Определение № 5150 от 26.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2786/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. П. Е., чрез адв. С. З., срещу въззивно решение № 41 от 26.01.2026 г., постановено по в. гр. д. № 535/2025 г. по описа на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено решение № 190 от 27.02.2025 г., постановено по гр. д. № 3387/2024 г. по описа на Районен съд – Перник, в частта за осъждането на М. П. Е. да заплати на В. И. К. сумата 169,94 лева – обезщетение за имуществени вреди и сумата 10 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди, настъпили в резултат от ухапване от собствено на ответника куче Б., порода немска овчарка, на 21.10.2023 г. в [населено място], пред дома на М. П. Е., от което ищецът получил три разкъсно-контузни рани на лява подбедрица, фисула – пукване на лява лъчева кост и фобично разстройство, ведно със законната лихва от 21.06.2025 г., до окончателно им изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/ „Следва ли да се приеме причинно-следствена връзка между инцидента на 21.10.2023 г. и телесно увреждане счупването на лъчевата кост на лявата ръка, когато увреждането не е установено при първоначалния медицински преглед, а е диагностицирано в по-късен момент?“; 2/ „Допустимо ли е причинно-следствената връзка да се установява основно чрез показания на заинтересован свидетел В. Н. при наличие на противоречия с медицинските доказателства?“ – касаторът се позовава на решение № 247 от 06.01.2020 г. по гр. д. № 540/2018 г. на IV г.о. на ВКС; 3/ „Как следва да се прилага критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетение за неимуществени вреди?“ – твърди се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 42 от 21.05.2021 г. по т. д. № 494/2020 г. на II т.о. и решение № 267 от 21.04.2020 г. по гр. д. № 4587/2018 г. на IV г.о. Ответникът по жалбата В. И. К. в писмен отговор, подаден чрез адв. Н. Ц., счита, че не следва да се допуска касационното обжалване, като взема становище и за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба в частта, насочена против въззивното решение в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за пълния предявен размер от 208,63 лева, е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, но срещу неподлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява недопустима. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5000 лева. Нормата е императивна и за спазването ѝ съдът следи служебно. В тази част касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Касационната жалба в останалата ѝ част е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният съд е установил от фактическа страна като безспорно между страните, че на 21.10.2023 г. в [населено място], [община], ищецът по предявените искове по чл. 50 ЗЗД В. И. К. бил нападнат от куче (на име Б.), при което са му причинени вреди, както и че собственик на животното е ответникът М. П. Е.. От свидетелските показания на В. В. Н. е установил начина на настъпване на инцидента, а именно, че на посочената дата към 19:00 – 19:30 ч. двамата с В. И. К. се прибирали, вървели по главната улица на [населено място] и когато стигнали дома на М. П. Е., кучето го нападнало и ухапало, както и че той паднал на лявата си страна, подпирайки се на ръката си; че портата на двора на ответника била отворена, а кучето не било вързано и нямало намордник. Преценявайки показанията на В. В. Н. по реда на чл. 172 ГПК, решаващият състав е кредитирал същите, приемайки ги за логични, последователни, вътрешно непротиворечиви и съответстващи на останалите събрани по делото доказателства. Формирал е решаващ извод, че на основание чл. 50 ЗЗД за М. П. Е., като собственик на животното, е възникнала отговорност за причините на В. И. К. вреди. Въззивната инстанция е приела за преклудирано възражението на ответника, че е налице изключителна вина за вредите от страна на трето неустановено лице, което отключило портата на двора и предоставило възможност на кучето да излезе свободно на улицата, тъй като същото не е наведено в рамките на преклузивния за това срок по чл. 131, ал. 1 ГПК. Въпреки това в допълнение е посочила, че съгласно т. 10 от Постановление № 7/1959 г., собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор се намира същата, се освобождава от отговорност, когато вредите, причинени с нея, са по изключителна вина на трето лице; че за да бъде освободен собственикът/лицето, упражняващо надзор върху животното, от отговорност, следва да бъде установено по несъмнен начин, че вредите са причинени единствено и изключително по вина на трето лице. В случая от свидетелските показания на В. П. решаващият състав е установил, че принципно портата на двора била заключвана със синджир и катинар, но ключовете стояли там и всеки би могъл да я отключи. От последното е формирал извод, че дори да е установено, че трето лице е отключило и отворило портата, то това обстоятелство само по себе си не е достатъчно, за да освободи ответникът от отговорност, доколкото не се установява изключителна вина на третото лице. Като релевантен в този случай е посочил извод, че вредите са резултат, както от поведението на това лице, така и от бездействието на ответника да обезопаси животното по начин, по който не би причинило вреди другиму; че последният е оставил кучето да се разхожда свободно в двора, като не е взел достатъчно мерки, за да предотврати излизането му навън, а е предоставил възможност на всеки, който пожелае, да го пусне. В тази хипотеза е приел, че би възникнала солидарна отговорност между ответника и третото лице за причинените от кучето вреди, като спрямо увредения двамата отговарят за цялото задължение. Като спорни във въззивното производство, второстепенният съд е отделил и обстоятелствата дали полученото увреждане на ръката на В. И. К. – счупване в областта на китката, е в причинна връзка с нападението; продължителността и интензитета на търпените от него болки и страдания; дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия; както и дали присъденото обезщетение за неимуществени вреди отговаря на критерия за справедливост. По въпроса за причинно-следствената връзка между инцидента и счупването на ръката на ищеца, е намерил, че същата се установява от свидетелските показания на В. В. Н.. Констатирал е изложеното от същата, че вследствие на нападението от животното В. И. К. паднал на земята, като се подпрял на лявата си страна; че когато потърсили болнична помощ, изпитвал болки и в ръката, но по преценка на доктора не била направена рентгенова снимка; че след като се прибрали болката продължила и се засилила, като ръката започнала да отича; както и че на следващия ден отново отишли в болницата на преглед, при който било констатирано счупването, след което крайникът бил имобилизиран чрез гипсова шина; че двамата с ищеца били заедно през цялото време от нападението до повторното посещение на болничното заведение, както и че в този интервал той не е падал, в какъвто смисъл са твърденията на ответника. Спрямо показанията на В. П., която твърди, че не е видяла ищецът да е паднал на земята, е посочил, че същите не обосновават извод за обратното, доколкото тя не е присъствала в момента на настъпване на инцидента, а е излязла от дома си впоследствие. Съобразил е и изложеното от вещото лице по съдебно-медицинската експертиза при изслушването на заключението в съдебно заседание, че механизмът на такова нараняване на горния крайник е падане и посрещане на удара с обърната китка, какъвто именно е посочен от свидетелката Н.. Спрямо възражението на ответника, че пред дома му няма канавка, а тя се намира пред двора на съседите, което според него обосновава извод за неправилност на твърдението на свидетелката Н., че ищецът е паднал в нея, въззивната инстанция е посочила, че точното място, където се намира канавката, няма значение за възникване на отговорността за вредите, причинени от кучето. Възприела е становище, че дори В. И. К. да е паднал встрани от мястото пред двора на ответника, от значение е фактът на падането вследствие на нападението от животното, при което е получил контузия на ръката, които се установяват от събраните по делото доказателства, а не конкретното място, където е паднал. По отношение на момента на установяване на счупването на ръката на ищеца, решаващият състав не е кредитирал заключението на съдебно-медицинската експертиза в тази му част, доколкото същото не съответства на свидетелските показания на Н., както и на представената медицинска документация – лист за преглед на пациент, както и резултат от образно изследване на лява гривнена става. От последните е установил, че В. К. е постъпил в болничното заведение на 21.10.2023 г., както и че е констатирана рана на лява подбедрица около 2-3 см., кървяща, без да е отразена фрактура на ръката, като увреждането на горния крайник е констатирано на 22.10.2023 г. В останалата част е кредитирал заключението на съдебно-медицинската експертиза, като съответстващо на събрания по делото доказателствен материал. От него, в това число и от заключението на съдебно-психологичната експертиза, е намерил за установени, претърпените от ищеца неимуществени вреди вследствие на нападението от кучето – че същият е изпитвал болки от получените разкъсно-контузни рани и счупване на ръката, както и затруднение в битово отношение, стрес, страх, притеснения и емоционален дискомфорт. Като неоснователно въззивният съд е преценил и възражението на ответника, че психическите страдания на В. И. К. не са били в твърдения интензитет и продължителност, тъй като от събраните доказателства било видно, че същият след 29.10.2023 г. не е закупувал изписаните му от психиатъра лекарства. Приел е, че търпените от ищеца страдания в емоционален план се установяват от заключението на съдебно-психологичната експертиза и от свидетелските показания на В. Н., че след инцидента ищецът изпаднал в депресия и изпитвал постоянен страх, като споделял, че го е страх от всичко, най-вече от кучета; че към момента на разпита й, той все още посещава психиатър. Констатирал е, че тези обстоятелства се потвърждават от заключението на вещото лице – клиничен психолог, съгласно което при преглед на В. И. К. се наблюдава преживяна психотравма, с изразена тревожност и кинофобия, като при изслушването му допълва, че това състояние продължава. Второинстанционният съд е намерил за неоснователно и възражението на ответника, че определеният размер на обезщетението за неимуществени вреди не отговаря на критерия за справедливост и е завишено. Съобразявайки разясненията в практиката относно приложението на разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е приел, че в случая инцидентът се изразява във внезапно, неочаквано нападение от куче с големи размери, привечер на неоживено място, при което животното е ухапало ищеца по подбедрицата му, вследствие на което последният паднал на земята и получил счупване на лявата си ръка, тоест увредени са два крайника на ищеца; че от ухапването са получени три разкъсно-контузни рани, съпроводени с обилно кървене; че инцидентът обективно е съпроводен със силен стрес и уплаха; че поради наличието на възпаление на раната В. И. К. неколкократно ходил на превръзки за обработката й; че през периода на възстановяване ищецът търпял болки и страдания за период от 3-4 месеца, като през първите 20 дни болките били с по-голям интензитет; че била проведена физиотерапия за възстановяване функцията на лявата ръка, но ищецът се оплаква от болки в ръката при натоварване и студено време; че от ухапването са му останали белези; че при възстановяването ищецът е изпитвал затруднения при самообслужване в битово отношение, поради което ползвал чужда помощ; че процесният инцидент му причинил сериозно психическо тревожно разстройство, отключил кинофобия, изпаднал в депресия, поради което се наложили многократни посещения при психиатър и прием на лекарства. Изрично е посочил, че от доказателствата по делото не установява ответникът да е помогнал на ищеца след инцидента, а евентуална помощ от страна на майка му е намерил за ирелевантна към въпроса за личната му отговорност. Отчитайки описаните обстоятелства, както и стандарта на живот в страната към момента на настъпване на вредоносното събитие, въззивната инстанция е определила за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди не по-малко от приетия от първоинстанционния съд – 10 000 лева. Възражението на ответника, че е налице съпричиняване на вредите от страна на ищеца, изразяващо се в провокация на животното чрез ритане на по-малкото куче на име Б., е прието от решаващият състав за недоказано по делото. Посочил е, че съгласно показанията на свидетелката Н., пряк очевидец на инцидента, същата не е видяла да е имало друго куче, съответно В. И. К. да го е ритал. От показанията на свидетелката П. е констатирал, че същата първо чула голямото куче да лае, след което малкото куче да пищи, като тя не е възприела причините за това. Спрямо показанията на тази свидетелка в проведеното досъдебно производство, е посочил, че същите са дадени в друго производство и се явяват недопустимо доказателствено средство, поради което не може да ги вземе предвид при обосноваване на правните си изводи. Застъпил е становище обаче, че след като в различни моменти пред различни органи В. П. твърди различни съществено разминаващи се обстоятелства, показанията й по отношение на тях, не следва да бъдат кредитирани. Поради съвпадение в изводите на двете съдебни инстанции, второстепенният съд е приел, че атакуваното решение следва да бъде потвърдено. При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Поставените от касатора в изложението първи и втори въпрос са свързани с правилността на фактическите и правни изводи, до които е достигнала въззивната инстанция, преценявайки събраните доказателства, за да изгради вътрешното си убеждение, че в случая е налице причинно-следствена връзка между нападението от кучето на ответника и увреждането на ръката на ищеца. Поради това същите не могат да бъдат определени като въпроси, които са относими към допускането на касационното обжалване. По същността си тези въпроси представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата, като обсъждането на тези оплаквания е предмет на самото касационно обжалване, а не на производството по допускането му, в който смисъл са и задължителните указания по т. 1 от посоченото по-горе Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки това следва да се посочи, че трайно и безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че непозволеното увреждане е сложен юридически факт, елементи от който са: деяние /действие или бездействие/, вреда, противоправност на деянието, причинна връзка и вина. Вината се предполага до доказване на противното, т. е. причинителят на увреждането може да доказва, че не е действал виновно и да се освободи от отговорност. Обединяващият елемент на всички останали, за да е налице фактическия състав на непозволеното увреждане, е причинната връзка. Тя не се предполага, а следва да се докаже от увредения (пр. приетото в решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр.д. № 1740/2010 г. на IV г.о. на ВКС). За да е основателен искът за непозволено увреждане по чл. 45 ЗЗД следва да се установи наличие на осъществено противоправно деяние /действие или бездействие/, вина, вреда и причинна връзка между противоправното и виновно поведение на дееца и настъпилите вреди. Причинната връзка се доказва във всеки конкретен случай, като тежестта на доказване е върху този, който я твърди. Въззивният съд в случая не се е отклонил от посочените разяснения. За да формира решаващия си извод за наличието на причинно-следствена връзка между инцидента и счупването на ръката на ищеца, решаващият състав не е съобразил единствено свидетелските показания на св. Н. (очевидец на нападението), но и кореспондиращите им медицински документи, както и посоченото от вещото лице по допуснатата съдебно-медицинска експертиза относно механизма на настъпване на подобна травма на ръката. Оспорването на доказателствените изводи на решаващия съд не е основание за допускане на касационно обжалване. Обстоятелството, че касаторът не е съгласен с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по повдигнатия трети въпрос в изложението. Същият обобщено се свежда до въпроса, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД и по-конкретно с определяне на справедлив размер на обезщетението. Обобщен по този начин, въпросът е обуславящ решаващите изводи на съда в обжалваното решение, но не е налице допълнителната предпоставка на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. С Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС са дадени указания на съдилищата при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от деликт, да вземат предвид обстоятелствата, при които е извършено увреждането. Изяснено е, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, то е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Посочени са примерно обстоятелствата, които могат да бъдат релевантни в тази насока и е наблегнато на задължението на съда, който решава спора по същество, да ги обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. Съдилищата не трябва да се задоволяват с посочване в мотивите към решенията, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, а трябва да изтъкнат обстоятелствата, които обосновават присъдения размер. В мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. На обезщетяване подлежат неимуществените вреди, които са в пряка причинна връзка с увреждането като размерът на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост се определя според вида и тежестта на причинените телесни и психични увреждания - това са фактите и обстоятелствата, които имат пряко значение за размера на предявения иск - продължителността и интензитета на претърпените физически и душевни болки, други страдания и неудобства, стигнало ли се е до разстройство на здравето (заболяване), а ако увреждането е трайно - медицинската прогноза за неговото развитие. Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД размерът на обезщетението за неимуществени вреди трябва да е съобразен с обществения критерий за справедливост. Неимуществените вреди нямат парична оценка, поради което обезщетението за тях се определя по вътрешно убеждение от съда. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този аспект справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики – характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 ЗЗД налага при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено - икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането. Същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от гореизброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори еднакви (по вид или в количествено измерение) при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В същия смисъл е и застъпената в множество съдебни актове на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /пр.: решение № 93/23.06.2011 г. по т. д. № 566/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 111/01.07.2011 г. по т. д. № 676/2010 г. на ВКС, II т. о и решение № 104/25.07.2014 г. по т. д. № 2998/2013 г. на ВКС, I т. о., Решение № 223 от 27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1839/2016 г., III г. о., ГК, Решение № 100 от 12.04.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3834/2016 г., IV г. о. и др./. В случая въззивният съд не се е отклонил от даденото правно разрешение. Решението е съобразено досежно определянето размера на процесното обезщетение и взетите предвид правнорелевантни за това факти, с така установената задължителна практика на ВКС, както и с установената константна практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, сред която и представената от касатора, като същото е мотивирано, поради което и следва изводът, че в случая няма основание за допускането на касационното обжалване. В обобщение не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите и надлежно удостоверени по делото такива за настоящото производство – заплатено адвокатско възнаграждение, в размер на 600 евро. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,