Определение № 230 от 31.10.2019 г. на ВКС по т. д. № 2140/2018 г.

Производството е по касационна жалба на Вичеслав С. Т. срещу решение № 29/11.04.2018г. по т.д. № 56/2018г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 5/15.01.2018г. по т.д.№ 201/2017г. на Бургаски окръжен съд в частта за осъждане на касатора да заплати на „Банка ДСК“ЕАД сумата от 29 270,85лв., включваща: 17 440,76лв. главница, 6925,12лв. – възнаградителна лихва, 4784,93лв. – санкционна лихва и 120лв.– заемни такси, дължими по договор за банков кредит за текущо потребление от 19.09.2007г., ведно със законната лихва върху главницата от 27.04.2017г. до окончателното й изплащане и 1675,41лв. за разноски. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Ответникът „Банка ДСК“ЕАД поддържа, че не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението. Поддържа, че жалбата е неоснователна, тъй като обжалваното решение е правилно и обосновано. Подробни съображения излага в писмен отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че е сезиран с иск от банката срещу кастора за заплащане на осн. чл.79, ал.1 ЗЗД вр. чл.430 ТЗ на претендираните суми въз основа на договор за банков кредит. Решаващият състав е установил, че в предходно производство по реда на чл.422 ГПК същите вземания са били предявени, но делото е приключило с влязло в сила решение за отхвърляне на иска, поради ненастъпване на твърдяната предсрочна изискуемост. Тя се е осъществила след приключване на предходното дело, на 02.06.2015г. с оглед уведомяването на длъжника от банката-кредитор за обявяване на кредита за предсрочно изискуем, поради забава в плащанията повече от 90 дни. За неоснователно е прието възражението на касатора за формирана сила на пресъдено нещо по спора поради влязане в сила решението по чл.422 ГПК, отхвърлено е било и възражението за погасяване по давност на вземанията. Във връзка с последното БАС е изложил съображения, че срокът на договора за кредит е 120 месеца, т.е. крайният падеж е 19.09.2017г., поради което погасителната давност за процесните вземания не е изтекла към датата на предявяване на осъдителния иск. Вземанията по договор за кредит не се погасяват с тригодишна давност, тъй като не представляват периодични плащания. Счел е за недоказано твърдението, че банката не е оказала съдействие на длъжника, изразяващо се според касатора в бездействие относно обявяването на предсрочната изискуемост, липса на информация относно състоянието на кредита, както и не е предоговорила условията по кредита. Въззивната инстанция е приложила чл.143 ЗЗП относно договорните клаузи, предвиждащи възможност банката едностранно да променя лихвения процент. Поради което е взела предвид договореният първоначално лихвен процент от 10,5% при съобразяване на дължимите като размер вноски и извършените плащания. Констатирано е било, че последното плащане по кредита е било на 26.08.2010г. и съобразно заключението на вещото лице съдът е приел дължимите поради обявената от кредитора предсрочната изискуемост суми за главница, договорна лихва, санкционна лихва и заемни такси. С определение № 179/10.04.2019г. по т.д. № 2140/2018г. на ВКС, I т.о. на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивното решение с цитираната съдебна практика е допуснато касационно обжалване на същото по процесуалноправния въпрос: Какъв следва да е обхватът на дължимата от въззивния съд проверка по отношение на събрания доказателствен материал? Твърдението на касатора е, че въззивният съд е обсъдил дните на забавата и последното плащане, извършено от длъжника, но само във връзка с изчисляване на санкционната лихва, при изрично възражение от касатора за погасяване и на претендираните вземания за главница и договорна лихва по давност именно с оглед дългия период на забавата. В касационната жалба са направени оплаквания за необсъждане от въззивния съд на релевантни за правния спор доказателства – признание на ищеца и констатация в заключението на ССЕ относно период на забавата и датата на последното плащане през 2010г., отнесени към датата на подаване на исковата молба през 2017г., несъобразяване в детайли на свидетелските показания, на представени писмени доказателства. Следователно по същество на касационната жалба съставът на ВКС следва да е произнесе и по въпроса от кой момент започва да тече давностният срок по отношение на спорните вземания – от датата на окончателния падеж по договора за кредит или от падежа на всяка една вноска по погасителен план. Същият въпрос е свързан с предмета на ТР №5/2019г. на ОСГТК на ВКС, образувано в срока за произнасяне по настоящето дело с Разпореждане на Председателя на ВКС от 31.10.2019г. по въпроса: „При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, вкл. в хипотеза на предсрочна изискуемост?” Ето защо са налице основания по чл.292 ГПК за спиране на настоящето производство до постановяване на тълкувателно решение по посоченото тълкувателно дело. Водим от горното, съдът