Определение № 731 от 06.08.2012 г. на ВКС по т. д. № 393/2012 г.

Производството е по чл. 274 ал.3 т.1 вр. с чл.280 ал.1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на [фирма] против определение № 5205 / 17.11.2011 год. по ч.т.д. № 2917 / 2011 год., с което е оставена без уважение частната жалба на същото дружество против заповед № 8642 / 21.09.2011 год., постановена по ч.гр.д.№ 13 769 / 2011 год. на 18-ти състав на Варненски районен съд, на основание чл.410 ГПК, в частта в която в полза на заявителя В. П. са присъдени разноски за заповедното производство, в размер на 1 940 лв. адвокатско възнаграждение, респ. не е уважено възражението на жалбоподателя - длъжник за прекомерност на същото, на основание чл.78 ал.5 от ГПК. Жалбоподателят намира, че съдът неправилно е приел от една страна за неприложимо в заповедното производство правилото на чл.78 ал.5 ГПК, както и неоснователно и в противоречие с практиката ,от друга страна, е приел приложим пар.2 от ДР на Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения / наричана по-долу Наредбата /, въпреки че същата излиза извън предмета на законовата делегация по чл.36 ал.2 от ЗАдв., предоставена съгласно чл.121 ал.1 от същия на закон на Висшия адвокатски съвет. Претендира отмяна на атакуваното определение и редуциране дължимите на заявителя разноски по заплатено адвокатско възнаграждение, до размера на сумата от 647,56 лева. Обосновава хипотеза на допускане на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Ответната страна – В. П. - оспорва касационната частна жалба, считайки същата за процесуално недопустима, предвид липсата на предпоставки по смисъла на чл.274 ал.3 ГПК. Евентуално възразява срещу основателността на жалбата, подкрепяйки изводите на въззивния съд. Претендира възмездяване на разноски за касационна инстанция, изрично признавайки, че възнаграждението за същата е съобразено и с процесуалното представителство на въззивна инстанция, където не е претендирано възмездяване. Върховен касационен съд, ТК, второ търговско отделение, като взе предвид, че частната жалба е подадена в срока по чл.275 ал.1 от ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим съдебен акт и като намира, че същата е процесуално допустима на основание чл.274 ал.3 т.2 вр. с чл.280 ал.1 ГПК, по допускане на касационното обжалване съобрази следното: В обосноваване допускане на касационното обжалване страната формулира процесуалноправни въпроси относно: 1 / приложимостта на чл.78 ал.5 от ГПК и в заповедните производства и 2 / в какви граници съдът може да намали възнаграждението, респ. приложението на чл.78 ал.5 ГПК задължава ли съда да се съобрази с пар.2 от ДР на Наредба № 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Страната сочи, че по тези въпроси е налице казуална съдебна практика, явяваща се в противоречие с въззивното определение / хипотеза на чл.280 ал.1 т.2 ГПК /, както и че отговора на въпросите е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото / чл.280 ал.1 т.3 ГПК /. Със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 21.09.2011 год. по гр.д.№ 13 769 / 2011 год. на Варненски районен съд, е присъдено в полза на В. П. вземане в размер на 16 899,64 лева главница, 2 978,59 лева лихва, 400 лева разноски по заплатена държавна такса и 1940 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Предвид подадено от длъжника възражение по чл. 414 ГПК, като е приел, че кредиторът не е завел иск по чл.422 от ГПК иск в указания от разпоредбата срок, съдът е обезсилил заповедта ,с определение № 17897 / 13.12.2011 год. по гр.д.№ 13 79 / 2011 год.. Същото е обжалвано и отменено с определение № 375 / 25.01.2012 год. по ч.т.д.№ 140 / 2012 год., Междувременно, с частна жалба от 14.10.2011 год. / преди обезсилването на заповедта / длъжникът [фирма] е обжалвал същата в частта относно разноските, на основание чл.413 ал.1 ГПК. С тук атакуваното определение № 5205 / 17.11.2011 год. по ч.т.д.№ 2917 / 2011 год. Варненски окръжен съд е оставил без уважение частната жалба, като се е позовал на непрекомерност на адвокатското възнаграждение, съобразно чл.7 ал.5 вр. с ал.2 т.4 във връзка с пар.2 от ДР на Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. В евентуалност е обосновал и извод, че разпоредбата на чл.78 ал.5 от ГПК не е буквално приложима в заповедните производства, в смисъл на неприложимост на критерия „ прекомерна сложност на делото „, отчетен с изричната разпоредба на чл.7 ал.5 от Наредбата, съгласно която възнагражденията се определят върху половината, а не върху цялата претендирана със заявлението сума. Присъденият размер съдът е приел за непротиворечащ на горепосочените разпоредби. С оглед решаващите изводи на съда е видно, че формулирания от страната въпрос, относно приложимостта на чл.78 ал.5 от ГПК и в заповедните производства, не покрива общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като не съставлява правен въпрос, обусловил решаващите изводи на съда, съгласно т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по тълк.дело № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС. Съдът не е изключил приложението на чл.78 ал.5 ГПК и в заповедното производство, каквато е и безпритиворечивата съдебна практика, но е обосновал специфика на приложението на нормата, отчитайки че за тези производства Наредбата предпоставя като база за изчисляване на минималните възнаграждения половината от размера на претендираното със заповедта вземане, т.е. критерият „ сложност „ е съобразен и от самата Наредба. С оглед това е приел, че възражението за прекомерност следва да се разгледа в съответствие с нормите на чл. 7 ал.5 вр. с ал.2 и пар.2 от ДР на Наредбата. В рамките на определените от тези норми размери на адвокатското възнаграждение, спрямо които е ирелевантен критерия „ сложност на делото„ са и противопоставените доводи на страните - жалбоподателят - за неприложимост на пар.2 от ДР на Наредбата, заявителя и ответна страна в настоящия спор - за неговата приложимост, което е предмет на втория процесуалноправен въпрос. Същият - относно рамките в които съдът е оторизиран да намали възнаграждението за процесуално представителство, на основание чл.78 ал.5 ГПК, покрива общия критерий за допускане на касационното обжалване. Обоснован е допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.2 ГПК, доколкото са представени определения на касационна инстанция, макар не постановени по същия процесуален въпрос, като допуснат по реда на чл.280 ал.1 ГПК, но които противоречиво разрешават приложението на пар.2 от ДР на Наредба 1 / 2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при възражение основано на чл.78 ал.5 от ГПК. Представена е и противоречива казуална съдебна практика на въззивни съдилища .Така част от съдебните състави приемат, че при произнасяне по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан с ограничението на пар.2 от ДР на Наредбата, тъй като същата излиза извън предоставената с чл.36 ал.2 от Закона за адвокатурата делегация, на основание която и във връзка с чл.121 ал .1 от Закона за адвокатурата е създадена самата Наредба, но която делегация не предвижда и определяне на размера на адвокатските възнаграждения при прилагане на чл.78 ал.5 ГПК / в този смисъл - представените опр. 269 / 04.05.2011 по ч.гр.д.№ 155 / 2011 год. на ВКС, ГК, ІV г.о., опр. 422 / 04.07.2011 год. по ч.гр.д.№ 308 / 2011 год. на ВКС, ГК, ІV г.о., опр. № 259 / 19.05.2011 год. по ч.т.д. № 274 / 2011 год. на Видински окръжен съд, ГО, опр. от 23.01.2012 год. по ч.т.д. № 112 / 2012 год. на Варненски окръжен съд, ТО, ІІІ състав /. Широко приложимо е и противното съображение, в който смисъл е и приложеното от жалбоподателя опр.№ 1811 / 07.02.2011 год. на СГС, по ч.гр.д. № 1275 / 2011 год. на ГК, ІІ д отд.. Доколкото по допълнителния селективен критерий по чл.280 ал.1 т.3 от ГПК жалбоподателят не е навел аргументи, касаещи непълнота или неяснота на самата процесуална норма, приложението на която обуславя въпроса, респ. създадена във връзка с тълкуването й противоречива или непротиворечива, но неправилна и подлежаща на преодоляване съдебна практика, касационното обжалване следва да се допусне в хипотезата на чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Настоящият съдебен състав намира, че при възражение основано на чл.78 ал.5 от ГПК, съдът дължи съобразяване с лимита в намаляване на адвокатското възнаграждение, съгласно пар.2 от ДР на Наредба № 1 / 2004 год. за минималните адвокатски възнаграждения. Не съществува противоречие между нормата на чл. 36 ал.2 от ЗАдв. и уреденото с пар.2 от ДР на Наредбата, което противоречие, съгласно чл.15 ал.3 вр. с ал.1 от ЗНА, да предпостави неприлагане на Наредбата. Същата не урежда прилагането на отделни разпоредби или подразделения на нормативния акт от по-висока степен, от държавен орган, въз основа предоставена му, съгласно чл.3 ал.2 ЗНА, нормотворческа компетентност и предпоставяща вида му на подзаконов нормативен акт ,съгласно чл.7 ал.2 ЗНА. Наредбата е недържавен нормативен източник, създаден в изпълнение предоставеното с чл.36 ал.2 ЗАдв. на професионалното сдружение на адвокатите / съсловна организация на задължителен принцип / право да определи съдържанието на уредбата на отношенията в съответната обществена област - „справедливо „ и „ обосновано „ по размер адвокатско възнаграждение „за съответния вид работа „, както намери за добре, в императивните рамки, поставени от закона. Чл.36 ал.2, респ. чл.38 ал.2 от Закона за адвокатурата не ограничават правото на Висшия адвокатски съвет, съгласно чл.121 ал.1 ЗАдв., да определи критерии за прилагане на задължителните минимални размери на адвокатски възнаграждения, съобразно действителната сложност на делото. Чл.36 ЗАдв. гарантира правото на „ справедливо „ и „ обосновано по размер „ възнаграждение на адвоката и като правило - определянето му с договор между адвоката и представлявания. Доколкото преценката за прекомерност винаги е субективна, а минималните размери на адвокатските възнаграждения са само база за определянето на действително „ справедливо „ и „ обосновано по размер „ такова, с пар.2 на ПЗР от Наредбата се гарантира така предоставеното право, в съответствие с принципа за свобода на договарянето за всяка от страните по упълномощителната сделка, при отчитане действителната правна сложност на спора и дължимата по него защита, обуславящи и избора на конкретен процесуален представител. Чл.78 ал.5 ГПК / последващ по време пар.2 на ДР на Наредбата / вменява на съда задължение да се произнесе в съответствие с правилата на Наредба № 1 / 2004 год., без да слиза под прага на установения в нейния пар.2 от ДР „ минимален „ за хипотезата на чл.78 ал.5 ГПК / при свободно договорено адвокатско възнаграждение / размер. Предвид горепосоченото, заплатеното от заявителя В. П., съобразено с чл.7 ал.5 вр. с ал.2 т.4 от Наредбата и пар. 2 от ДР на същата, адвокатско възнаграждение подлежи на възмездяване в размера, в който е договорено. С оглед изхода на делото жалбоподателят следва да възмезди ответната страна за понесени разноски в размер на 400 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение, кореспондиращо по размер с чл.9 ал.1 вр. с чл.7 ал. 5 вр. с ал.2 от Наредбата ,в съответствие с характера на осигурената от процесуалния представител защита в настоящото производство. Водим от горното, Върховен касационен съд, ТК, второ търговско отделение