Определение № 60551 от 11.11.2021 г. на ВКС по т. д. № 55/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по постъпила касационна жалба от ЗАД АЛИАНЦ БЪЛГАРИЯ АД, ЕИК[ЕИК], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 1473/12.10.2020 г. по в.т.д. № 2173/2020 г. на Софийския апелативен съд, ТО, ХІ състав в осъдителните му части. С въззивното решение, след частична отмяна на решение от 08.04.2019 г. по т.д.№ 1218/2019 г. на Софийския градски съд, VІ-3 състав за отхвърляне на иска на ЕЙ ЕС ПИ ЕООД, ЕИК[ЕИК], с правно основание чл.435 КЗ за разликата над присъдените 200 000 лв. до предявените 352 666 лв., е постановено ново решение по същество, с което ответникът – настоящ касатор е осъден да заплати на ищцовото дружество горната разлика, представляваща заплатено от ищеца на увредените лица обезщетение за имуществени вреди от настъпило на 27.09.2017 г. събитие – въоръжен грабеж на ценни пратки /парични средства/ в инкасов автомобил в [населено място],[жк], [улица], отговорността за което е била покрита от ответника по договор за застраховка „Парични средства по време на транспорт“ по застрахователна полица от 16.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 27.06.2019 г. до окончателното плащане; както и е потвърдено първоинстанционното решение в останалите обжалвани части /вкл. за сумата 825.56 лв. – обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД за забава в размер на законната лихва/, при коригирана правна квалификация на иска по отношение на главницата. В жалбата са изложени касационни доводи за незаконосъобразност и необоснованост на въззивното решение, както и за постановяването му при нарушения на процесуалния закон. Оспорва се приетото от състава на въззивния съд, че сключеният застрахователен договор не е договор за имуществено застраховане, а договор, който има за предмет застраховане както на имущество, така и на гражданска отговорност на застрахованото лице във връзка с упражняваната от него охранителна дейност по ЗЧОД. Поддържа се, че въззивният съд е допуснал съществени процесуални нарушения, свързани с променената правна квалификация на спорното право и разпределението на доказателствената тежест в процеса. Твърди се необоснованост на извода на съда, че събитието не представлява „грабеж при товарене или разтоварване“ /извод, обратен на формирания от първата инстанция/. По тези и други съображения /вкл., че мотивите на въззивния съд са вътрешно противоречиви и неразбираеми/ се моли въззивното решение да бъде отменено изцяло като неправилно. В изложението на касатора по чл.284 ал.3 т.1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Какъв вид и клас застраховка е застраховката „Товари по време на превоз“ /търговското наименование на процесната застраховка е „Парични средства по време на транспорт“/ и какъв е нейният предмет – имуществено застраховане, застраховане на гражданска отговорност или и двете; 2/ При промяна на правната квалификация на иска след хода на делото по същество, длъжен ли е въззивният съд да отмени хода по същество и да даде указания на страните относно подлежащите на доказване факти; 3/ Каква е разликата при доказването на вината при имущественото застраховане и застраховането на гражданска отговорност; 4/ При искове с правно основание чл.405 КЗ, а именно искове във връзка със застрахователно обезщетение за застраховано имущество, вината на причинителя на вредата елемент ли е от фактическия състав на отговорността на застрахователя да заплати обезщетение; Респективно при искове с правно основание чл.435 КЗ за изплащане на застрахователно обезщетение във връзка със застраховане на „Гражданска отговорност“, вината за настъпилите вреди елемент ли е от фактическия състав на отговорността за заплащане на обезщетение от страна на застрахователя; 5/ Могат ли застраховките „Гражданска отговорност“ да покриват вреди на трети лица, когато застрахованият не носи отговорност за тези вреди по смисъла на чл.429 ал.1 т.1 КЗ. Твърди се, че обжалваното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, изразена в ТР № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК /относно правомощията на въззивната инстанция/, решение № 147 по гр.д.№ 582/2011 г. на ІV г.о. /относно тежестта на доказване на иска по чл.45 ЗЗД/, решение № 191 по гр.д.№ 5549/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 355 по т.д.№ 555/2018 г. на ІІ т.о., както и са приложени и други решения по чл.290 ГПК, без касаторът изрично да се позовава на тях. Твърди се също, че изброените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. На последно място се сочи, че решението на въззивния съд е очевидно неправилно и следва да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл.280 ал.2 ГПК. Против касационната жалба е постъпил отговор от ЕЙ ЕС ПИ ЕООД, чрез процесуален пълномощник, съдържащ аргументите му за недопускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. За да се произнесе в рамките на настоящото производство, с оглед доводите на страните и материалите по делото, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК. Не са налице обаче основания за допускане на въззивното решение до касационна проверка, като съображенията за това са следните: Процесуалноправният въпрос съответства на общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК /правната квалификация на разгледания иск е променена при постановяване на въззивното решение/, но в случая не са налице допълнителните условия на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. Съгласно постановките на ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.2, когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция правна квалификация е била неправилна, вследствие което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест и укаже на страните необходимостта да ангажират съответни доказателства /чл.146 ал.1 и 2 ГПК/. В решението си съставът на апелативния съд е посочил, че разрешаването на спора съгласно правилната според него правна квалификация не налага отмяна на хода по същество и даването на нови указания до страните за подлежащите на доказване факти, доколкото релевантните и установените по делото съвпадат и не се променя тежестта на доказване. Т.е. при постановяване на обжалвания съдебен акт съдът е съобразил задължителните указания, дадени с цитираното по-горе тълкувателно решение, а правилността на извода му не подлежи на преценка в настоящата селективна фаза от процеса. Останалите формулирани въпроси не удовлетворяват общата предпоставка на чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация, защото или не съответстват на мотивите на въззивния съд, или са пряко съотносими с правилността на обжалвания съдебен акт. С тях се цели оспорване изводите на решаващия съдебен състав относно: приетата от него правна квалификация на предявения иск, характера и предмета на сключения застрахователен договор, основанията за отговорността на застрахователя по чл.435 КЗ и пр. В конкретния случай, независимо от квалифицирането на исковата претенция, изводите на въззивния съд произтичат на първо място от съобразяване и тълкуване на клаузите на конкретния договор за застраховка „Парични средства по време на транспорт“, като според ОУ на същия, негов предмет е застраховката на парични средства по време на превоз от каса до каса, които са собственост на застрахования или за които той носи отговорност; на обезщетение подлежат понесените от застрахования вреди и загуби на превозвани парични средства, представляващи пряк резултат от грабеж съгласно чл.198 НК, извършен по време на превоз от каса до каса; договорено е покритие и на допълнителни рискове, включително – грабеж по време на товарене и разтоварване и нелоялност на служители на застрахования, с подлимит – 200 000 лв.; уговорени са и изключения, в които вредите и загубите не подлежат на обезщетяване, например когато са причинени в резултат на умишлени действия на застрахования или проявена груба небрежност /ОУ/, или когато загубите са в резултат на неспазване на нормите, изискванията и разпорежданията на компетентните органи и служби, имащи отношение към извършваната от застрахования дейност, вкл. и действащите вътрешни инструкции, правила и заповеди /Разширение № 3/ и пр. Съставът на въззивния съд е приел, че договорът е от сферата на имущественото застраховане и е свързан с рискове при превоз на специален товар – парични средства, превозвани от самия застрахован. Отбелязал е, че имущественото застраховане принципно може да има за предмет актива или пасива на застрахования. В първия случай се касае за общо имуществено застраховане по см. на чл.399 КЗ, покриващо риска от настъпване на вреди върху конкретен обект на имуществено право на застрахования, а такава е и специалната застраховка по чл.419 КЗ на превозвания товар срещу рисковете при превоза. Във втория случай застраховането покрива риска от увеличаване пасива на имуществото на застрахования поради възникване на евентуални имуществени претенции на трети лица срещу него, т.е. неговата гражданска отговорност. Въззивният съд подробно е обследвал приликите и разликите между двата вида отговорност на застрахователя, съгласно практиката на ВКС, след което е заключил, че предметът на процесния договор има специфичен и комплексен характер – урежда както общо имуществено застраховане на блага на застрахования ищец, така и застраховане на неговата професионална отговорност за дейността му по ЗЧОД. В частта, в която договорът предвижда застраховане на парични средства по време на превоз, които не са собственост на застрахования, но за които той носи отговорност /като в този случай е предвидено обезщетението да се изплаща в полза или съгласно инструкциите на собственика/, съдът изрично е тълкувал клаузите на договора и е приел, че не се касае за застраховане на чужди парични средства, а за застраховане отговорността на ищеца при превоза им, която може да възникне въз основа на непозволено увреждане или неизпълнение на договорно задължение, за причинени от неправомерно поведение на застрахования вреди. Намерил е, че в тази част е застрахована отговорността на ищеца спрямо третите лица, с които той е в договорни отношения по повод превоза и охраната на техните парични средства, както и че спецификата на тази дейност обхваща опазване на пратките и при извънредни обстоятелства и условия. След обсъждане на конкретните факти и обстоятелства, установени по делото, съдът е приел, че не са налице поддържаните от ответника основания за отказ за плащане на обезщетението, както и че липсва основание за приложение на уговорените лимити от 200 000 лв. /по риска „грабеж при товарене или разтоварване“ е посочил, че е необходимо паричните средства да се намират извън касата на автомобила, което не се установява по делото, а по риска „нелоялност от страна на застрахования“ се изисква участие в деянието от страна на служител на ищеца, което също липсва – грабежът е извършен изключително от трети лица/. Приел е, че за ищеца е възникнало регресното вземане, предмет на спора, доколкото той е заплатил на увредените от събитието негови клиенти обезщетения в рамките на застрахователната сума. От така синтезираните мотиви на въззивния съд в обжалвания съдебен акт се установява, че той не е излагал съображения относно вида и класа на процесния застрахователен договор, съгласно Приложение № 1 към КЗ, а предметът на същия е установен посредством клаузите му. По тези съображения формулираният от касатора първи въпрос не съответства на основното изискване на чл.280 ал.1 ГПК – да е правен, а не фактически, и да е обусловил решаващата воля на съда относно изхода на спора. Липсва обсъждане във въззивното решение и относно разликите в доказването на вина при имущественото застраховане и застраховането на гражданската отговорност /във връзка с третия поставен въпрос/, както и нарочни мотиви дали вината е елемент от фактическия състав на претенцията по чл.405 и чл.435 КЗ /по повод четвъртия въпрос/. Горните въпроси по начало са свързани с оплакването на касатора, че съдът е приел липса на виновно и противоправно поведение на служителите на ищеца, но въпреки това е намерил, че той носи гражданска отговорност, която е застрахована при ответното дружество. Освен че същите касаят изцяло обосноваността и правилността на изводите на въззивния съд по съществото на спора, следва да се посочи, че решаващите мотиви на съда изхождат от приетото от него, че в случая е застрахована договорната отговорност, която ищецът има като частен охранител, за неизпълнение на задължението му да опази поверените му ценни пратки. В изложения по-горе аспект и респективно - извън предмета на производството по чл.288 ГПК, е и последният формулиран въпрос - могат ли застраховките „Гражданска отговорност“ да покриват вреди на трети лица, когато застрахованият не носи отговорност за тези вреди по смисъла на чл.429 ал.1 т.1 КЗ /като извод, че ищецът не носи отговорност пред третите лица, не е формиран от съда/. С оглед изложеното и поради неустановяване на общото основание по чл.280 ал.1 ГПК за достъп до касация, такъв следва да бъде отказан, без да се подлагат на преценка доводите на касатора за наличие на допълнителните селективни предпоставки на същата норма. На последно място, решението на въззивния съд не може да се квалифицира като очевидно неправилно по смисъла на самостоятелното основание на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК, поради това, че страда от тежки пороци, установими пряко от съдържанието на обжалвания съдебен акт. При извършване на дължимата преценка съдът не установи явна необоснованост на въззивния акт /респ. грубо нарушение на правилата на формалната логика/ или превратно прилагане на закона /в неговия обратен смисъл/. Въпреки изхода от спора, разноски в полза на ответника по касация не следва да се присъждат, защото липсват доказателства за ефективното им заплащане по банков път. Така мотивиран, съставът на Върховния касационен съд, ТК, второ отделение