Определение № 2072 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1739/2023 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба с вх. № 1709/30.03.2023 г. на Г. В. В., чрез процесуалния представител адвокат Б. З., срещу определение № 30/20.01.2023 г. по в. ч. гр. д. № 463/2022г. на Апелативен съд - Велико Търново. С обжалваното определение е потвърдено разпореждане № 262/23.11.2022 г. по гр. д. № 393/2022 г. на Окръжен съд - Ловеч, с което е върната подадената от Г. В. В. против постановеното по същото дело определение № 641/16.09.2022 г., частна жалба с вх. № 4691/26.09.2022 г., поради неотстраняване на нередовностите на същата в определения от съда срок. Жалбоподателят твърди, че обжалваното определение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска същото и потвърденото с него разпореждане № 262/23.11.2022 г. на Окръжен съд - Ловеч, постановено по гр. д. № 393/2022 г., да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния съд за продължаване на производството по гр. д. № 393/2022 г. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен следният въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК: В светлината на принципа за справедливост, който от своя страна е в конекситет с принципа на законността, законен или незаконен се явява съдебен състав, който е определен (избран) в радикално нарушение на принципа за случайното разпределение на делата, гарантиращ честен и безпристрастен процес. Поддържа се очевидна неправилност на определението по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК. Частната касационна жалба е постъпила в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, и е процесуално допустима. За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, ВКС взе предвид следното: Въззивният съд е приел, че Г. В. В. е сезирал Окръжен съд - Ловеч с иск против А. Н. Н. /служител на ГДИН в Затвора - [населено място]/ с правно основание чл. 45 ЗЗД за заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв. С определение № 641/16.09.2022 г. съдът е прекратил производството по делото на основание чл. 14 ГПК и го е изпратил на Административен съд - Плевен. Срещу това определение е подадена частна жалба от В. вх. № 4691/26.09.2022 г. заедно с искане за освобождаване от такси и разноски по делото и за предоставяне на правна помощ. След служебно събиране на доказателства за имущественото състояние на В., с определение № 805/31.10.2022 г. първоинстанционният съд е отхвърлил исканията за предоставяне на правна помощ и за освобождаване от такси и разноски по делото. Със същото определение е оставил частната жалба без движение и е дал указания на жалбоподателя за отстраняване в едноседмичен срок на една нередовност, а именно да внесе по сметка на Апелативен съд - Велико Търново държавна такса в размер на 15,00 лева. Определението е връчено на В. на 08.11.2022 г. На 16.11.2022 г. /пощ. клеймо от 15.11.2022 г./ жалбоподателят е подал молба с искане за отвод на съдията докладчик. С разпореждане № 262/23.11.2022 г. съдът е върнал частната жалба на В. против определение № 641/16.09.2022 г., като е приел, че нередовността не е отстранена в срок. Съставът на Апелативен съд - Велико Търново е посочил, че правилно е констатирана нередовност на подадената от Г. В. В. частна жалба, тъй като разпоредбите на чл. 275, ал. 2, вр. с чл. 261, т. 4 ГПК изискват към нея да бъде приложен документ за платена държавна такса. Първоинстанционният съд е указал на В., че следва да внесе дължимата държавна такса в посочен срок, като му е разяснил и последиците от невнасянето й. В определения от съда срок, В. не е внесъл държавната такса, от чието заплащане не е освободен, при което е възникнало процесуалното основание на чл. 262, ал. 2, т. 2 ГПК за връщане на частната му жалба. Той не е обжалвал определението в частта, с която са оставени без уважение исканията му по чл. 83 и по чл. 95 ГПК. Неоснователен е доводът на жаллбоподателя, че подаването на искане за отвод на съдия, е обстоятелство, обуславящо прекъсване на срока за изпълнение на дадените му указания, тъй като законът не свързва това действие на страната с подобна процесуална последица. Молбата по чл. 23 ГПК е лишена от основание, доколкото се касае за администриране на частна жалба, а не за произнасяне по съществото на спора. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема, че не са налице предпоставките за допускане касационно обжалване на определението, поради следното: Съгласно ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното решение (определение) да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на посочените в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение (определение), за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда релевантен правен въпрос от твърденията на жалбоподателя, както и от изложените от него факти и обстоятелства. Жалбоподателят не е поставил относим към решаващите изводи на съда правен въпрос, който да е разрешен с обжалваното определение и който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Само посочването на тази правна разпоредба в изложението не е достатъчно за допускане на касационното обжалване. Така формулираният въпрос не е релевантен, тъй като по делото няма данни, че при определяне на първоинстанционния съдебен състав съдът е процедирал в нарушение на принципа на случайното разпределение на делата. Същият е определен с протокол за избор на съдия-докладчик чрез използване на системата за това. Пред въззивния съд не е правено оплакване, че е налице нарушение на принципа за случайно разпределение на делата, поради което липсва произнасяне на въззивния състав в тази насока. С оглед на това по поставения въпрос и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. Определението не е и очевидно неправилно. Не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Основанието по чл.280,ал.2, предл.3 ГПК се мотивира основно с твърдения за допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост, които не могат да се проверят в настоящото производство по чл.288 ГПК. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на II г. о.