Определение № 611 от 07.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 142/2017 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на „СД Х.-Д. и сие ” чрез пълномощника адв.Вл. Д. срещу решение № 176 от 14.11.2016г по в.гр.дело № 462/2016г. на Варненски апелативен съд, с което е потвърдено решение №271 от 29.02.2016г ,решение № 492 от 14.04.2016г и решение № 913 от 04.07.2016г по гр.д №3076/2015г на Варненски ОС. Отхвърлени са заведени от касатора искове срещу В. П. С. за обезщетение на имуществени вреди от деликт на основание чл. 45 ал.1 ЗЗД за сумите 8 210,57 лв и 59796,67 лева. Ищецът е твърдял ,че с деяние, за което ответникът е признат за виновен по н.о.х.д№889/1996г на ВРС, е причинил имуществени вреди, изразяващи се в стойността отнети движими вещи, собственост на дружеството, описани в 23 точки. Въззивният съд на свой ред е изтъкнал липсата на установеност по елементите на деликтния фактически състав. Ответникът е бил призна за виновен в това ,че на 25.04.1991г в [населено място] самоволно, не по установения ред е осъществил едно свое оспорвано право на дял от дружеството ,чл.323,ал.1 НК .Доколкото ответникът е бил осъден за самоуправство, посочените с иска вещи и стойността им не са част от състава на престъплението и чл. 300 ГПК не може да бъде приложен по отношение на релевантните обстоятелства, на които искът се основава.Не е установено отнемане на вещите и вредата, освен това искът по чл. 45 ЗЗД е погасен по давност, тъй като се търси обезщетение за деяние, извършено на 24.04.1991г. В приложеното съм жалбата изложение се сочат основания по чл. 280 ал.1 т.1, т.2 и т.3 ГПК. Поставят се въпроси, част от които се припокриват, в следната поредност и връзка: І. Има ли непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД след присъда ,по н.о.х.д№889/1996г на ВРС. І. 1. Има ли противоречие с практика на ВКС, реш. №80/2011 гр.д №941/2010 ВКС по прилагането на чл. 45 ЗЗД - основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. 2 Има ли противоречие с реш. №643/2002 по д.№809/2001 ВКС, основание по чл. 280 ал.1т.2 ГПК. 3.Има ли противоречие с реш. №3526/2008г на Варненски РС между същите страни, на основание чл. 57 ЗЗД, след като там е прието, че ищеца е собственик на вещите. ІІІ. Основание по чл.280 ал.1, т.3 ГПК по въпроси: може ли ВАпС да приложи общ давностен срок по 110 ЗЗД, без да съобразява основанието по чл. 45 ЗЗД във вр чл.80 изр 2 ЗС и без да обсъди възражениета на ищеца; нарушен ли е чл.300 ГПК,относно влязлата в сила присъда за противозаконно отвнемане на вещи; нарушен ли е чл. 45, ал.2 ЗЗД – вината е доказана с влязла в сила присъда; нарушава ли ВАпС разпоредбата на чл. 154 ал.2 ГПК, вр. чл.323 ал.3 НК – съдебно ценова експертиза ,в диспозитива на присъдата. ІІ. Основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК ,по шест въпроса: може ли ВАпС без третиране на доказателства ,без преценка и констатации в нарушение на 236 ал.2 ГПК да прави извод ,че вещите не са на ищеца; Приложеният общ давностен срок противоречи ли на чл.80,изр.2 ЗС, когато става въпрос за движими вещи; приложената обща давност противоречи ли на чл.115 ал.1 ЗЗД; противоречи ли на чл.115 ал.1 т.”г” ЗЗД за движими вещи – веществени доказателства по време на наказателния процес,под управление; водените граждански дела за същите вещи на основание чл. 108 ЗС и чл.57 ЗЗД прекъсват ли давноста ,чл. 116 б. „б” ЗЗД; има ли служебно прилагане на давност, след като не се съобразява чл.80 изр. 2 ЗС. ІV.Основание по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, по въпрос: приложената от ВАпС давност по време на наказателния процес,противоречи ли на приложената давност по чл.80 изр. 2 ЗС за същите вещи в окончателното решение по иска за ревандикация – реш. №634/2002г по гр.д №809/2001г на ВКС .Същото е приложено и е във връзка с процесните вещи ,цитират се част от мотивите ,че не може да се релевира оплакване относно това ,че касаторът е собственик като е придобил вещите чрез оригинерен спосол ,поради предмета на наказателното производство - тяхното присвояване чрез самоуправни действия ,което изключва възможността за владеене ,за да се счита изтекла придобивна давност в негова, т.е на ответника по настоящия иск, полза. Отговор е постъпил от ответника В. П. С. ,чрез адв.Д. Р..Неоснователно се изтъква като въпрос прилагането на чл.236 ал.2 ГПК.Поддържат се неверни твърдения ,че имало кражба и присъдата е за подобно деяние. Указвано е на ищеца ,че не може да ползва екпертни заключения по друго дело, Претенцията е предявен иск по чл. 45 ЗЗД ,решаващи са комулативните предпоставки.Воденото наказателно производство не спира погасителната давност съгласно т.2 от ТР №5/2006г по т.д № 5/2005г ОСГТК, не е процес относно вземането. Не е изложена ясна и точна формулировка на въпросите, обосновка на правен въпрос от значение за решаване на делото. След преценка Върховен касационен съд ,ІІІ гр. отделение счита, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. В изложението се сочат множество въпроси в четири раздела ,преформулиращи доводите и тезите на ищцовата защита, които по съдържание са насочващи към формулиране на въпроси до съда, но не са в съответствие с общите изисквания на чл. 280 ал.1 ГПК за правен въпрос и на специалните изисквания по чл. 280 ал.1 т.1- 3 ГПК, от към обосоновка. Върховен касационен съд приема ,че правни въпроси в изложението има формулирани, но в тях се игнорират, или превратно се интерпретират решаващите съображения на въззивната инстанция и не е отговорено на общо изискване на чл.280 ал.1 ГПК, въпросите да са в решаваща за изхода на делото насока. Въззивният съд е достигнал до извод за липса на всички елементи от фактическия състав на непозволеното увреждане ,като е отхвърлил довод на жалбоподателя касатор, че влязлата в сила присъда срещу ответника за извършено самоуправство, е достатъчна за установяването им.Изтъкнато е в решаващите съображения на съда, че деянието за което ответникът е бил осъден, не е деянието, което ищецът му вменява като вредоносно. Във въпросите самоуправството се приравнява с противозаконното отнемане на чужда вещ, това ги лишава от правно съдържание и връзка с обстоятелствата по делото. Решаващите съображения на въззивния съд да потвърди отхвърляне на иска по чл. 45 ал.1 ЗЗД е за необходимостта от доказване на такова противоправно увреждащо действие на ответника, което да е причинило именно заявената за обезщетяване вреда, която в случая е била имуществена и се е съизмерявала с претендираната искова стойност на изброени множество движими вещи, които ответникът самоуправно задържал през 1991г. За част от вещите по описа в исковата молба е изтъкнато ,че вреда няма, доколкото за конкретни вещи, с влязло в сила решение, вече е бил отхвърен иск на същия ищец по чл. 108 ЗС. Без да формира извод относно собствеността на останалите посочени с иска вещи, следващото решаващо съображение на вззивния съд е, че искът за обезщетяване на вреди от заявения деликт е изцяло погасен по давност, като възражението на ответника в тази връзка е основателно. При тези съображения на съда и обстоятелствата по делото, които ги обуславят, поставените в изложението въпроси няма да доведат до друг изход на спора Отговорът на въпрос има ли непозволено увреждане след като има влязла в сила присъда за самоуправство, е диференциран от естеството на самоуправните действия, за които е налице тази присъда, дали те пряко вредят другиму, или накърняват само правния ред. Именно това е отчетено в конкретна степен от въззивния съд, както и в изтъкнатото решение № 80/2011г по гр.д №941/2010г ІІІ г.о на ВКС, но не се отчита от касатора .Не е налице основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК по въпроса, формулиран в т. І т.2 от изложението. В решение № 80 /2011г. ІІІ г.о по реда на чл. 290 ГПК е указано искът да се разглежда на предявеното основание, когато същото е по чл. 45 ЗЗД, дори вредата да е съизмерима с лишаване на собственика от ползата, която имотът би му носил,както е в хипотезите на неоснователно обогатяване. В случая въззивният съд е разгледал иска на предявеното основание, което е деликтно и противоречие с цитираното решение на ВКС не е налице. Влязлата в сила присъда е задължителна в пределите, посочени в чл. 300 ГПК, в тях не се включва въпросът последица ли е заявената за обезщетяване вреда от деянието, за което има постановена присъда. В случая ответникът не е бил осъден за „противозаконно отнемане на движими вещи”, както се заявява във въпроса по т. ІІІ .2 от изложението. Освен това, по прилагането на чл.300 ГПК е налице обилна и трайно установена практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено и в този смисъл не е налице обосновка по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. Обосновка по този текст липсва в изложението по всички въпроси, привързани към посоченото основание. Няма решаващо за изхода на спора значение как ще се отговори на въпроса за доказване правото на собственост върху движими вещи, в процесуалния му аспект. Не е налице и основанието по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, тъй като в приложеното решение №643/2002г по гр.д №809/2001г на ВКС не е разрешаван правен въпрос за фактическия състав на непозволеното увреждане, или за погасителната давност. Даже определени вещи да са собственост на ищеца,това засяга само един от елементите на фактическото основание на иска ,вредата и няма да се отрази на изводите ,че искът е погасен по давност. Основание по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК не може да се мотивира с решение на първоинстанционен съд, каквото е посоченото реш. № 3526/2008г на Варненски РС, водено между същите страни в спор по чл.57 ЗЗД. Липсва и противоречие по правен въпрос. Не следва да се допуска касационно обжалване и по въпрос ІІІ т.3 от изложението. Решаващият извод на съда, че липсват предпоставки от фактическия състав за ангажиране отговорност по чл. 45 ЗЗД в настоящия процес. няма да се промени от разяснението, дали в случая вината следва да се предполага, ако останалите елементи на състава се установят, или при наличието на влязла в сила присъда ,тя е доказана с влизане в сила на присъдата. По групата въпроси, свързани с отхвърляне на иска като погасен по давност, касационно обжалване не следва да се допуска, тъй като касаторът смесва придобивната давност и погасителната давност. Последната засяга процесните вземания, предявени с иска и е приложена съответно. ВАпС не е обсъждал придобивна давност и този институт няма отношение към делото. Въззивният съд е приложил общата погасителна давност за задълженията - правен институт, различен по последици и правна уредба от придобивната давност,макар някои правни норми да са приложими и към двата института (например, чл. 120 ЗЗД ) По отношение на погасителната давност за вземанията забраната за служебно прилагане означава не това, което касаторът поддържа, а че е необходимо при предявяването на покрито от давност вземане по исков ред ответникът да направи възражение, за да бъдат приложени последиците на давността при решаване на спора. В случая ответникът е направил съответното възражение и поради това съдът се е занимал с давността.Посочената във въпросите разпоредба на чл.80, изр.второ ЗЗД, няма отношение към прилагане на погасителната давност в случая, въззивният съд е приложил съответно установената практика на ВКС като е съобразил постановките в ТР №5/2006г по т.д № 5/2005г ОСГТК за процесното вземане. Касаторът следва да заплати разноски на ответника в размер на 550 лева ,установени като платено възнаграждение за адвокатска защита. По изложените съображения, Върховният касационен съд, ІІІ г.о.