Определение № 773 от 12.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 1278/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Милеум“ ЕООД, [населено място] и „Ц.-България“ ООД, [населено място] срещу решение № 6 от 26.01.2024 г. по в. т. д. № 209/2023 г. на Бургаски апелативен съд. Касаторът „Милеум“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 189 от 14.06.2023 г. по т. д. № 198/2021 г. на Бургаски окръжен съд са отхвърлени предявените от „Милеум“ ЕООД срещу „Ц.-България“ ООД иск за заплащане на стойността на извършени в обект, представляващ спа център в [населено място], [община], [улица], строително-монтажни работи, за които са съставени фактури, за разликата над 56971,08 лв. до 64 379,50 лв. и иск за заплащане на сумата от 9 624, 37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на неизпълнение от страна на ответника на договорните му задължения. Поддържа, че обжалваното решение е неправилно. Счита, че в противоречие със събраните по делото доказателства въззивният съд е приел, че „бълбукащата стена“, предмет на фактура № 63 от 31.03.2020 г., не е изграждана в обекта, като твърди, че стената е била изработена и готова за монтаж, но възложителят не е посочил място за монтирането й. Оспорва извода на състава на апелативния съд за неоснователност на претенцията по фактура № 70 от 22.07.2020 г. на стойност 2892 лв. за доставка и монтаж на компресор за въздух за хидромасажни легла, тъй като по делото не се доказва осъществяването на фактурираното. Сочи, че по отношение на отхвърлените позиции от фактура № 77 от 15.04.2021 г. съдът не е изложил мотиви и не е съобразил признанията на ответника в нотариална покана рег. № 2944/16.07.2020 г. Излага съображения за основателност на иска по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 ЗЗД за заплащане на сумата от 9624, 37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнението на паричните задължения на ответника. Твърди, че по делото е установено, че натрупаните му публични задължения са пряка последица от неизпълнението на ответника. Моли атакуваното решение да бъде отменено. В изложението по чл. 284, ал. 1 ГПК касаторът „Милеум“ ЕООД поддържа, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поставя следните въпроси: „1. Дължи ли се заплащане от страна на поръчителя по договор за изработка, когато изпълнителят е изпълнил задължението си да изработи поръчаното, но поради недаване на указания за монтаж от страна на поръчващия вещта не е монтирана в обекта?; 2. Липсата на одобрен проект за преустройство пречка ли е за изпълнителя да изпълни задължението си за монтаж в обекта?; 3. Може ли виновното неизпълнение на поръчващия по договор за изработка, изразяващо се в недаване на точни и ясни указания за монтаж на изработеното от страна на изпълнителя, да се вмени във вина на последния?; 4. При наличието на потвърждение от страна на поръчващия, че поръчаната и изработена за неговия обект вещ е доставена на обекта, следва ли да се счита, че изпълнителят е изпълнил задълженията си по договора и следва ли да получи заплащане за това?; 5. Следва ли въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, за да определи предмета на договора и да определи действителната воля на страните?; 6. Дали въззивният съд следва в мотивите към решението си да обсъди становището на страните и събраните по делото доказателства?; 7. Могат ли парите да погинат?; 8. Допустимо ли е предпоставка за възникване на отговорност за вреди да бъде договорно неизпълнение за заплащане на парично задължение, което е довело до натрупването на публични задължения към фиска?; 9. С какви доказателствени средства следва да се установи наличието на причинно-следствена връзка по иск за вреди, които се изразяват в натрупване на задължения към фиска, вследствие на договорно неизпълнение, което е установено в съдебен процес? Достатъчно ли е да се предоставят доказателства за натрупаните задължения и периода, за който са натрупани тези задължения?; 10. Ако възложителят е бил недобросъвестен и вследствие на неговото поведение, кредиторът е натрупал публични задължения, допустимо ли е те да бъдат претендирани като претърпяна вреда?“ Твърди, че по въпросите по т. 1 – 4 съдът се е произнесъл в противоречие с решение № 231 от 13.07.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, II т. о. По отношение на въпросите по т. 5 и т. 6 касаторът се позовава на неспазване от въззивния съд на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 16 от 28.02.2013 г. по т. д. № 218/2012 г., II т. о., решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г., ІV г. о., решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г., ІІ г. о., решение № 138 от 13.05.2014 г. по гр. д. № 5715/2013 г., ІV г. о., решение № 170 от 29.11.2018 г. по гр. д. № 3957/2017 г., ІІІ г. о., решение № 111 от 17.07.2018 г. по гр. д. № 3695/2017 г., ІІІ г. о., решение № 72 от 15.07.2016 г. по гр. д. № 290/2016 г., ІІ г. о., решение № 248 от 07.01.2010 г. по гр. д. № 4193/2018 г., ІV г. о., решение № 69 от 13.05.2019 г. по гр. д. № 3436/2018 г., І г. о., решение № 22 от 09.03.2021 г. по гр. д. № 1857/2020 г., ІІ г. о., решение № 140 от 8.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 2601/2019 г., I т. о., решение № 15 от 06.02.2012 г. по гр. д. № 311/2011 г., ІІ г. о. Въпросите по т. 7 – 11 касаторът свързва с решението на съда за отхвърлянето на предявения иск по чл. 79, ал. 1 вр. 82 ЗЗД за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от договорното неизпълнение на ответника и ги въвежда по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Позовава се бланкетно на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Касаторът „Ц.-България“ ООД обжалва въззивното решение в частта, с която след частични отмяна и потвърждаване на решение № 189 от 14.06.2023 г. по т. д. № 198/2021 г. на Бургаски окръжен съд дружеството е осъдено да заплати на „Милеум“ ЕООД сумата от 56 971, 08 лв., представляваща стойността на извършени в обект – спа център в [населено място], [улица] СМР, за които са съставени фактури, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба – 29.04.2021 г. до окончателното й изплащане, и сумата от 6343, 27 лв., представляваща обезщетение за забава за заплащането на главницата. Поддържа, че атакуваното решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Излага оплаквания, че в исковото производство били допуснати икономическа и технически експертизи, въпреки че по реда за обезпечение на доказателства били приети две комплексни експертизи, даващи заключения от значение за решаване на спора, и същите били приобщени към доказателствения материал по настоящия спор. Касаторът счита, че изводите на въззивния съд относно съществуването на задължения на ответника са изградени в противоречие с процесуалния закон – чл. 201 ГПК и материалния закон – чл. 266 ЗЗД. Моли въззивното решение в обжалваната от него част да бъде отменено. В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторът твърди, че са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното решение на въззивния съд. Поставя следните въпроси: „1. относно допускане от съда, разглеждащ осъдителен иск в основното исково производство, на съдебна експертиза, която по смисъла на чл. 201, пр. 2 ГПК се явява повторна по отношение на задачите, които са идентични със задачите, на които вещи лица по извършени в производство по чл. 207 и 208 ГПК експертизи са дали отговор в заключение, което заключение е прието от съда с определение по ч. гр. д. за обезпечаване на доказателствата; 2. С оглед разпоредбата на чл. 208, ал. 6 ГПК допустимо ли е съдът, разглеждащ иска в основното исково производство, да не е обвързан с процесуалноправните последици на влязъл в сила съдебен акт – определение по чл. 208 ГПК за събиране на доказателства и следва ли решаващият спора по същество съд да се произнесе с нарочен акт по влязлото в сила определение за събиране на доказателствата по чл. 207 и сл. ГПК и неговата отмяна, в случай, че се констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение, прието с определение по чл. 208 ГПК?“. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че първият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 267 от 4.03.2014 г. по гр. д. № 30/2013 г., І г. о. и решение № 542 от 7.02.2012 г. по гр. д. № 1083/2010 г., ІV г. о. Вторият въпрос е въведен от касатора с твърдение, че е от значение за точното прилагане на закона. Всяка от страните оспорва касационната жалба на насрещната страна, като изразява становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на атакувания акт на въззивния съд, съотв. – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, прие следното: Касационната жалба на „Милеум“ ЕООД е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима в частта, с която се обжалва въззивното решение в частта, с която след отмяна на първоинстанционния акт предявеният от „Милеум“ ЕООД срещу „Ц.-България“ ООД иск за заплащане на стойността на извършени в обект, представляващ спа център в [населено място], [община], [улица], СМР, за които са съставени фактури, е отхвърлен за разликата над 56 971,08 лв. до 64379,50 лв. В останалата част – по отношение на въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за отхвърляне на предявения иск по чл. 79, ал. 1 вр. чл. 82 за заплащане на сумата от 9 624, 37 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди от неизпълнение на паричните задължения на ответника, жалбата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане с оглед цената на този самостоятелен иск и императивната норма на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК. Касационната жалба на „Ц.-България“ ООД е подадена от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, Бургаски апелативен съд е съобразил, че твърденията на ищеца са за сключен между страните договор за изработка и доставка на оборудване на спа център в [населено място], [община], [улица], при който възлагането на конкретните дейности е ставало поетапно и устно от възложителя „Ц.-България“ ООД, като ищецът „Милеум“ ЕООД е претендирал неизпълнение отчасти на задълженията на първото дружество да заплати стойността на доставените вещи и извършени услуги и е индивидуализирал вземането си съгласно фактури №№ 48 от 14.10.2019 г., 61 от 29.03.2020 г., 63 от 31.03.2020 г., 64 от 30.04.2020 г., 65 от 30.04.2020 г., 66 от 4.06.2020 г., 70 от 22.07.2020 г. и 77 от 15.04.2021 г. Съдът е счел договорната връзка между страните за доказана. Посочил е, че параметрите на същата относно различните етапи и дейности по изработката на спа центъра, следва да се открият в двустранно подписаните фактури, включително относно стойността на доставеното оборудване и монтажа му, и следва да се приеме, че с подписването на фактурите страните са изразили съгласие с цените, посочени в тях. Подчертал е, че към всяка от фактурите, формиращи фактическата основа на претенцията, с изключение на последните две, са представени приемо-предавателни протоколи, носещи неоспорените подписи на двете страни по съглашението и датирани към датите на фактурите. Приел е, че изявленията на ответника, обективирани в протоколите, следва да се ценят като изрично приемане на престираното като съответстващо на възложената работа. В решението на апелативния съд е отразено, че към фактура № 48 от 14.10.2019 г. е представен сключен между страните писмен договор за изграждане и доставка на метална конструкция в спа център на стойност 16 131, 12 лв., като фактурата е осчетоводена в счетоводните регистри на ответника и по нея е ползван данъчен кредит според съдебно-икономическата експертиза. При тези данни съдът е заключил, че доставката е била извършена, приета като отговаряща на възложеното и плащането на стойността й от възложителя е дължимо. По отношение на фактури №№ 61 от 29.03.2020 г. на стойност 4000 лв., № 64 от 30.04.2020 г. на стойност 4560 лв., № 65 от 30.04.2020 г. на стойност 7292,40 лв. съдът е посочил, че с оглед изричното приемане без забележки от възложителя на осъщественото по тях и липсата на последващи възражения по качеството следва да се заключи, че за възложителя ответник по исковете е възникнало задължението да заплати стойността по тези фактури. Досежно фактура № 63 от 31.03.2020 г. на стойност 3456 лв. за „бълбукаща стена“ съдът е изтъкнал, че изпълнителят признава, че монтаж не е осъществен поради липса на указания относно мястото на поставяне на стената от страна на възложителя. За да приеме, че стойността на стената не следва да бъде присъждана на ищеца, съдът се е позовал на констатациите на вещите лица по изпълнените в исковото производство и в производството по обезпечение на доказателства експертизи, че в обекта не е инсталирана такава стена. Изтъкнал е, че горното се подкрепя и от показанията на свидетеля Н., които са в смисъл, че такава стена не е изграждана. Съдът е счел, че по фактура № 66 от 4.06.2020 г. на ищеца следва да се присъди претендираната и отразена стойност от 20 247, 92 лв. Приел е, че с оглед възражението на ответника, че не е получил точно в количествено отношение изпълнение в тежест на изпълнителя е да докаже, че е изпълнил посочените във фактурата дейности, с фиксирания обем и стойност, като при липса на договорена цена, следва да се приложат средните пазарни цени на конкретните дейности, по аналогия на чл. 326, ал. 2 ТЗ. Изложил е, че осъществените СМР по фактурата са установени при оглед на обекта от вещото лице по събраното в производството по обезпечаване на доказателства заключение на съдебно-техническата експертиза и са остойностени в заключението на приетата в производството пред първата инстанция съдебно-техническа експертиза по пазарни цени, като възлизат на 34 837 лв. Ето защо, при приложение на диспозитивното начало на процеса съдът е формирал извод, че по обсъжданата фактура на ищеца следва да се присъди само претендираната стойност по фактурата, а именно 20 247, 92 лв. По отношение на фактура № 70 от 22.07.2020 г. на стойност 2892 лв. съдът е приел, че по делото липсва доказаност на изпълнението на отразените в нея дейности и доставки, като същите не попадат и сред констатираните от вещото лице при огледа съоръжения. Поради това е формирал извод, че стойността им неоснователно се претендира от ищеца. Като е обсъждал дължимото по фактура № 77 от 15.04.2021 г., съставът на апелативния съд е посочил, че е налице признание на управителя на ответното дружество в нотариална покана, отправена до ищеца на 15.07.2020 г., че последният е доставил и монтирал на обекта описаните в пунктове 5, 7, 8 и 11 от фактурата съоръжения: цифров рекордер, осем броя камери, мрежов рекордер и безжичен рутер, като в експертното заключение, прието във въззивното производство, е установено, че тези вещи се намират в процесния обект и пазарната им стойност е 4739, 64 лв. с ДДС. Поради това е счел, че искането за заплащането на посочените вещи следва да се приеме за основателно за посочената сума. В обобщение, въззивният съд е достигнал до извод, че дължимата от въззиваемото дружество на въззивника стойност на осъществени дейности по процесния договор за изработка възлиза на 56 971,08 лв. По касационната жалба на „Милеум“ ЕООД: Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В тълкувателното решение е разяснено, че основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/. Подчертано е, че в стадия по селекцията на касационните жалби, касационният съд не може да се произнася относно правилността на обжалваното въззивно решение, тъй като тази проверка се извършва едва след допускане на съдебния акт до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба /чл. 290 ГПК/. Въпросите по т. 1 – 4 от изложението на касатора „Милеум“ ЕООД не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези въпроси са поставени във връзка с изводите на въззивния съд, че в обекта на възложителя не е изпълнена „бълбукаща стена“, поради което стойността на същата от 3456 лв. по фактура № 63 от 31.03.2020 г. не следва да бъде присъждана на ищеца изпълнител по договора. Съгласно мотивите на въззивния акт, за да направи горното заключение, съдът е взел предвид събраните по реда на чл. 207 ГПК и в исковия процес технически експертизи и показанията на свидетеля Н.. Не съответстват на мотивите на съда включените в поставените въпроси по т. 1 – 3 твърдения, че неизпълнението на задължението на ищеца за монтиране на стената в спа центъра на възложителя се дължи на недаване на указания за монтаж от страна на възложителя ответник /въпросите по т. 1 и 3/ и липсата на одобрен проект за преустройството /въпроса по т. 2/. Питането по т. 4 не е съобразено с приетото във въззивното решение, че изявлението на възложителя в приемо-предавателния протокол /частен свидетелстващ документ/ към обсъжданата фактура за получаване на „бълбукащата стена“ е опровергано от горепосочените доказателства. Освен това въпросът по т. 4 не отчита и признатото от изпълнителя, че посочената стена е следвало да бъде монтирана в обекта на възложителя, съответно естеството на поетото от него задължение, а именно за изграждане на стената в спа центъра. Доколко изводите на въззивния съд във връзка с изпълнението на задължението на ищеца за изграждане на „бълбукаща стена“ в процесния обект са изградени при правилно приложение на процесуалните правила и съответстват на фактическия и доказателствен материал по делото /касаторът твърди, че показанията на свидетеля Н. са интерпретирани неправилно от въззивния състав/ е въпрос по правилността на въззивния акт, която съобразно цитираното Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС не подлежи на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Независимо, че по отношение на обсъжданите въпроси не е осъществено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва да се посочи, че касаторът не е установил и въведената допълнителна предпоставка за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото по поставените въпроси се позовава на решение по т. д. № 1056/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., което е постановено във връзка с тълкуването и приложението на разпоредбата на чл. 264, ал. 1 ЗЗД и с което са дадени разяснения за същината на приемането на извършената работа по договор за изработка от страна на възложителя. Въпросите по т. 5 и 6 от изложението на касатора се отнасят до задължението на въззивния съд да обсъди събраните по делото доказателства и възраженията и доводите на страните и да изложи мотиви и отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са значими за изхода на делото. По тези процесуални въпроси е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянна практика на ВКС, формирана с решения по чл. 290 ГПК. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. В случая не се установява въззивният акт да противоречи на практиката на ВКС. Неоснователни са твърденията на касатора, във връзка с които са поставени процесуалните въпроси, че съдът не е отчел каква е била възприетата от страните практика във връзка с изграждането и оборудването на спа центъра на възложителя, а именно - поради липсата на предоставен проект отделните работи да се осъществяват въз основа на предварително одобрение и указания от страна на възложителя. В решението е прието, че страните не спорят, че между тях е сключен договор за изработка и доставяне на оборудване на спа център в [населено място], както и че конкретните дейности в обекта са осъществявани по устно възлагане от страна на ответника. Направен е извод за съществуваща между страните облигационна връзка по договор за изработка, като различните етапи и дейности по изработката намират отражение в двустранно подписаните от тях фактури. Процесуалните въпроси са поставени и в контекста на оплаквания, че съдът е формирал изводите си за неосъществяване на доставките и възложеното по фактура № 70 от 22.07.2020 г., без да съобрази заключението на съдебно-счетоводната експертиза на вещото лице Х., а тези за недоставянето на част от вещите по фактура № 77 от 15.04.2021 г., като е игнорирал нотариална покана от 16.07.2020 г. на нотариус Линка Ч., изходяща от възложителя ответник и връчена на ищеца изпълнител. На първо място, при формиране на заключенията си по повод тези фактури съдът е изходил от обстоятелството, че към тях не са представени подписани от страните приемо-предавателни протоколи. Досежно доставянето и монтажа на обекта на възложителя на компресор за хидромасажни легла – съоръжението по фактура № 70 съдът се е позовал на приетото заключение на техническата експертиза, допуснато в исково производство, че същото не се констатира при огледа. Действително съдът не е обсъдил заключението по съдебно-счетоводната експертиза, но доколкото то касае данните с източник счетоводството на ищеца, че с фактура от 30.09.2019 г. ищецът изпълнител по договора е закупил компресор с посочени във фактурата индивидуализиращи белези, това не се е отразило на решаващите аргументи на съда за непризнаване на вземането по фактурата, а именно поради неустановяването съоръжението да е монтирано в обекта на ответника. Не могат да бъдат споделени и твърденията на касатора „Милеум“ ЕООД, че във връзка с фактура № 77 съдът не е взел предвид посочената нотариална покана, тъй като въз основа на признанията на възложителя по поканата съдът е направил извод за доставени и монтирани на обекта съоръжения по пунктове 5, 7, 8 и 11 от фактурата. Останалите въпроси, въведени с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на касатора „Милеум“ ЕООД, са свързани с отхвърлянето на иска по чл. 79, ал. 1, вр. чл. 82 ЗЗД, и с оглед недопустимостта на касационната жалба срещу въззивното решение в тази част не следва да се обсъждат. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Съгласно практиката на ВКС очевидна неправилност на въззивния акт е налице в случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива такива пороци, като в изложението на касатора липсва обосноваване на съществуването на някоя от възможните проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК и се прави само бланкетно позоваване на същото. По касационната жалба на „Ц.-България“ ЕООД: Поставените от касатора „Ц.-България“ ЕООД въпроси са свързани и се отнасят до възможността в исковото производство да се допусне нова експертиза със задачи, които са идентични на поставените на експертиза, събрана в производство по чл. 207 ГПК, и до това как следва да се цени събраното по реда на производството за обезпечение на доказателства заключение на вещо лице. Този въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като има обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Не могат да се приемат за обосновани обаче въведените от касатора допълнителни основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Не установяват твърдяното противоречие с практиката на ВКС представените с изложението на касатора решение по гр. д. № 1083/2010 г. на ВКС, ІV г. о. и решение по гр. д. № 30/2013 г. на ВКС, І г. о., тъй като в тях не се дава отговор на значимите за изхода на спора процесуални въпроси, свързани с експертно заключение, събрано в производство по чл. 207 ГПК, и допускане на нова експертиза в исковия процес, а се изясняват предпоставките по чл. 201 ГПК за възлагане на допълнително и повторно заключение. Съгласно т. 4 на Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Следователно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК намира приложение в случаите, когато е посочена непълна, неясна или противоречива по съдържание правна норма, приложението на която е обусловило решаващите мотиви на въззивния съд, както и когато е създадена противоречива съдебна практика по тълкуването на тази норма или е налице непротиворечива съдебна практика, но подлежаща на преодоляване като неправилна или на осъвременяване с оглед промяна в законодателството или в обществените условия. Касационният жалбоподател не е навеждал доводи за съществуване на някоя от изяснените форми на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а само се е позовал на една от предпоставките, формиращи основанието за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение на въпроса за точното прилагане на закона. Същевременно, не е налице неяснота на процесуалните разпоредби на чл. 207 ГПК и на чл. 200 и сл. ГПК. От тези процесуални правила, разгледани заедно, следва, че винаги, когато пред исковия съд събирането на нужното доказателство е възможно, той, въз основа на принципа на непосредствеността, има право да назначи експертиза по въпроси, по които е прието заключение в производство по обезпечаване на доказателства. Събраните предварително заключения на вещи лица го обвързват изцяло, само ако проверка от експерт действително не може да бъде извършена, т. е. ако са настъпили причините, посочени в чл. 207 ГПК, наложили предварителното събиране на доказателството, а именно, когато съществува опасност някое доказателство да се изгуби или неговото събиране да се затрудни. Заключението, събрано по реда на чл. 207 и сл. ГПК, няма значение на „първо“ заключение в общ исков процес и спрямо него не важат процесуалните правила на чл. 200, ал. 3 и чл. 201 ГПК. На следващо място, трябва да се отбележи, че в случая на приетите в първоинстанционното и въззивното производство експертизи са били поставени и задачи, които не съвпадат с изпълнените в производствата за обезпечаване на доказателства, както и че съдът е основал изводите си за релевантните факти на събраните по реда на чл. 207 ГПК доказателства и на приетите в исковия процес доказателства. По изложените съображения касационното обжалване на въззивния акт не се допуска по жалбата на „Милеум“ ЕООД в допустимата й част и по жалбата на „Ц.- България“ ООД. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение