Определение № 3509 от 10.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 2331/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, чрез адвокат Велин Велков Младенов, срещу определение № 16351 от 01.09.2025г. по в.ч.гр.д. № 4447/2025г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение частната жалба на адвокатското дружество срещу постановеното по реда на чл. 248 от ГПК определение № 9824 от 27.02.2025г. по гр.д. № 17432/2024г. на Софийски районен съд. С потвърденото определение е отхвърлена молба вх. № 21576/22.01.2025г. на касатора за изменение на решение № 134 от 06.01.2025г. на Софийски районен съд в частта на разноските, като на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“ се присъдят освен определените 200 лева, още 1 287 лева адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА за осъщественото в производството по гр.д. № 17432/2024г. процесуално представителство на ищцата С. Н. П., алтернативно друга подходяща сума. Оплакванията на касатора в подадената жалба са, че определението на въззивния съд противоречи на закона. Относно присъжданото адвокатско възнаграждение е съобразима Наредба № 1 от 09.07.2004г., уреждаща минималните размери на адвокатските възнаграждения, с оглед вида и броя на предявените искове. По първия уважен иск минималното адвокатско възнаграждение следва да е 400 лева, а по втория – 1 087 лева. И да се приложи практиката на СЕС, то определеното възнаграждение от 200 лева е изключително ниско. Такова възнаграждение при икономическата ситуация е унизително и подигравателно към адвокатската професия. Дори и едно дело да не е с фактическа и правна сложност, то важното е и какъв е материалният интерес по него. Дърржавната такса (843 лева) е била определена на база целия материален интерес по делото. Не е логично присъденото адвокатско възнаграждение да е в пъти по-ниско. Видно е, че държавната такса е независима от фактическата и правна сложност на делото. Касаторът иска определението на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване, отменено и да бъде увеличен размерът на присъденото адвокатско възнаграждение на 1 487 лева или на друга сума, подхождаща на труда и компетенцията на адвоката. Съгласно изложението на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК при постановяване на въззивното решение съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на делото правни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Поставените въпроси са: 1.) Следва ли решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22, образувано по преюдициално запитване на Софийски районен съд, да се тълкува, че Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения не следва да се прилага и в частта, с която е уредено присъждане на отделно адвокатско възнаграждение по всеки от исковете, независимо от формата на съединяването им? 2.) Следва ли разпоредбата на чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните адвокатски възнаграждения да се прилага двуяко, като се прави разлика при присъждането на размера на адвокатското възнаграждение за всеки от исковете в случаите, когато адвокатското възнаграждение е платено авансово и когато е претендирано по чл. 38 от ЗА? 3.) Следва ли съдът при определяне на адвокатския хонорар (включително и по чл. 38 от ЗА) освен правната и фактическа сложност на делото да вземе предвид и материалния интерес по делото, което съответно да се отрази на размера на хонорара? 4.) Следва ли решение на Съда на Европейския съюз от 25.01.2024г. по дело С-438/22 да се превърне в универсално средство по всички дела за намаляване на адвокатските възнаграждения до произволни и неаргументирани стойности, независимо от фактическата и правна сложност на делото и материалния му интерес, и това действие на съда по намаляване на възнагражденията допустимо и юридически и икономически обосновано ли е? От насрещната страна „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД е подаден отговор, с който частната касационна жалба се оспорва като неоснователна. Банката възразява, че размерът на адвокатското възнаграждение се определя преди всичко от фактическата и правна сложност на делото, заедно с вида на спора, интереса и естеството и количеството на извършената работа. Поради несъответствие с правото на ЕС, регламентираните в Наредба № 1 от 09.07.2004г. размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир, но без да са обвързващи съда. В случая водените искове произтичат от един и същ правен факт – сключването на договор за кредит. Решението по първия иск обуславя това по втория и не следва да се определят отделни възнаграждения за всеки от исковете. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, за да се произнесе по реда на чл. 288 от ГПК, констатира следното: Частната касационна жалба по делото е редовна, като съответстваща на изискванията на чл. 284 от ГПК, както и допустима – подадена в срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, от страна с интерес от обжалването. При преценка на изискванията на чл. 280, ал. 1, вр. чл. 274, ал.3, т. 2 от ГПК съдът намира следното: С решение № 134 от 06.01.2025г. по гр.д. № 17432/2024г. на Софийски районен съд са били уважени предявените от С. Н. П. срещу „Ти Би Ай Банк“ ЕАД искове по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено, че Договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 02.11.2018г. е нищожен, съответно че С. Н. П. не дължи на банката сума от 6 197. 85 лева, представляващи лихва и други разходи, извън чистата стойност на кредита при общ негов размер от 7 000 лева. Съставът на Софийски районен съд е счел, че сключеният между страните договор попада в обхвата на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и има характер на потребителки, тъй като С. Н. П. е имала качеството „потребител“ по смисъла на чл. 9, ал. 3 от ЗПК и § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП, при което приложение са намирали разпоредбите на чл. 143 и чл. 146 от ЗЗП и защитата по ЗПК. Също с решението от 06.01.2025г. на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“ са били присъдени 200 лева възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ на ищцата С. Н. П. по делото по чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, съгласно изрична уговорка по сключен договор за правна защита и съдействие. Не е било спорно, че по делото от преупълномощения адвокат Велин Велков Младенов са били изготвени: искова молба с приложения, входирана на 27.03.2024г.; молба за освобождаване на ищцата от заплащане на държавна такса по чл. 83, ал. 2 от ГПК; уточнителна молба; становище по същество на спора. По делото е било проведено едно открито съдебно заседание, на което ищцата не е била представлява. Представени са били и събрани единствено писмени доказателства. Първоинстанционното решение не е било обжалвано от никоя от страните, но с молба по чл. 248 от ГПК (вх. № 21576/22.01.2025г.) от адвокатското дружество е било поискано изменение на решението в частта за разноските, като размерът на присъденото адвокатско възнаграждение бъде увеличен от 200 лева на 1 487 лева, алтернативно на друга сума, подхождаща на труда и компетенцията на адвоката – процесуален представител по пълномощие. „Ти Би Ай Банк“ ЕАД е възразило срещу исканото изменение. С определение № 9824 от 27.02.2025г. молбата на Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“ е била оставена без уважение. Прието е било, че с оглед решението на СЕС по дело С-438/22 съдът не е обвързан от посочените в Наредба № 1 от 09.07.2004г. адвокатски възнаграждения, а е относима фактическата и правна сложност на делото. Такава сложност на делото е била отречена от съда. Независимо от цената на исковете и от начина на съединяването им, се е касаело за искове с почти идентичен предмет, по които е била налице обилна съдебна практика, а процесът се е развил без каквито и да е усложнения. Поради това делото не се е отличавало с никаква правна сложност. Липсвала е и фактическа сложност. Събрани са били малко по обем писмени доказателства и е било проведено едно открито съдебно заседание, на което процесуален представител на ищцата не се е явил. Извършените процесуални действия от адвокат Младенов са били определени от районния съд като такива, изискващи минимални усилия. Тези изводи на Софийски районен съд са били споделени изцяло от Софийски градски съд по подадената от адвокатското дружество частна жалба. С определение № 16351 от 01.09.2025г. по образуваното в.ч.гр.д. № 4447/2025г. жалбата е била оставена без уважение. Като основни критерии за определяне на възнаграждението от въззивния съд са били посочени фактическата и правна сложност на делото, както и действително извършената работа. Водените от С. Н. П. искове са били определени като такива в защита на един интерес и неизискващи отделна линия на процесуално представителство по всеки от тях. Допълнително е било изложено, че чл. 2, ал. 5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г има значение, когато е уговорено и заплатено възнаграждение по всеки отделен иск, но не и когато адвокатското възнаграждение се определя в минимален размер от съда по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА. При тези установени обстоятелства първи, втори и четвърти от поставените от касатора въпроси не отговарят на общото изискване на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ (т. 1), приложимо и към частните касационни жалби съответно на чл. 274, ал. 3 от ГПК. Първият и четвъртият от въпросите не са по приложението на конкретна правна норма и нямат характера на правни. С тях се иска изясняване на съдържанието и значението на решението на Съда на Европейския съюз по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71). Вторият въпрос е по приложението на конкретна разпоредба – тази на чл. 38, ал. 2 от ЗА, във връзка с Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.), но не е обуславящ изводите на въззивния съд, при което е без значение за изхода на делото. Това е, тъй като според мотивите на въззивния съд наредбата относно минималните адвокатски възнаграждения е принципно неприложима както при определяне на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗА (за предоставена безплатна правна помощ), така и при уговорено и заплатено от страната адвокатско възнаграждение. Отговаря на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 от ГПК третият въпрос на касатора - дали при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38 от ЗА съдът трябва да вземе предвид материалния интерес по делото, който да се отрази на размера на присъжданото възнаграждение. От въззивния съд не са били изложени съображения относно конкретния материален интерес на С. Н. П. по спора, а според касатора този интерес е трябвало да бъде съобразен заедно с фактическата и правна сложност на делото и конкретните извършени от адвокат Младенов действия в производството по гр.д. № 17432/2024г. Като допълнителен критерий във връзка с третия въпрос касаторът сочи този по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Основанието не е обосновано чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона, чрез позоваване на практика, която не е актуална с оглед промяна на законодателството или обществените условия, а при липсата на съдебна практика - чрез обосноваване на необходимостта от тълкуването на конкретна правна разпоредба, когато съдържащата се в нея правна уредба е непълна, неясна или противоречива (т. 4 от Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС на РБ). Съгласно трайната практика на ВКС обаче когато въззивното решение (определение) е постановено в несъответствие с формирана вече практика на ВКС и липсва необходимост от промяна по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК на даденото от ВКС тълкуване на конкретна разпоредба, касационен контрол се допуска на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, независимо дали това основание е посочено от касатора. Тази практика намира основанието си в принципа на законност (чл. 5 от ГПК) с оглед функцията на ВКС да осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища (чл. 124 от Конституцията). Такива са обстоятелствата в случая. Съгласно практиката на ВКС, нормата на чл. 38, ал. 2 от ЗА препраща към Наредба № 1 от 09.07.2004г. за възнаграждения за адвокатска работа (загл. изм. – ДВ, бр. 14 от 2025г.), но наредбата, в частта на предвидените минимални възнаграждения, е несъответстваща на правото на Европейския съюз, поради което е неприложима, включително в случая на чл. 38 от ЗА. В този смисъл са решенията на Съда на Европейския съюз по съединени дела С-427/16 и 428/16 (ECLI:EU:С:2017:890), както и по дело С-438/22 (ECLI:EU:С:2024:71). Така при определянето на възнаграждение по чл. 38 от ЗА са относими и се преценяват правната и фактическа сложност на делото, вида и количеството на извършената от адвоката дейност, но и обективно защитавания материален интерес. Той също е решаващ за възнаграждението, което в пълния си определен размер трябва да е справедливо и обосновано, съответно на изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА. Това, най-общо, е възприето в определение № 1239 от 13.05.2024г. по ч.т.д. № 1555/2023г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., определение № 2877 от 05.11.2024г. по ч.т.д. № 973/2024г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 78 от 10.01.2025г. по ч.гр.д. № 4575/2024г. на ВКС, ГК, ІV г.о., определение № 1528 от 21.05.2025г. по ч.т.д. № 2802/2024г. на ВКС, ТК, І т.о., определение № 3103 от 05.11.2025г. по ч.т.д. № 1279/2025г. на ВКС, ТК, І т.о. и др., които настоящият съдебен състав споделя. Съобразно посочената практика на Върховния касационен съд по приложението на чл. 38 от ЗА, касационната жалба е основателна. Обжалваното въззивно определение е постановено в отклонение от съдебната практика (чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК), при нарушение на материалния закон и е неправилно (чл. 281, т. 3 от ГПК). Неправилно въззивният съд, споделяйки изводите на първоинстанционния съд в същия смисъл, е игнорирал материалния интерес в производството по гр.д. № 17432/2024г. като относимо за размера на възнаграждението по чл. 38 от ЗА обстоятелство. Първият воден и уважен иск по делото пред районния съд е бил за съществуването на Договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 02.11.2018г. Цената на иска е стойността на договора (чл. 69, ал. 1, т. 4, пр. 1 от ГПК), основана на неговото съществено съдържание – минимално необходимите правни последици, без които той не би бил договор от даден вид (договор за потребителски кредит по чл. 9, ал. 1 от ЗПК). В този смисъл е относим общият размер на кредита - заемната сума, която кредиторът „Ти Би Ай Банк“ ЕАД се е задължил да предостави на ищцата С. Н. П. – потребител и която тя се е задължила да върне при условията на договора – 7 000 лева. Сумата представлява и минималният материален интерес за ищцата от този иск. Вторият предявен и уважен иск е бил за парична сума, за която от въззивния съд е било признато, че е недължима - 6 197. 85 лева, при приложение на разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, което също сочи на материален интерес за ищцата от иска. С оглед посочените парични стойности адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗА в размер на 200 лева се явява несъответно, включително при съобразяване на фактическата и правна сложност на спора и извършените от името на ищцата С. Н. П. конкретни правни действия. Справедливо и обосновано, съгласно изискването на чл. 36, ал. 1 от ЗА, е възнаграждение от 1 200 лева. То адекватно остойностява труда на адвоката – процесуален представител на ищцата, като съобразява конкретните действия по процесуално представителство в производството пред Софийски районен съд, вида на спора и материалния интерес на защитаваната страна. При материален интерес от около 13 000 лева възнаграждението е приблизително 10% от него. Действително процесуалният представител адвокат Младенов не е участвал в проведеното пред Софийския районен съд открито съдебно заседание, но по делото от адвоката е била изготвена искова молба с приложения, уточняваща молба, молба за освобождаване от държавна такса и становище по същество на спора. Делото не се е отличавало с висока правна сложност (водени са сходни съдебни производства и по тях е имало установена съдебна практика). Липсвали са и многобройни посочени, представени и събрани доказателства, съответно многобройни относими факти и обстоятелства, които да обосновават фактическа сложност, като производството е продължило около 9 месеца. Но сам по себе си възникваният потребителски спор не е бил и лишен от сложност - с оглед конкретните изложени факти по водените два отделни иска и приложимата правна уредба, включително правото на Европейския съюз във връзка с правата на потребителите. Обжалваното въззивно определение, потвърждаващо първоинстанционното определение по чл. 248 от ГПК, следва да бъде отменено като неправилно и първоинстанционното решение в частта за разноските се измени. На Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, съгласно уговорките за безплатно процесуално представителство с ищцата С. Н. П., следва да се присъди адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА в размер не на 200 лева, а на 1 200 лева. Воден от горното съдът