Определение № 3117 от 11.06.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3459/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. Н. срещу решение № 7 от 14.01.2025 г. по в.гр.д.№ 191 от 2024 г. на Ямболския окръжен съд, II въззивен състав, с което е потвърдено решение № 39 от 26.01.2024 г. по гр.д.№ 881 от 2023 г. на Ямболския районен съд, IV състав, за отхвърляне на предявения от М. Д. Н. срещу Т. Г. К. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК за установяване правото на собственост върху следните недвижими имоти: нива с площ от 4,516 дка, находяща се в землището на [населено място], Я. област, местността „Г.“, представляваща имот № *по плана за земеразделяне на селото, нива с площ от 8,050 дка, находяща се в землището на [населено място], Я. област, местността „Ю.“, представляваща имот № *по плана за земеразделяне на селото и нива с площ от 7 дка, находяща се в землището на [населено място], Я. област, местността „Е.“, представляваща имот № ***по плана за земеразделяне на селото.

В жалбата се твърди, че решението на Ямболския окръжен съд е неправилно като постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставят се следните въпроси:

1. Счита ли се за липса на съдействие на страните като нарушение на служебното начало, липсата на указание кои са съществените факти и обстоятелства, отнасящи се до решаването на спора по същество, вкл. не само с доклада на съда, но и по време на развитие на производството, с оглед провеждането на доказателствена стратегия на страните ?

2. Допустимо ли е решаващият състав да постанови решение въз основа на факти и обстоятелства, приети единствено въз основа на реакция от страната по делото, чийто интерес е пряко засегнат от въпросните факти и обстоятелства ?

3. Каква е същността на „завладяването“ като правен институт?

4. Възможно ли е чрез „завладяване“ да се установи фактическа власт, считаща се за своене на вещта априори, тоест само по силата на самото установяване на фактическата власт ?

5. Наличието на известни собственици на имота, изключва ли придобиването му чрез установяване упражняването на фактическа власт, без необходимост от достигане до другите собственици на намерението за своене, като способ за придобиване на същия ?

6. Следва ли въззивният съд да се произнесе по спорния предмет на делото като подложи доказателствата на самостоятелна преценка и изложи свои мотиви, съдържащи техния анализ в светлината на исковата претенция, ведно с възраженията на страните, изразените становища в хода на съдебното производство и посочените във въззивната жалба ?

По първите два въпроса се сочи противоречие на решението с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС, по третия, четвъртия и петия въпрос се твърди основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а по шестия въпрос се твърди противоречие със следната практика на ВКС: решение № 134 от 30.12.2013 г. по т.д.№ 34 от 2013 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 75 от 20.06.2016 г. по т.д.№ 1608 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 94 от 2016 г. по т.д.№ 3768 от 2014 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 161 от 04.10. 2016 г. по т.д.№ 2220 от 2015 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 202 от 25.01.2018 г. по т.д.№ 1826 от 2016 г. на ВКС, ТК, I т.о.

В писмен отговор от 22.04.2025 г. ответницата Т. Г. К. оспорва жалбата. Моли касационното обжалване на решението да не бъде допускано и да й се присъдят направените по делото на ВКС разноски.

Третите лица- помагачи на страната на ответницата Й. И. Н., М. Н. Т., М. В. М., Й. Р. Х. и Ж. Р. Н. не вземат становище по жалбата.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу въззивно решение по иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 или ал.2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени дали са налице основания за допускане на касационното обжалване на решението, ВКС съобрази следното: Съдът е бил сезиран с иск, предявен от М. Д. Н. срещу Т. Г. К. за установяване правото на собственост на ищцата върху посочените три земеделски имота. Ищцата е твърдяла, че е собственик на тези имоти по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 51 от 09.11.2000 г., сключен с Й. Ж. М.. Ответницата била приобретател на процесните имоти по няколко сделки, сключени много по-късно /през 2012 г. и 2013 г./, поради което, според ищцата, не е придобила вещни права върху тези имоти.

За да постанови решението си за отхвърляне на този иск, съдът е приел за установена следната фактическа обстановка: Процесните имоти са били собственост на З. В. М., който ги е придобил на основание договор от 23.10.1997 г. за доброволна делба на земеделски земи, оставени в наследството на В. С. В., сключен в писмена форма с нотариална заверка на подписите на съделителите. След смъртта на З. М. на 02.02.1998 г. имотите са наследени от неговата съпруга Й. Ж. М., от неговия брат Н. В. М., от неговата сестра В. В. Д. и от низходящите на починалите преди него трима братя- М. В. М., починал през 1940 г., Й. В. М., починал през 1991 г. и С. В. М., починал през 1985 г.: В. М. В., М. М. Т., М. Й. В., М. И. Г., С. И. И., Й. С. В., В. С. В. и П. С. Б..

На 09.11.2000 г. между Й. Ж. М. и ищцата М. Д. Н. е сключен договор във формата на нотариален акт № 51 от същата дата за продажба на пет земеделски имоти, три от които са процесните.

Й. Ж. М. е починала на 07.11.2006 г. и е оставила за наследници брат си Л. Ж. Л. и по право на заместване племенницата си Й. И. Н. /дъщеря на починалата на 25.07.1987 г. нейна сестра М. Ж. М./.

На 30.08.2012 г. Л. Ж. Л. /братът на прехвърлителката Й. М./ е дарил на ответницата Т. Г. К., с нотариален акт № 46 от същата дата, 1/30 ид.ч. от процесните три земеделски имота. На същата дата между тях е бил сключен и договор за продажба на 9/30 ид.ч. от имотите, обективиран в нотариален акт № 47.

На 04.04.2013 г. между Й. И. Н. /племенница на Й. М. и майка на ищцата/ и ответницата е сключен договор за покупко- продажба, обективиран в нотариален акт № 153, за 1/3 ид. от процесните три земеделски имота.

На 01.11.2013 г. с нотариален акт № 132 от 2013 г. М. Н. Т., М. М. Т., М. В. М., Й. С. В., М. Й. В., Д. В. В., Й. Р. Х., Ж. Р. Н. и В. С. В. /част от наследниците на братята и сестрата на З. М./ са продали на ответницата притежаваните от тях общо 11/45 ид.ч. от процесните имоти.

На 26.11.2013 г. с нотариален акт № 170 от същата дата М. И. Г. и С. И. И. /част от наследниците на брата на З. М.- Й./ са продали на ответницата своите 1/30 ид.ч. от имотите.

На 14.11.2013 г. Е. Н. В. е продал на ответницата на основание чл.212 ЗЗД наследствените си права от наследството на Д. Р. Г., починал на 20.04.1946 г.

От справка от ОСЗ „Тунджа- Ямбол“ за стопанските години от 2013 г. до 2023 г. е прието за установено, че процесните имоти са заявени за ползване от ответницата в качеството й на техен собственик.

В открито съдебно заседание на 26.10.2023 г. ищцата е признала факта, че от 2012 г. имотите се ползват от ответницата, а съдът е приел за безспорно установено между страните, че ответницата е владяла и ползвала непрекъснато и несмущавано процесните земи от 31.08.2012 г.

При тази приетата за установена фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи: Към деня на сделката, с която Й. Ж. М. се е разпоредила с процесните ниви в полза на ищцата М. Д. Н., Й. М. като преживяла съпруга на бившия собственик на имотите З. М. е била собственик само на 2/3 ид.ч., а братята и сестрата на наследодателя и техните низходящи са били собственици на останалата 1/3 ид.ч. от имотите /чл.9, ал.2 ЗН/. Поради това по силата на договора от 09.11.2000 г. ищцата М. Н. е станала собственик само на 2/3 ид.ч. от процесните имоти /60/90 ид.ч./. За останалата 1/3 ид.ч. /30/90 ид.ч./ от имотите договорът нямал вещно-прехвърлително действие, тъй като прехвърлителката не е била собственик на тази идеална част.

Относно правата на ответницата Т. Г. К. съдът е приел, че тя не е придобила вещни права върху имотите по силата на договорите от 30.08.2012 г. и 04.04.2013 г., тъй като прехвърлителите по тези договори /наследниците на Й. М./ не са притежавали вещни права върху имотите към датата на сключване на тези сделки. Прието е, че ответницата е придобила общо 25/90 ид.ч. от имотите по силата на договорите от 01.11.2013 г. и 26.11.2013 г., сключени с наследниците на братята и сестрата на бившия собственик З. М..

По отношение на останалите 5/90 ид.ч. от имотите е прието, че те са били собственост на Е. Н. В., С. И. Г. и Й. И. Н. /тези от наследниците на братята на Злати М.- Н. и С., които не са се разпоредили с придобитите от тях по наследство части/.

Въпреки това, съдът е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне изцяло на предявения от М. Н. иск за собственост, тъй като е приел за основателно направеното от ответницата възражение за придобиване на имотите по давност. Счел е, че към момента, към който е установила фактическа власт върху имотите /31.08.2012 г./ ответницата не е била съсобственик, а трето на съсобствеността лице, поради което по отношение на нея на общо основание намирала приложение презумпцията на чл.69 ЗС, като без значение било, че през 2013 г. ответницата е придобила 25/90 ид.ч. от имотите. Упражняването на фактическа власт върху имотите след покупките през 2013 г. следвало да се счита продължено на същото основание, на което е започнало през 2012 г., а то изключвало владението на останалите съсобственици. Според съда, в хипотеза като настоящата, установяването на самостоятелна фактическа власт от страна на ответницата върху имотите, в това число и върху идеалните части от тях, собственост на ищцата, обективира презумпционната предпоставка на чл.69 ЗС с произтичащото от това разместване на доказателствената тежест- не ответницата следва да доказва наличието на намерение за своене, а в тежест на ищцовата страна е било да проведе пълно обратно доказване за оборване на презумпцията по чл.69 ЗС.

В тази връзка и в отговор на наведените във въззивната жалба оплаквания за необоснованост на първоинстанционното решение, въззивният съд е посочил, че с определение от 26.10.2023 г. първоинстанционният съд е приел на основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК за безспорен факта, че ответницата Т. К. е ползвала и владяла непрекъснато и несмущавано процесните земи от 31.08.2012 г. По така приетото за безспорно от съда, а като последица от това и ненуждаещо се от доказване, ищцата не е възразила пред първоинстанционния съд. Съгласно т.2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1 от 2013 на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. В конкретния случай относно приетия от първоинстанционния съд безспорен факт във въззивната жалба не са изложени оплаквания, поради което въззивният съд не дължи служебно произнасяне относно допуснато от районния съд нарушение на съдопроизводствените правила при отделянето на спорното от безспорното с доклада по делото.

Предвид на това въззивният съд е приел за безспорно установено, че считано от 31.08.2012 г. ответницата се явява владелец на изцяло чуждите /притежаваните от ищцата/ 60/90 ид.ч. от имотите. Осъществено било т.нар.“завладяване“, в който случай за придобиване на имотите по давност не е необходимо да бъде демонстрирана промяна в намерението за своене спрямо собственика, тъй като от момента на установяване на фактическата власт тя има характер на владение, а не на държане. В тази хипотеза, за да може имотът да се придобие по давност, достатъчно било упражняваното фактическо владение върху имота в предвидения в закона срок /10 години/ да е явно, необезпокоявано и непрекъснато, а в случая такова било налице, тъй като е прието за безспорно от съда. Доказателства за противното не са събрани по делото, като ищцата не е установила да е било прекъсвано както самото владение на ответницата, така и срокът на течение на придобивната давност. Доколкото е установено, че ответницата е владяла имотите в продължение на повече от 10 години преди предявяване на иска по настоящото дело през 2023 г. /от 31.08.2012 до 31.08.2022 г./, въззивният съд е приел, че направеното от нея възражение за придобиване на имотите по давност е основателно.

За неоснователни са намерени доводите на ищцата във въззивната й жалба за необсъждане на твърденията й за придобито от нея право на собственост върху процесните имоти по давност. В исковата молба ищцата била основала исковата си претенция по чл.124, ал.1 ГПК с придобито от нея право на собственост върху имотите на основание договора за покупко-продажба от 2000 г. В проведеното открито съдебно заседание пред районния съд не се установява ищцата да е пояснила или допълнила исковата си молба, да е обосновала искания, различни от тези, направени с исковата молба, включително и такива, че е собственик на процесните имоти на основание придобивна давност. За пръв път придобивната давност като основание за придобиване правото на собственост била въведена с писмените бележки, представени от ищцата след приключване на съдебното дирене и даване ход на делото по същество пред районния съд. Поради това въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд не е обсъдил тези доводи на ищцата и не ги е взел предвид при решаването на спора. По силата на концентрационното начало в процеса страната не можела да поправя пред въззивната инстанция пропуските, които поради собствената си небрежност е допуснала в първоинстанционното производство. Недопустимо било пред въззивния съд ищецът да заявява за пръв път нови основания по предявения от него установителен иск за собственост по чл.124, ал.1 ГПК, различни от заявените в първоинстанционното производство, включително и за право на собственост на основание придобивна давност.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основания за допускане на касационното обжалване на това решение, поради следното:

По първия и втория поставени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК въпроси не може да бъде допуснато касационното обжалване на решението, тъй като по тези въпроси не е налице соченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК- противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според приетото в т.2 от това тълкувателно решение, въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото, но в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада. Въззивното решение не противоречи на приетото в т.2 от това тълкувателно решение. Напротив, напълно в съответствие с него е приетото от въззивния съд, че след като във въззивната жалба не се съдържат доводи за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада /при отделяне на спорното от безспорното между страните; при приемането за ненуждаещ се от доказване съгласно чл.146, ал. 1, т.4 ГПК на факта, че ответницата владее и ползва непрекъснато и несмущавано процесните имоти от 31.08.2012 г.; при посочването на това кои са съществените за спора факти и обстоятелства и чия е доказателствената тежест за установяване на тези факти и обстоятелства/, то въззивният съд не дължи служебно произнасяне относно допуснато от районния съд нарушение на съдопроизводствените правила при докладване на делото, нито дължи даване на указания на страните за възможността да ангажират доказателства, които са пропуснали да представят в първата инстанция, поради непълния или неточен доклад.

В съответствие с горепосоченото тълкувателно решение /т.1 от него/ е и приетото от въззивния съд, че съдът не е длъжен служебно да събере доказателства в подкрепа или опровержение на правнорелевантни факти и да допусне поисканите от страните допустими и относими доказателства, без ограничение във времето. Съгласно приетото в т.1 от това тълкувателно решение, въззивният съд има задължение за служебно събиране на доказателства, само когато следва да осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес, или когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса /например в производството по поставяне под запрещение/ или на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на децата и ползването на семейното жилище. В случая въззивният съд не е имал такова задължение, предвид предмета на делото /дело, образувано по предявен иск за собственост на недвижим имот, по което съдът няма въведено с правна норма задължение служебно да следи за интереса на някоя от страните по това дело/ и предвид на това, че по това дело не намира приложение императивна материалноправна норма, чието приложение съдът да е бил длъжен да осигури. Поради това не противоречи на тълкувателното решение и на нормата на чл.266 ГПК отказът на въззивния съд в определението му от 04.06.2024 г. да приеме представеното към въззивната жалба ново доказателство, което не е било представено от ищцата своевременно пред първата инстанция- удостоверение изх.№ 1563 от 14.02.2024 г. по гр.д.№ 208 от 2023 г. на РС- Ямбол. Относно това удостоверение настоящият състав на ВКС счита за необходимо да посочи, че дори то да бе прието като доказателство по делото, това не би довело до постановяване на различно решение. Това е така, тъй като този документ удостоверява, че ищцата е завела идентично дело срещу ответницата на 25.01.2023г., от когато съгласно чл.116, б.“б“ ЗЗД давността се счита за прекъсната- обстоятелство, което е без значение за настоящото дело, по което е прието, че придобивната давност на ответницата за процесните имоти е изтекла още на 31.08.2022 г.

По третия, четвъртия и петия поставени въпроси също не може да бъде допуснато касационно обжалване на решението, тъй като по тези въпроси не е налице соченото от касаторката основание на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Съгласно приетото в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по конкретния казус липсва правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато приложимата за разрешаването на спора правна норма е неясна, поради което се налага нейното тълкуване от ВКС, или когато поради настъпили промени в законодателството или обществените условия едно вече дадено от ВКС тълкуване на правната норма се налага да бъде променено. В конкретния случай по поставените въпроси има практика на ВКС /решение № 50054 от 01.08.2023 г. по гр.д.№ 3138 от 2022 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 45 от 16.03.2015 г. по гр.д.№ 6533 от 2014 г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342 от 2011 г. на ВКС, ГК, II г.о. и много други/, според която презумпцията на чл.69 ЗС намира приложение, когато по естеството си фактическата власт върху имота представлява владение още от момента на установяването й, какъвто е случаят с т.нар. „завладяване на чужд имот“ /установяване на фактическа власт върху чужд имот с едностранни действия, без съгласието на предишния владелец или на собственика/. Тоест, при завладяването на чужд имот, не е необходимо завладялото имота лице да извършва действия по демонстриране пред собственика на намерението за своене на вещта, а това негово намерение се предполага съгласно чл.69 ЗС. От постановяването на тази практика на ВКС не са настъпили промени в законодателството или в обществените условия, които да налагат промяната й, поради което произнасянето на ВКС по тези въпроси не е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Шестият поставен въпрос също не може да обоснове допускане на касационното обжалване на решението, тъй като по него не е налице соченото основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК: няма противоречие между обжалваното решение и посочената практика на ВКС. Напротив, напълно в съответствие с тази практика въззивният съд е обсъдил всички съдържащи се във въззивната жалба и отговора към нея възражения и доводи на страните, които са от значение за конкретния правен спор, както и всички събрани по делото допустими и относими към спора доказателства. Подложил е на самостоятелна преценка тези доказателства и е формирал свои самостоятелни изводи по съществото на спора.

Не са налице и посочените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявения иск, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на този иск. Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постанови решението си, съдът е приложил относимите към спора норми на ЗС, ЗН и ГПК, в действащите редакции на тези разпоредби и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Ямболския окръжен съд не следва да се допуска.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение