Определение № 50229 от 03.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 988/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.), подадена от синдика на дружеството А. Т., срещу решение № 77 от 03.02.2022 г., постановено по в.т.д. №1197/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 11 с-в, в частта му, с която е потвърдено решение № 58/29.09.2021 г. по т.д. №151/2020 г. на Благоевградски окръжен съд за отхвърляне на следните искове на „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.) против „Орхидея-Т.“ ЕООД: 1.) за заплащане на сумата 103 737.96 лв., представляваща наемни вноски за периода 16.02.2016 г. - 31.07.2018 г. по договор за наем на МПС от 16.02.2016 г.; 2.) за заплащане на сумата 27 000.66 лв., представляваща законната лихва за забава по договора за наем на МПС от 16.02.2016, считано от падежа на всяка вноска до 03.09.2020 г.; 3.) за заплащане на сумата 1 840 лв., представляваща наемни вноски за периода 27.05.2016 г. - 31.07.2018 г. по анекс № 1 от 27.05.2016 г. към договора от 16.02.2016 г.; 4.) за заплащане на сумата 679.73 лв., представляваща законната лихва за забава от падежа на всяка вноска до 03.09.2020 г.; 5.) за заплащане на разликата над сумата 16 181.35 лв., за която е осъден ответника с първоинстанционното решение, до пълния предявен размер от 43 200 лв., представляваща наемни вноски за периода 05.09.2018 г. - 03.09.2020 г. по договор за наем на МПС от 05.09.2018 г., и 6.) за заплащане на разликата над сумата 535.12 лв., за която е осъден ответника, до пълния предявен размер от 4 197.50 лв., представляваща законната лихва за забава върху неизплатените наемни вноски по договора от 05.09.2018 г., считано от падежа до 03.09.2020 г.

В касационната жалба се поддържа, че в обжалваната му част въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, допуснати нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че въззивният състав неправилно е определил периодите, през които страните са били обвързани от наемното правоотношение по договора за наем на МПС от 16.02.2016 г. Касаторът оспорва извода на съда, че този договор за наем е бил прекратен, като акцентира върху факта, че на 15.06.2016 г. - в отговор на изпратено от ищеца предизвестие за прекратяване на договора, управителят на ответното дружество е изпратил писмо, че не е съгласен с отправеното предизвестие. Тезата на касатора е, че действието на наемния договор от 16.02.2016 г. е продължило до 31.07.2018 г. като се има предвид и обстоятелството, че ответникът е продължил да ползва процесните МПС до края на исковия период.

На второ място касаторът поддържа, че въззивният състав необосновано е отхвърлил останалите искови претенции, приемайки, че дължимите по двата договора суми са заплатени от ответника чрез заплащане на разходи към трети лица за сметка на ищеца. В тази връзка се твърди, че съдът неправилно е тълкувал чл. 6 от договорите за наем на МПС от 16.02.2016 г. и от 05.09.2018 г. като се застъпва становището, че в договорите е предвидено, че всички разходи, свързани с нормалното ползване на процесните МПС, са за сметка на наемателя. Сочи се, че апелативният съд неправилно е ценил събраните по делото доказателства относно извършените от ответника плащания, както и че неоснователно е отхвърлил доводите във въззивната жалба на „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.). Касаторът оспорва изводите на съдилищата относно рефлексията на производството по несъстоятелност на ищцовото дружество върху действието и изпълнението на процесните правоотношения, като излага доводи по съществото на спора за основателност на исковите претенции. На последно място неправилността на атакуваното решение е обоснована и с твърдението, че въззивният съд е игнорирал оплакванията на въззивника за допуснати процесуални нарушения от първата инстанция. Иска се отмяна а въззивното решение в обжалваната му част и уважаване на исковите претенции в пълния претендиран размер.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърдяната очевидната неправилност на въззивното решение е обоснована с липсата на съобразяване от съда с действителната воля на страните да продължат действието на договора от 16.02.2016 г., което според касатора представлява превратна правораздавателна дейност. Отделно са формулирани следните три правни въпроса, за които касаторът поддържа, че са обусловили решаващите изводи на съда и че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а именно:

1. „ Счита ли се за прекратен договор за наем с отправяне на едностранно предизвестие от страна на наемодателя, в случай, че от страна на наемателя е отправен изричен отказ за приемане на прекратяването, а наемодателят от своя страна конклудентно е приел продължаването на договора като не е предприел действия по прекратяване на фактическата власт на наемателя и е продължил да фактурира задължения за заплащане на наемни вноски ?“;

2. „ Изключва ли делегацията за плащане прихващането ? “;

3. „ Допустимо ли е извършване на прихващане с вземания на дружество в открито производство по несъстоятелност без предварителното и изрично съгласие на синдика въз основа на договорно съглашение с лице, което не е кредитор на несъстоятелността ?“.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е депозиран писмен отговор на касационната жалба от ответника „Орхидея-Т.“ ЕООД, в който се твърди, че не са налице поддържаните от касатора основания за допускане на въззивното решение до касация. Сочи се, че въззивното решение не е явно необосновано, както и че поставените от касатора въпроси, не са обусловили решаващата воля на съда, нито са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Същевременно се излагат съображения за липсата на касационни основания за отмяна на въззивното решение, както и доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора.

Върховният касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение, след преценка на доводите на страните по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

С обжалваното решение въззивният състав от Софийски апелативен съд е потвърдил изцяло решение № 58/29.09.2021 г. по т.д. №151/2020 г. на Благоевградски окръжен съд, включително в обжалваната му от ищеца част, с която са отхвърлени следните искове на „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.) против „Орхидея-Т.“ ЕООД: - за заплащане на сумата 103 737.96 лв., представляваща наемни вноски за периода 16.02.2016 г. - 31.07.2018 г. по договор за наем на МПС от 16.02.2016 г.; - за заплащане на сумата 27 000.66 лв., представляваща законната лихва за забава от падежа на всяка вноска до 03.09.2020 г. по договора за наем от 16.02.2016 г.; - за заплащане на сумата от 1 840 лв., представляваща наемни вноски за периода 27.05.2016 г. - 31.07.2018 г. по анекс № 1 от 27.05.2016 г. към договора от 16.02.2016 г.; - за заплащане на сумата 679.73 лв., представляваща законната лихва за забава от падежа на всяка вноска до 03.09.2020 г.; - за заплащане на разликата над сумата 16 181.35 лв., за която е осъден ответника до пълния предявен размер от 43 200 лв., представляваща наемни вноски за периода 05.09.2018 г. - 03.09.2020 г. по договор за наем на МПС от 05.09.2018 г., и за заплащане на разликата над сумата 535.12 лв., за която е осъден ответника, до пълния предявен размер от 4 197,50 лв., представляваща законната лихва за забава върху неизплатените наемни вноски по договора за наем от 05.09.2018 г. до 03.09.2020 г.

Въззивното решение не е обжалвано от ответника „Орхидея-Т.“ ЕООД и е влязло в сила в частта му, с която е потвърдено решението на окръжния съд за осъждането на „Орхидея-Т.“ ЕООД да заплати на ищеца „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.) сумата 16 181.35 лв.,, представляваща обща стойност на неизплатените наемни вноски. по договора за наем на МПС от 05.09.2018 г. за периода 05.09.2018 г. - 03.09.2020 г. и сумата 535.12 лв., представляваща законна лихва за забава върху неизплатените наемни вноски по договора за наем от 05.09.2018 г.

С мотивирано определение №35/24.01.2022 г. по т.д. №1197/29021 г. на САС, въззивният състав е оставил без уважение доказателствените искания на жалбоподателя „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.), съдържащи се в неговата въззивна жалба. На базата на събраните пред първата инстанция доказателства и препращайки към мотивите на решението на окръжния съд на основание чл. 272 ГПК, апелативният състав е изложил следните аргументи за неоснователност на оплакванията в жалбата на „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.):

1. За да приеме за неоснователна претенцията на ищеца по договора от 16.02.2016 г. за сумата 79 200 лв. - наемна цена за периода 01.10.2016 г. - 31.07.2018 г., за която е издадена фактура № 1300/05.07.2018 г., съдът е посочил, че този договор е сключен за срок от 5 години, като в чл. 11, ал. 2 е предвидено, че всяка от страните може да го прекрати преди изтичане на срока с 3-месечно писмено предизвестие до другата страна. Според апелативния състав касае се за договорено потестативно право, което се упражнява с едностранно волеизявление на съответната страна, като то поражда действие от достигането му до другата страна, но не е обусловено от нейното съгласие.

Въззивният състав е акцентирал върху факта, че това потестативно право е било надлежно упражнено от самия ищец с писмо с изх. № М-069/09.06.2016 г., получено от ответника на 10.06.2016 г. Формирал е извод, че договорът е прекратил своето действие на 10.09.2016 г., когато е изтекъл срока на предизвестието, като според съда е без значение, че ответникът е изразил несъгласие с предизвестието с писмо с вх. № 2/15.06.2016 г. и не е върнал на ищеца процесните МПС, продължавайки да ги ползва. Посочил е, че с прекратяването действието на договора се прекратяват за в бъдеще всички права и задължения по него, с изключение на задължението на наемателя да върне наетите вещи, от което следва, че по този договор наемодателят не може да претендира заплащане на наемна цена за период след прекратяването. Според съда фактът, че наемателят е продължил ползването на процесните МПС, не може да обоснове продължаване действието на договора, но може да доведе до други последици ( ако е ставало без съгласието на ищеца - до дължимост на кондикционно обезщетение за ползване след прекратяването на наемното отношение, или ако е ставало със съгласието на ищеца - до учредяването на друго договорно отношение), които правни последици, доколкото не произтичат от прекратения договор, са извън предмета на настоящия правен спор, очертан с исковата молба, основаващ се в тази й част само на прекратения договор за наем от 16.02.2016 г.

Въззивният състав е посочил, че извод за постигнато съгласие относно наемна цена не може да се направи и от факта, че ищецът е издал фактура №1300/05.07.2018 г. за наемната цена за периода в размер на 79 200 лв. с ДДС, доколкото тази фактура е била сторнирана с последващо кредитно известие от 27.08.2018г. от самия ищец, поради несъгласието на ответника с фактурата, отразено в писмо с изх. № 9/16.08.2018 г.

2. За да потвърди извода на първата инстанция за неоснователност на претенцията на ищеца по договора от 16.02.2016 г. за сумата 24 537.96 лв., представляваща наемна цена за периода 16.02.2016 г. - 10.09.2016 г., въззивният съд е приел за основателно възражението на ответника, че е заплатил надлежно наема по уговорения начин - чрез заплащане от ответника на разходи към трети лица за сметка на ищеца. В тази връзка съдът се е позовал на специалните правила в чл. 6 от договора, а именно: според чл. 6, ал. 1 след сключването на договора и предаването на превозните средства от наемодателя на наемателя, наемателят ще организира и ще извърши пълен технически преглед и пълно технически обслужване на всяко от едно от превозните средства, предмет на този договор, което за всяко от тях ще включва най-малко следното: проверка на техническото състояние на всеки от автомобилите; оборудване на всеки от тях с нови автомобилни гуми; смяна на масла, филтри и при необходимост всякакви други консумативи; сключване за всеки от автомобилите на застраховки „Каско" и „Гражданска отговорност" и заплащане на съответни годишни винетни такси; според чл. 6 ал. 2 и ал. 3 тези разходи ще бъдат заплатени от наемателя за сметка на наемодателя, като ще бъдат приспадани ежемесечно от месечната наемна цена; според чл. 6, ал. 5 „всички останали разходи, свързани с нормалното ползване, текущата поддръжка, профилактиката и експлоатацията на превозните средства ще са за сметка на наемателя, вкл. тези свързани с последващото им застраховане и обслужване, предвид спазване на въведените изисквания на българското законодателство".

Апелативният състав е подчертал, че клаузата на чл. 6, ал. 1 има специален характер спрямо тази по ал. 5 като основната част от разходите по ал. 1 има връзка с изпълнението на задължението на наемодателя да предаде вещта в състояние, което отговаря на ползването, за което е наета /чл. 230, ал. 1 ЗЗД/. Според съда възложеното и поето от наемателя задължение да заплати разходите по ал. 1 по същество представлява делегация за плащане, с изпълнение на която се погасява съответна част от наемната цена, вкл. и от бъдещи месечни вноски, от които тези разходи се приспадат, което е допустимо с оглед договорната свобода и правилото на чл. 75, ал. 1 ЗЗД. Въззивният състав е посочил, че не се касае за прихващане по смисъла на чл. 103 ЗЗД, нито за datio in solutum по смисъла на чл. 65 ЗЗД, тъй като последното е налице само при предметна разлика между престираното и дължимото, каквото в случая липсва. В тази връзка съдът е стигнал до извода, че клаузата на в чл. 6 покрива конструкцията на делегацията за плащане, водеща до погасяване на съответна част от наемната цена.

На базата на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че ответникът е извършил в периода 16.02.2016 - 08.07.2016 г. плащания на разходи към трети лица, влизащи в обхвата на чл. 6, ал. 1 в общ размер на 43 156.71 лв. Посочвайки, че техният размер надхвърля размера на дължимите наемни вноски за периода 16.02.2016 - 10.09.2016 г. - 24 537.96 лв., въззивният състав е стигнал до извода, че с плащането на посочените разходи ответникът е погасил наемните вноски за периода 16.02.2016 г. - 10.09.2016 г., поради което исковата претенция по договора от 16.02.2016 г. се явява изцяло неоснователна, заедно с претенцията за съответните лихви.

3. Произнасяйки се по исковата претенция за сумата 43 200 лв., претендирана като наемна цена с ДДС за периода 05.09.2018 г. - 03.09.2020 г., дължима по договора от 05.09.2018 г., въззивният състав е посочил, че договорът от 05.09.2018 г. е с аналогично съдържание, като този от 16.02. 2016 г., включително клаузата на чл. 6, от което следва извода, че извършените от ответника плащания на разходи по чл. 6, ал. 1 по договора от 05.09.2018 г. са с погасителен ефект спрямо съответна част от дължимите наемни вноски. Според съда за този погасителен ефект не е необходимо съгласие на синдика на ищеца (с оглед производството по несъстоятелност на „Си Ен Джи Марица“ ООД (н.), тъй като несъстоятелността не води до промяна на съдържанието на договора, чието действие продължава. В тази връзка съдът е споделил извода на първоинстанционния съд, че по този ред подлежат на приспадане само разходите, извършени след сключване на договора от 05.09.2018 г., като за разходите, извършени от ответника преди този момент, клаузата на чл. 6 от този договор е неприложима. Посочвайки, че няма пречка с тези разходи да се извърши прихващане съобразно общите правила на чл. 103 и сл. ЗЗД, въззивният съд е подчертал, че ответникът не се е позовал в отговора на исковата молба или в допълнителния отговор - нито на извънсъдебно, нито на съдебно прихващане, а само на клаузата на чл. 6, която има друго значение, както съдът е разяснил при тълкуването на чл. 6 от договора от 16.02.2016 г.

За да потвърди първоинстанционното решение в частта му, с която исковата претенция по договора от 05.09.2018 г. е отхвърлена за разликата от 16 181,35 лв., както е отхвърлена и претенцията лихви за забава разликата от 535,12 лв. до 4 197.50 лв., въззивният съд е споделил анализа в обжалваното решение на окръжния съд, извършен въз основа на данните по заключението на ССЕ и приетите писмени доказателства, а именно: че общият размер на дължимият наем за периода 5.09.2018 - 3.09.2020 г. възлиза на 43 080 лв. с ДДС, за който ответникът е заплатил 3 000 лв. на 17.10.2019 г., от останалите 40 080 лв. следва да се приспаднат заплатените разходи по чл. 6, ал. 1 от договора в общ размер на 23 898.65 лв., извършени от ответника през 2018 г. и 2019 г. В заключение съдът е отразил, че с оглед направеното тълкуване на чл. 6, ал. 1 и след приспадането на разходите, остават незаплатени наемни вноски в размер на 16 181.35 лв., до който размер искът за главницата е основателен, което обуславя основателността на претенцията по чл. 86, ал. 1 ЗЗД до размер на 535,12 лв., представляваща законните лихви за забава от падежа на съответната наемна вноска до предявяване на иска.

Настоящият състав намира, че не са налице поддържаните от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 предл. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касация, в обжалваната му от касатора част.

Въззивното решение не е „очевидно неправилно” по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК като основание за допускане на касационно обжалване, тъй като решаващите изводи на въззивния състав не са нито в явно нарушение на закона (contra legem), нито са извън закона (extra legem), нито са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика. Не би могло „prima facie“, т.е., без тълкуване на клаузите на процесните договорите за наем, да се даде отговор дали и в каква степен, заплатените от ответника задължения, свързани с ползването на отдадените под наем моторни превозни средства ( разходи за техническа поддръжка, за заплащате на такси, застраховки и др.), могат да бъдат приспаднати от размера на задължението за заплащане на уговорения наем. Аналогично, без да се анализират събраните по делото доказателства, не би могло „a priori“, т.е. без анализ на фактите по делото, да се приеме, че договорът за наем от 16.02.2016 г. не е бил прекратен с отправеното от касатора предизвестие. Въззивният съд е изложил съображения в подкрепа на своите фактически и правни изводи, които не са явно необосновани. В случая аргументите на касатора за приложението на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК са релевантни за оплакването му за неправилност на въззивното решение като касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да обосноват допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на атакуваното решение.

Извън случаите по чл. 280, ал. 2 ГПК допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т. 1 - т. 3 на чл. 280 ал. 1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени в т. 1 от Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК въпросът на касатора №1: „ Счита ли се за прекратен договор за наем с отправяне на едностранно предизвестие от страна на наемодателя, в случай, че от страна на наемателя е отправен изричен отказ за приемане на прекратяването, а наемодателят от своя страна конклудентно е приел продължаването на договора като не е предприел действия по прекратяване на фактическата власт на наемателя и е продължил да фактурира задължения за заплащане на наемни вноски ?“. Въпросът не покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е формулиран фактологически, т.е. въпросът е базиран на конкретно твърдяно от касатора обстоятелство, което той счита за релевантно, но което - нито е прието от съда за установено, нито е обусловило решаващата му воля, а именно: че наемодателят конклудентно е приел продължаването на договора като не е предприел действия по прекратяване на фактическата власт на наемателя. Следва да се има предвид, че във въпроса не е отчетен също факта, приет за установен от въззивния съд, че издадената фактура е била сторнирана от наемодателя с последващо кредитно известие. Ето защо в случая въпросът дали договорът за наем от 16.02.2016 г. е бил прекратен с изпратеното от наемодателя предизвестие, получено от наемателя, е изцяло относим към правилността на въззивното решение, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК.

Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед въпросите на касатора по №2 и №3: „ Изключва ли делегацията за плащане прихващането ? и „ Допустимо ли е извършване на прихващане с вземания на дружество в открито производство по несъстоятелност без предварителното и изрично съгласие на синдика въз основа на договорно съглашение с лице, което не е кредитор на несъстоятелността ?“. И двата въпроса не са значими за конкретното дело съобразно разясненията, дадени в т. 1 от мотивите към Тълк.решение №1/19.02.2010 г. по т.д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като спорът не е решен от въззивния съд в резултат на прилагане на института на прихващане – чл.103 и сл. ЗЗД. Напротив, във въззивното решение съдът изрично е посочил, че ответникът не е въвеждал възражение за прихващане на наемните вноски със заплатените от него суми за задължения на наемодателя и че съдът тълкува клаузата на чл. 6 от договорите като делегация за плащане, а именно: че страните са се съгласили да бъдат приспаданати от наема на заплатените суми от наемателя суми по чл. 6, ал. 1 от договора (разходи за техническа поддръжка, за заплащате на такси, застраховки и др.), което по същество представлява делегация за плащане, с изпълнението на която се погасява съответна част от наемната цена. По изложените съображения въпросите на касатора, касаещи прихващането като вид способ за погасяване на задълженията, не са обусловили решаващата воля на съда и не могат да бъдат основание за допускане на въззивното решение до касация.

Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на първо отделение,