Определение № 3097 от 19.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 676/2023 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от М. М. А. против решение № 173 от 12.10.2022 г. по гр.д.№ 118/2022 г. на Окръжен съд-Кърджали, с което е потвърдено решение № 112/29.04.2022 г. по гр.д. № 654 по описа за 2021 г. на РС – Момчилград. С последното е отхвърлен предявеният от касатора положителен установителен иск да се признае за установено по отношение на ответниците Х. М. А., Б. А. А. и Ф. Х. Ш., че той е собственик на 1/3 идеална част, на основание наследство и изтекла придобивна давност на недвижими имоти, намиращи се в [населено място], мах.***№ ***, общ.К., обл.Кърджали на неурегулиран поземлен имот находящ се в урбанизираната територия на [населено място], ЕКАТТЕ ***, с площ 1600 кв. м., ведно с построените в имота двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ 97 кв.м. и едноетажна масивна стопанска сграда със застроена площ 67 кв.м., при граници и съседи на целия имот: северозапад - улица; север - имот на О. М. Ю.; североизток - ПИ идентификатор № ***и имот на Ю. Х. Ф.; югоизток - ПИ идентификатор № ***; югозапад - ПИ идентификатор № ***и ПИ идентификатор № ***. Направено е и искане да бъде отменен нотариален акт № 61, том III, peг. №3661, дело №455 от 2019 г. на нотариус А. У., издаден на основание чл.587, ал.2 от ГПК, вписан - вх. peг. № 1685, акт № 4, том 7, дело № 1138/02.12.2019 г. за 1/3 ид.ч. от предмета му. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – правилата на придобивната давност и необоснованост на изводите, че първите двама ответници са придобили имота по давност. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК са наведени основанията по чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Очевидната неправилност се свързва с това, че съдът следвало да се произнесе с отделни диспозитиви за принадлежността на правото на собственост и за отмяната на нотариалния акт. На очевидна неправилност е позовава и поради противоречие с материалния закон, изразяващи се в това, че съдът не съобразил, че ответникът е декларирал имота като наследствен за да плати данък наследство, не е доказано преобръщане на държането частите на неживеещите в имота наследници във владение за себе си. Нарушение на процесуалните правила, водещо до очевидна неправилност се твърди поради не произнасяне по доказателственото искане по т.2 от исковата молба което е довело до невъзможност ищецът да докаже оспорването на издаденият нот. акт по обстоятелствена проверка. Противоречие със съдебната практика се твърди по въпросите: 1.Представлява ли владелческо действие обитаванто на съсобственя имот от един от съсобствениците със съгласието и без противопоставянето на останалите сънаследници, но без последните да са заявили писмено или чрез конкулдентни действия, че се отказват от наследството? 2.В какви случаи сънаследник изначално владее сънаследствен имот явно, необезпокоявано и с намерение за своене и не е необходимо в последствие да демонстрира/манифестира промяна на намерението си пред сънаследниците си за своене на наследствените дялове? 3.Представлява ли манифестиране на действия по своене сънаследствените дялове на останалите наследници от страна на наследника, подал декларация по чл. 14 ЗМДТ пред административния орган? 4. Представлява ли владелческо действие обитаванто на съсобственя имот от един от съсобствениците при наличие на устна договореност между съсобствениците относно разпределение на ползването на идеалните части от земята и на общите части от сградата, която е построена върху съсобствения имот? Цитираната съдебна практика, на която се твърди че противоречи обжалваното решение обаче е решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр.д.№ 3848/2015 г. на ВКС, ІV гр.о. и ПП-1-53, т.3, отнасящи се до изискванията за мотивиране на съдебния акт. Ответниците по касация оспорват касационната жалба и допускането до касация, тъй като въззивното решение е съобразено с установените факти по делото и съдебната практика, която цитират. Считат, че владението, което твърдят, че са установили през 1998 г., предоставено от родителите е доказано, а касаторът е признал, че е получил пари за дела си. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: По делото е установено следното: По делото е безспорно, че процесния имот е принадлежал на родителите М. А. А. починал на 14.10.1997 г. и съпругата му Х. Ю. А., починала на 5 14.04.2017 г., които са сключили гр.брак на 12.11.1959 г. Техни наследници са ищецът М. М. А., ответникът Х. М. А. и дъщеря им Н. М. Е.. С нот. акт № 61/02.12.2019 г., том III, рег. № 3661, дело № 455/2019 г. по описа на нотариус А. У. са признати за собственици по давностно владение Х. М. А. и Б. А. А. на процесното дворно място с площ 1600 кв.м. в [населено място], ведно с построените в него двуетажна масивна жилищна сграда, със застроена площ 97 кв.м., и едноетажна масивна стопанска сграда, със застроена площ 67 кв.м. С нот. акт № 5/05.11.2021 г., том IV, рег. № 4784, дело № 605/2021 г. по описа на нотариус Г. Г., те са продали на дъщеря си ответницата Ф. Х. Ш. същия имот, като са си запазили правото на ползване. С декларация вх. №6632/24.04.1998 г. по чл.14 ЗМДТ, Х. М. А. е декларирал придобито право на собственост по наследство върху земя с площ 800 кв., жилище построено през 1979 с РЗП 220 кв.м. и второстепенна постройка построена през 1961 г. с РЗП 50 кв.м. Ответниците са представили приходна квитанция за платени данък недвижими имоти и такса битови отпадъци с дата 22.04.2021 г., както и фактури и касови бележки за заплатена ел.енергия и за В и К. Свидетели С. Х. Б., С. Ю. А. и С. М. М. установяват, че процесната жилищна сграда е била построена от родителите на Х. А. и М. А., които живеели в нея до смъртта си, заедно със своите деца. Сочат също, че М. А. заминал да живее в Турция през 1992 г., а неговият син – К., живял в къщата около седем - осем години. Сочат също, че не са чували родителите на Х. А. и М. А. да са оставили имотите на Х. А.. Свидетелката Н. М. Е. – сестра на Х. А. и М. А., сочи, че е чувала от майка си и баща си през 1995 г., че са изпратили 5000 лв. на брат й М., за да остане къщата на брат й Х., защото той е инвалид и няма да може да си построи къща. В къщата живеел брат й Х., който се грижил за майка им. Свидетелят А. М. М. сочи, че майката на Х. и М. му казала, че съпругът й е пратил 5000 лв. на М., за да не търси нищо от Х., но М. отричал да е вземал парите. Поради това помолила свидетеля да събере двамата на едно място, за да изясни случая. Свидетелят събрал двамата, като първият твърдял, че е дал парите, а М. отричал да е взел парите. Според изложеното от касатора в касационната жалба, това за получените пари било само частично вярно. Свидетелите С. Х., А. М. и М. А. М. заявяват, че са чули, че бащата на М. и Х. е казал, че оставя къщата на Х., а на М. е изпратил 5000 лв. Тези свидетели сочат също, че са извършвали ремонти по къщата, които им заплащал Х.. РС е приел, че предявеният иск е недоказан и го е отхвърлил. Въззивната инстанция е прела, че твърденията в исковата молба не са доказани, че от събраните доказателства се установява твърдението на ответника Х. А., че приживе родителите са изразили воля имота да остане на сина им Х., защото е инвалид и няма да може да се построи къща, той останал в България, а на сина М., който заминал за Турция 1992 г. изпратили пет хиляди лева. Той там си построил къща. В този смисъл са показанията на сестрата на двамата братя, която установява, че и при нея в Б. е пребивавал сина на ищеца, който имал проблеми с властите да влезе в Турция. В процесния имот К. М. А. живял 7-8 години. Въззивният съд е приел въз основа на изложените показания, че ищецът е знаел за волята на родителите му да предадат владението върху процесните имоти на неговия брат, а показанията на свидетелите С. Ю. А. и С. М. М., които сочат, че не знаят за желанието на М. и Х. А. да предадат владението върху процесните имоти на сина си Х., съдът е посочил, че те не опровергават показанията на останалите свидетели. В подкрепа на извода, че ответникът е владял имота, предаден му от родителите за себе, съдът се е позовал и на факта, че ищецът не е декларирал идеална част от имота на свое име и не е заплащал данъци за него. Не са установени и никакви действия от него за стопанисване на имота – за ремонтите плащал само Х. според показания на свидетелите С. Х., А. М. и М. А. М.. Обжалваното решение е валидно и допустимо – постановено е от надлежен състав в рамките на компетентостта му в изискуемата от закона форма. Не е налице и съмнение за вероятна недопустимост, тъй като съдът се е произнесъл по заявените искове и в рамките на заявените претенции. Съдът е отхвърли иска за установване правото на собственост на ищеца и поради това като последица е отхвърлено и искането по чл. 587, ал.2 ГПК Обстоятелството, че по последното искане, съдът не се е произнесъл на отделен ред не е основание да се приеме недопустимост на въззивното решение. Твърди се очевидна неправилност. Това основание е налице когато решението страда от особено тежка степен на неправилност в една от трите му форми – противоречие с материалния закон, допуснати съществени процесуални нарушения или необоснованост. За да е очевидно неправилно решението, един или повече от тези пороци следва да се установява от мотивите на съдебния акт без да се извършва същинската касационна проверка по оплакванията в касационната жалба. Очевидно неправилно е решението когато от мотивите на съдебният акт се установява, че съдът не е приложил или е приложил в обратен смисъл императивна правна норма, когато не са спазени съдопроизводствени правила, гарантиращи обективно, безпристрастно и съобразено с обективната истина, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор или когато грубо са нарушени основни логически, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на установените факти по делото. Касаторът се позовава на очевидна неправилност поради противоречие с материалния закон, изразяващи се в това, че съдът не съобразил, че ответникът е декларирал имота като наследствен за да плати данък наследство, не е доказано преобръщане на държането частите на неживеещите в имота наследници във владение за себе си. Нарушение на процесуалните правила, водещо до очевидна неправилност се твърди поради не произнасяне по доказателственото искане по т.2 от исковата молба което е довело до невъзможност ищецът да докаже оспорването на издаденият нот. акт по обстоятелствена проверка. Декларирането на имота и заплащането на данъци са задължения, произтичащи от данъчното законодателство и нямат правно значение в отношенията между съсобствениците по повод владението на имота – Решение № 60126/21.01.2022 г. по гр.д.№ 4044/2020 г. на ВКС, І гр.о. Затова не може да се приеме, че посоченото от касатора относно заплащане на данък наследство от ответника по иска сочи на противоречие с материалния закон, сочещо на очевидна неправилност на решението. Относно твърдението за липса на доказателства за преобръщане на намерението, това не е обстоятелство, което да е видно от мотивите на обжалваният съдебен акт и не съставлява „очевидна неправилност“. Установеното по делото сочи на воля на родителите за предаване на владението от тях на сина им Х., при което е приложима съдебната практика, формирана с решение № 484/04.02.2013 г. по гр. д. № 740/2011 г. І гр. о. на ВКС; решение № 3/25.01.2016 г. по гр. д. № 3973/2015 г., I г. о. на ВКС; решение № 32/08.02.2016 г. на I г. о. на ВКС по гр. д. № 4591/2015 г.; решение № 60/07.06.2018 г. по гр. д. № 2420/2017 г., I г. о. на ВКС. Според тази практика е възможно предаване на владението от предишния собственик, или владелец /квазиправодаване/. То не е формален акт – може да стане с конклудентни действия, или да се изрази словестно. Когато владението е установено по този начин, или чрез предаване на фактическата власт и няма данни тя да е отнета, действа презумпцията на чл. 69 ЗС и на чл. 83 ЗС – приема се, че имота се владее от владелеца за себе си и без прекъсване. Ако владението е предоставено от собственика или владелеца и лицето, на което е предадено извършва действия, надхвърлящи обикновеното ползване на имота и тези действия се възприемат от собственика, който не се противопоставя, или от предишния владелец, който не защити фактическото си състояние и не препятства в продължение на десет години упражняването на фактическа власт върху имота, това сочи на промяна на намерението за своене. Основанието за установяване на самостоятелно владение в този случай е предаването на фактическата власт изрично, или с конкулдентни действия, а намерението за своене се разкрива от действия, като изграждане на помощни помещения /тоалетна/, основен ремонт на покрива. Ако наследодателят приживе е изразил воля да предаде владението на своя родственик, който след смъртта му има качеството негов наследник по закон, следва да се приеме, че още от момента на предаване на владението е установена самостоятелна фактическа власт с намерение за придобиване на собствеността. По т.2 в доказателствената част на исковата молба е посочено, че се представя нот. акт. Не е формулирано искане за представяне от нотариуса на нотариалното дело. Съдът не може служебно да събира подобни доказателства, защото те не касаят нито специални знания, нито приложението на императивна правна норма, за която съдът следи служебно. / т.2 ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Затова не е налице очевидна неправилност на решението и поради съществено нарушение на процесуалните правила. Според тълкуването, дадено в т.1 от ТР №1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правен въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното въззивно решение/определение е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, т.е. въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен в обжалваното определение, като касационният съд не е задължен да го изведе от изложението или от касационната жалба, а може само да го уточни или конкретизира. Първият въпрос не кореспондира точно на доказателствата по делото и поради това не определя изхода от спора, защото владелческите действия на ответниците не се изразяват само в обитаване, а владението е установено по волята на родителите. По втория въпрос вече бе посочено в кои случаи съдебната практика приема, че не е необходимо преобръщане на владението. От установеното по спора е видно, че настоящия случай е един от тях. Декларирането на имоти с оглед облагането с данъци /данък наследство или местен данък, или такса смет/ не влияе в отношенията по повод владението според цитираната по-горе съдебна практика. Четвъртият от поставените въпроси се отнася до уговорка за разпределение ползването на самостоятелни обекти и общи части, каквито факти по делото няма. Така нито един от поставените четири въпроси не съответства на изискването да е свързан с предмета на спора и да е от значение за разрешаването му. Освен на общото основание, тези въпроси не отговарят и на допълнителното основание – касаторът не е посочил решения, на които въззивното решение да противоречи по тези четири въпроса. Посочените решения решение № 154 от 24.08.2016 г. по гр.д.№ 3848/2015 г. на ВКС, ІV гр.о. и ПП-1-53, т.3 се отнасят до изискването за мотивиране на съдебния акт и съдържането на мотивите, какъвто обаче въпрос не е поставен, а и решението е мотивирано. Поради изложеното, не е налице основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК, поради което на това наведено основание не се допуска касационно обжалване. В обобщение не са налице наведените основания по чл. 280, ал.1, т. 1 и ал.2 пр.3 ГПК, поради което не се допуска касационно обжалване. На основание чл. 78, ал.3 ГПК, на ответниците по касация следва да се присъдят претендираните от тях деловодни разноски за настояща инстанция в доказаният с договора за правна помощ размер по 1200 лв. общо за съпрузите Х. М. А. и Б. А. А. с идентична защита и 1200 лв. за Ф. Х. Ш.. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение