Определение № 644 от 26.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2395/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на К. М. П., представляван от адв. Д. Г., срещу определение № 2576 от 12.10.2024г. по в.ч.гр.д. № 2793/2024г. на САС, ГО, 14 състав, с което е потвърдено определение № 3512 от 16.09.2024г. по т.д. № 1743/2024г. на СГС, ТО, VI-14 състав. С потвърденото първоинстанционно определение е върната на основание чл.129, алл.3 и ал.4 ГПК подадената от частния касационен жалбоподател искова молба и е прекратено производството по делото.

Частният касационен жалбоподател поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като е постановено при неправилно прилагане на закона. Твърди, че е налице фактическият състав на чл.70, ал.3 ГПК, тъй като предявените искове по чл.95 и чл.95а ЗАПСП са оценяеми и размерът на претенцията ще се установи в хода на производството с оглед липсата на стандартизирани тарифи или практики на българския пазар, спрямо които фотографите да определят цената на труда си и избраното основание на иска по чл.95а, ал.1, т.1 ЗАПСП. Намира, че от практиката на ВКС може да се изведе като общ принцип за приложението на чл.70, ал.3 ГПК, че когато размерът на паричната претенция ще се установи в хода на производството, това може да представлява затруднение за определяне на цената към момента на предявяване. Излага съображения, че такова разбиране по отношение на обезщетението по чл.95а, ал.1 ЗАПСП отговаря на текста на Директива 2004/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29 април 2004г. относно упражняването на права върху интелектуалната собственост, в чието изпълнение е приета разпоредбата, като се гарантира получаване на обезщетение за всички вреди.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният касационен жалбоподател прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното определение на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните процесуалноправни въпроси:

1. По искове по чл.95 и чл.95а ЗАПСП приложимо ли е изключението по чл.70, ал.3 ГПК, ако оценката за размера на иска представлява затруднение към момента на неговото завеждане?

2. Дерогира ли разпоредбата на чл.95а ЗАПСП общите правила, визирани в ГПК, и по-специално чл.70, ал.3 ГПК?

Частният касационен жалбоподател поддържа, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение № 1287 от 16.05.2024г. по ч.т.д. № 655/2024г. на ВКС, ТК, I т.о., т.1 на ТР № 4 от 06.11.2017г. по тълк.д. № 4/2015г. на ОСГК на ВКС, т.1а от ТР № 4 от 14.03.2016г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС, както и че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.

Въззивният съд е приел, че предмет на иска по чл.95, ал.1 ЗАПСП е обезщетението, което нарушителят следва да заплати на носителя на правото, за да репарира негативните последици от нарушението, като съдържанието на обезщетението е определено в чл.95, ал.2 ЗАПСП, според който обезщетението включва всички вреди, пряка и непосредствена последица от нарушението. Посочил е, че видът на вредите - имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение с оглед правилото на чл.95, ал.4 във вр. ал.3 ЗАПСП, че съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Отбелязал е, че разграничението на вредите на имуществени и неимуществени не е условие за редовност на исковата молба и за надлежното сезиране на съда с иск по чл.95, ал.1 ЗАПСП, а за това е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размерът на претендираното обезщетение като глобална сума. Посочил е, че действителното изражение на вредите, респ. техният характер - имуществен или неимуществен, е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата по чл.95, ал.3 ЗАПСП, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, подлежащ на присъждане на увредения носител на нарушеното право. Намерил е, че аргумент в подкрепа на този извод се съдържа и в разпоредбата на чл.95а, ал.1 ЗАПСП, която предвижда, че при липса на достатъчно данни за размера на иска ищецът може да иска като обезщетение парична сума от петстотин до сто хиляди лева или равностойността на предмета на нарушението при съобразяване и на получените вследствие на нарушението приходи. Изтъкнал е, че именно защото предмет на иска е самото обезщетение, ищецът не е ограничен във възможността до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция да изменя фактическите си твърдения за вида и обема на претърпените вреди и едновременно с това да променя размера на търсеното обезщетение, тъй като тези действия не съставляват същинско изменение на иска по смисъла на чл.214 ГПК. За да достигне до тези изводи, въззивният съд се е позовал на решение № 106/11.07.2012 г. по т.д. № 769/2011 г. на II т.о. на ВКС. Изложил е съображения, че разпоредбата на чл.95а ЗАПСП намира приложение винаги, когато искът е доказан по основание, но няма достатъчно данни за размера му, т.е. въз основа на ангажираните доказателства размерът не е установен, и то при съобразяване и на санкционния характер на обезщетението с оглед нормата на чл.95, ал.4 ЗАПСП и критерия за справедливост при определянето на размера на обезщетението. Приел е, че нормата на чл.95а ЗАПСП е специална и дерогира общите правила, визирани в ГПК, а именно чл.70 ал.3 ГПК, като волята на законодателя е размерът на тази санкция да бъде минимум 500 лв. и точно затова няма пречка ищецът да посочи минимум 500 лв. цена на иска, върху която да внесе държавна такса, а при приключване на производството и доказано пълно и главно по-високи по обем вреди, да се увеличи размерът на търсеното обезщетение и да се довнесе държавна такса, както е приел, че сочи и цитираната от жалбоподателя норма на немския ГПК. Посочил е, че съгласно разпоредбата на чл.127, ал.1, т.3 ГПК исковата молба следва да съдържа цената на иска, когато той е оценяем, като е необходимо и достатъчно да се посочи минимален размер на обезщетение първоначално, който след изслушване заключение на вещо лице може и следва да бъде увеличен по размер. Добавил е, че не са ангажирани доказателства за внасяне по сметка на съда на дължимата се за разглеждане на делото държавна такса от 4% върху цената на иска.

Настоящият състав намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Поставените от частния касационен жалбоподател процесуалноправни въпроси се отнасят до приложението на чл.70, ал.3 ГПК при предявен иск по чл.95 и чл.95а ЗАПСП. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд, но по отношение на него не е налице поддържаното допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като посочените от частния касационен жалбоподател съдебни актове не съдържат отговор на въпроса. Определение № 1287 от 16.05.2024г. по ч.т.д. № 655/2024г. на ВКС, ТК, I т.о. е постановено по частна жалба срещу определение за допускане на обезпечение на предявен иск с предмет задължение за заместимо действие, в т.1а от ТР № 4 от 14.03.2016г. по тълк.д. № 4/2014г. на ОСГК на ВКС е дадено разрешение на въпроса за цената на установителен иск по чл.42 ЗН с предмет действителността на универсално завещателно разпореждане, а в т.1 на ТР № 4 от 06.11.2017г. по тълк.д. № 4/2015г. на ОСГК на ВКС е дадено разрешение на въпроса за цената на негаторен иск, съдържащ осъдителен петитум, с който се претендира ответникът да бъде осъден да извърши определени заместими действия, като във всички тези случаи е прието, че при затруднение за определяне на цената на иска приложение следва да намери чл.70, ал.3 ГПК. Посочените разрешения не се отнасят до предявен иск осъдителен иск за парично вземане, представляващо обезщетение за претърпени вреди от нарушаване на авторско право.

Не е налице и соченото от частния касационен жалбоподател допълнително основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно т.4 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалвания въззивен акт, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. В случая по въпроса относно изискванията за редовност на предявен иск по чл.95 ЗАПСП в постановеното по реда на чл.290 ГПК решение № 106 от 11.07.2012г. по т.д. № 769/2011. на ВКС, ТК, II т.о. е прието, че видът на вредите - имуществени или неимуществени, е от значение за размера на дължимото обезщетение с оглед правилото на чл.95, ал.4 във вр. с ал.3 ЗАПСП, че съдът определя справедливо обезщетение, което трябва да въздейства възпиращо и предупредително на нарушителя и на останалите членове на обществото, като взема предвид всички обстоятелства, свързани с нарушението, пропуснатите ползи и неимуществените вреди, както и реализираните от нарушителя приходи. Посочено е, че за надлежното сезиране на съда е достатъчно в исковата молба да са наведени твърдения за произлезли вреди от нарушението и да е посочен размерът на претендираното обезщетение като глобална сума, а какво е действителното изражение на вредите, респ. какъв е техният характер - имуществен или неимуществен, е въпрос от значение за доказването на иска и за преценката на обстоятелствата по чл.95, ал.3 ЗАПСП, в зависимост от които съдът формира становището си за справедливия размер на обезщетението, който следва да се присъди на увредения носител на нарушеното право. Настоящият състав споделя тази практика и даденото с нея разрешение, че за редовно сезиране на съда ищецът по предявен иск по чл.95 ЗАПСП дължи да посочи размер на претендираното обезщетение, което съгласно чл.69, ал.1, т.1 ГПК се явява цена на иска, и намира, че тя не се нуждае от промяна или осъвременяване.

По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение