановената на две инстанции оправдателна присъда на ищеца. За този свой извод съдът е изложил съображения, че съгласно чл. 11, ал. 1 от ЗОДОВ, в случая – при наличието на приключило наказателно производство против ищеща с постановената оправдателна присъда, задължението за огласяване на същата е на органа, който я е постановил, т.е. на съда, а не на ответната ПРБ. При определяне паричния еквивалент на процесните неимуществените вреди въззивният съд е съобразил още и икономическата обстановка и стандарта на живот в страната към датата на окончателното приключване на наказателното производство, присъдени в аналогични случаи в съдебната практика обезщетения за процесния период, както и това, че размерът на обезщетението не следва да бъде източник на обогатяване за пострадалия. По така изложените съображения, въззивният съд е намерил за съответен на тежестта на вредите и справедлив съобразно изискванията на чл. 52 ЗЗД, размер на процесното обезщетението от 30 000 лв. за претърпените от ищеца неимуществени вреди, като е приел, че тази стойност е съобразена с неблагоприятното отразяване на проведеното срещу ищеца наказателно производство върху емоционалната му сфера, накърнените му обществена, политическа и професионална репутация, с преживените от него стрес и безпокойство, както и че е съобразена с принципа на справедливост и със задължителните указания, дадени с ППВС № 4/23.12.1968 г. На последно място, апелативният съд е намерил за неоснователно възражението на ответната ПРБ за намаляване на така определеното обезщетение, на основание чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ, поради това, че с поведението си ищецът виновно бил допринесъл за настъпване на вредоносните последици, допускайки нарушения на специалната нормативна уредба, касаеща правилата за съхранение на оръжия и боеприпаси. За този свой извод, позовавайки се отново на практиката на ВКС (решение № 60245/18.01.2022 г. по гр. д. № 996/2021 г. на III-то гр. отд.), съдът е изложил съображения, че действия или бездействия на лицата, разследвани във връзка с обвинение, могат да са недобросъвестни в гражданскоправен смисъл, морално укорими според утвърдени в обществото разбирания, да са административно нарушение или деликт, което не означава, че с осъществяването им гражданинът има принос в това да бъде обвинен, ако не е извършил престъпление. Също в тази връзка съдът е изтъкнал, че при повдигане на обвинение прокуратурата носи пълна отговорност престъпленията да бъдат различавани от други укорими действия, и когато при подлежащо единствено на друга правна санкция или неподлежащо на правна санкция поведение, спрямо лицето бъде предявено незаконно обвинение, това не води до прилагане на чл. 5, ал. 2 от ЗОДОВ. По наведените от двете насрещни страни основания за допускане на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС намира следното: Касаторът-ищец Б. свързва последния поставен от негова страна процесуалноправен въпрос (длъжен ли е съдът да съобщи на страните общоизвестните и служебно известните на съда факти) със свое твърдение, че въззивният съд, въз основа на медийни публикации, като „ноторно известен факт“ приел, че ищецът е изключен от групата на общинските съветници и от поста зам.-председател на общинския съвет в Бургас, не само поради действия на ответната ПРБ. В мотивите си апелативният съд действително е приел, че изключването на ищеца от групата на общинските съветници на БСП и освобождаването на ищеца от поста зам.-председател на общинския съвет в Бургас, са „ноторно известни факти“, широко разгласени в медийното пространство. Наред с това, в мотивите си въззивният съд е приел, че тези две обстоятелства, като твърдяни от самия ищец (и ползващи го) по делото, са в негова тежест за доказване, както и че са безспорни между страните и установени по делото. Апелативният съд обаче не е приемал в мотивите си за ноторен (общоизвестен) факт, че „не само поради действия на ПРБ“, ищецът е бил изключен от групата на общинските съветници на БСП и освободен от поста зам.-председател на общинския съвет, както некоректно се сочи в изложението към касационната жалба на ищеца. До този фактически и логически извод (че решението за изключването на ищеца от групата на общинските съветници и освобождаването му от посочения пост, не се дължи само на действията на ответната ПРБ, но и на негативното отношение на тази политическа партия, в частност – на общинските съветници от нея…), апелативният съд е достигнал въз основа на други, приети за установени от него по делото обстоятелства – изявления на общински съветници от групата на БСП, че това решение е било взето не само поради повдигнатите на ищеца обвинения, но и поради това, че е „неморално да има връзки с М. Очите“, които обстоятелства въззивният съд също не е посочил в мотивите си като ноторни (общоизвестни). Следователно, обсъжданият процесуалноправен въпрос, поставен от страна на ищеца – длъжен ли е съдът да съобщи на страните общоизвестните и служебно известните на съда факти, не е от обуславящо значение за фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение, респ. – този правен въпрос не удовлетворява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Останалите правни въпроси, поставени от касаторите, осъществяват общото основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК, но по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. По последния процесуалноправен въпрос в изложението на ответната ПРБ – относно доказването на наличие на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и причинените вреди, е формирана констнантна пракитка на ВКС, израз на която е и посоченото във връзка с този въпрос решение по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази практика на ВКС, доказването на причинно-следствената връзка, като елемент от фактическия състав на специалния деликт по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, е в тежест на ищеца, който следва да проведе главно пълно доказване, че причинените му вреди, извън обичайните неимуществени такива, са пряко и непосредствено следствие от предприетото срещу него незаконно наказателно преследване. Само при наличие на такава, установена (доказана) по делото причинна връзка, съдът може да присъди обезщетение за съответните вреди, претърпени от ищеца, както и за обичайните неимуществени вреди, които всяко оправдано лице търпи от незаконното обвинение в подобни случаи, и които не е необходимо да се доказват, както и причинната връзка между тях и обвинението. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика на ВКС, тъй като е присъдил процесното обезщетение само за тези неимуществени вреди, претърпени от ищеца, за които е приел, че е установена пряка и непосредствена причинно-следствена връзка между тях и процесното незаконно обвинение, както и за претърпените от ищеца обичайни неимуществени вреди. Четвъртият формулиран от страна на касатора-ищец Б. процесуалноправен въпрос (длъжен ли е съдът при разглеждане на спора да обсъди всички релевантни и допустими доказателства, възражения и твърдения на страните) и третият процесуалноправен въпрос, поставен от жалбоподателя-ответник ПРБ (относно изискването към мотивите на въззивния съдъбен акт и тяхната пълнота и обоснованост с всички обстоятелства по делото) са близки по съдържание и смисъл и са правно-значими за всяко въззивно исково производство и за постановеното по него съдебно решение. Разрешение на тези процесуалноправни въпроси е дадено с имащите задължителен характер, разяснения в мотивите към посочената от ответната ПРБ, т. 19 от ТР № 1/2000 от 04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в мотивите към т. 2 от ТР № 1/2013 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, а също и в основаната на тях трайно установена практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, израз на която е и посоченото от ищеца, решение № 691/02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на І-во гр. отд. Съгласно тази константна практика, въззивният съд е такъв по съществото на спора и не действа като контролно-отменителна инстанция. Дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата, като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор, като при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. Във въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска, като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Поради това и въззивната инстанция, както първата, трябва да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, като обсъди в тяхната съвкупност всички относими доказателства по делото, както и твърденията, възраженията, доводите и оплакванията на страните, които са от значение за разрешаването на спора. Въззивният съд се произнася с ново решение по съществото на спора, при което е длъжен да извърши самостоятелна преценка на събраните пред първата инстанция и пред него доказателства, като е длъжен да изгради своите правни изводи не само на отделни факти, но и на връзката между тях и да ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед на неговия предмет и вида на търсената защита. Правомощията на въззивната инстанция са ограничени в пределите на чл. 269 от ГПК, който предвижда, че при произнасяне по значимите за изхода на спора въпроси въззивният съд е ограничен от съдържанието на въззивната жалба. Фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението – изискване, заложено в разпоредбата на чл. 236, ал. 2 от ГПК, и съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. Изпълнението на посочените задължения – за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на обосновани мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Останалите правни въпроси, формулирани от двете насрещни страни по делото (първите три в изложението на ищеца Б., и първият и третият в изложението на ответната ПРБ) са такива по приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ и се свеждат до тълкуването на понятието „справедливост“, до критериите при прилагането на този принцип, както и до мотивирането на съдебното решение относно определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, което е частна хипотеза на обсъдените по-горе процесуалноправни въпроси. По тези правни въпроси също е налице трайно установена дългогодишна практика на ВКС, основана на задължителните указания и разяснения, дадени с т. 11 (раздел ІІ от мотивите) от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, намерила израз и в посочените в изложенията на страните множество решения по чл. 290 от ГПК. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които носят обективни характеристики за реално причинените морални вреди, и които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства поначало са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. В понятието „неимуществени вреди” се включват всички телесни и психически увреждания на пострадалия, претърпените болки и страдания, които в своята цялост представляват негативни емоционални изживявания на лицето, намиращи не само негативно отражение в психиката, но и социален дискомфорт в определен период от време. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ такива правно-релевантни обстоятелства – критерии за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, са: Тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко престъпления, както и техния вид. Дали ищецът е оправдан, респ. – дали наказателното производство е прекратено по всички обвинения срещу него или по част от тях, а по други е осъден. Продължителността на наказателното производство срещу ищеца, включително дали същата надхвърля или не разумните срокове за провеждането му. Дали е взета, респ. – вида, тежестта и продължителността на взетата мярка за неотклонение, както и другите наложени на ищеца ограничения на правата и свободите му в рамките на наказателното производство. От значение за интензитета на търпените неимуществени вреди е и начинът на развитие на наказателното производство срещу ищеца, приключило с оправдаването му, респ. – с прекратяването на производството, а именно – дали то е прекратено още в досъдебната фаза или обвинителен акт е бил внесен в съда, както и броят на съдебните инстанции, разгледали делото, а също и дали той е оправдан още на първа инстанция или е била постановявана осъдителна присъда и за какво наказание, която е отменена от горна инстанция. От значения са и всички останали конкретни обстоятелства, установени по делото, които сочат на това, как и по какъв начин процесното незаконно наказателно преследване се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние, в каква степен и от какъв вид е то; конкретните преживявания на ищеца, неговото емоционално и психическо състояние, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия и професионална реализация, обществен отзвук, медийна разгласа, степента на накърняване на доброто му име с оглед социалния му статус и пр. По всеки казус, с оглед обстоятелствата по делото, съдът следва да преценява действителното отражение на незаконното обвинение във всички сфери на живот на обвиняемия (ищеца), на неговото лично и професионално достойнство и чест. Макар съдът да е длъжен да вземе предвид всички конкретни, установени по делото, релевантни обстоятелства, обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт, като съдът следва да посочи при обсъждането на обстоятелствата тяхното значение за размера на обезщетението. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и обществено-икономическите условия и стандарта на живот страната, но най-вече – с оглед особеностите на конкретния случай. Същевременно обезщетението не следва да води до неоснователно обогатяване на ищеца, поради което не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди. Последните са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички обстоятелства от значение за реално претърпените от увреденото лице неимуществени вреди, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. При съпоставката на така цитираната съдебна практика с приетото в мотивите към обжалваното въззивно решение, настоящият съдебен състав намира, че апелативният съд по никакъв начин не се е отклонил от тази практика (включително задължителна такава) на ВС и ВКС, а напротив – изцяло се е съобразил с нея. Именно в качеството си на въззивна инстанция – такава по съществото на материалноправния спор между страните, той е отделил безспорните от спорните между тях релевантни обстоятелства, обсъдил е всички относими доказателства, събрани по делото, като въз основа на съвкупната им преценка е извел своите фактически констатации относно спорните правно-релеватни обстоятелства по делото, включително относно фактите от значение за определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди, като е посочил и кои от тях приема за установени и кои – не. При определяне справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е взел предвид и е обсъдил в мотивите си всички установени по делото конкретни обстоятелства, релевантни за неговото определяне, като е съобразил и социално-икономическите условия в страната към преиода на процесното увреждане. По този начин апелативният съд е разрешил поставените от насрещните страни по делото правни въпроси по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2, чл. 236, ал. 2 и чл. 269 от ГПК, както и на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВС и ВКС. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора (в случая – и на двете насрещни страни по делото) със съображенията и правните изводи на въззивния съд, предвид които той по свое вътрешно убеждение е определил справедлив размер на обезщетението, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като са възприети и са спазени от съда горните принципни разрешения относно критериите при прилагането на принципа за справедливост. В тази връзка следва да се посочи и че в решенията по чл. 290 от ГПК на ВКС, на които се позовават двамата касатори, също са възприети горните принципни разрешения по тълкуването и приложението на чл. 52 от ЗЗД, във вр. с чл. чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, като в съответствие с това тълкуване са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело. Освен това, макар ответната ПРБ да поддържа, че определеният от въззивния съд размер на обезщетението, бил завишен, същата не сочи какъв размер според нея би бил справедлив в случая, а от друга страна – както неведнъж е изяснявано от ВКС по повод определянето на справедливия размер на обезщетението при деликтите по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, самото осъждане на ответната ПРБ, като процесуален субституент на държавата да заплати това обезщетение, има основно репариращо действие за ищеца – предвид моралния, а не имуществен характер на процесните вреди, произтекли от съответното незаконно обвинение. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Съдът не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в някоя от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, жалбоподателят-ответник ПРБ дължи и следва да бъде осъдена да заплати на процесуалния пълномощник на ищеца Б. – адв. П. Й. В., претендираното адвокатско възнаграждение за оказаната безплатно адвокатска помощ, осъществена чрез подаването на отговора на касационната жалба на ПРБ. Предвид фактическата и правна сложност на касационното производство и обема на извършената от адвоката работа, съдът му определя възнаграждение в размер 300 лв. В тази връзка съдът съобразява, че в отговора почти изцяло се възпроизвежда съдържанието на подадената от името на ищеца Б. касационна жалба, за изготвянето на която адв. В. не претендира адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв. Съдът съобразява и решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, съгласно което, при определяне размера на адвокатското възнаграждение, съдът не е обвързан от размерите, определени съобразно НВАР на ВАдвС, респ. – от ограничението по чл. 38, ал. 2, изр. 2 от ЗАдв, което препраща към тази наредба. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение