Определение № 455 от 30.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3527/2020 г.

Производство по чл.278, вр. с чл.274, ал.3 ГПК. Образувано по частна касационна жалба на Р. Х. Х. чрез адвокат Е. Ф. от АК-С. срещу определение № 211 от 30.09.2020 г. по в.ч.гр.д.№ 242/2020 г. на Апелативен съд Велико Търново, с което се потвърждава определение № 640 от 26.06.2020 г. по гр.д.№ 448/2020 г. на Окръжен съд Плевен за прекратяване на производството поради недопустимост на предявените искове. В жалбата се твърди, че определението е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила и са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационното му обжалване по въпроса: „Допустим ли е иск за обезщетяване на имуществени и неимуществени вреди от лишаване от свобода, което е в нарушение на чл.5, §1 ЕКПЧОС, предявен пред съд при наличие на уредба в друг закон за обезщетяване на тези вреди по административен ред“. Изложени са съображения, че повдигнатият въпрос е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а изводът за недопустимост на исковете по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ поради наличие на специален ред в Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресираните лица /ЗПГРРЛ/, по който се обезщетяват вредите от противоправното задържане и лишаване от свобода в периода от 27.12.1984 г. до м.октомври 1986 г., е очевидно неправилен. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че частната касационна жалба е подадена в срок от легитимирано да обжалва съдебния акт лице, поради което е редовна и процесуално допустима. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че е съдът е сезиран с искове по чл.2, ал.1, т.1 ЗОДОВ от Р. Х. Х. против Прокуратурата на Република България за обезщетение на причинени неимуществени и имуществени вреди, вследствие незаконното му задържане и лишаване от свобода в периода от 27.12.1984 г. до м.октомври 1986 г. поради несъгласието му с принудителната промяна на имената и етническата културна асимилация на българските граждани от турски произход. Съгласно мотивите на съда, лицата, които са били незаконно репресирани заради техния произход, политически убеждения или религиозни вярвания през периода от 9.09.1944 г. до 10.11.1989 г. се обезщетяват по реда, предвиден със ЗПГРРЛ, т.е. чрез областния управител, а евентуалният отказ подлежи на обжалване по реда на АПК. По аргумент от разпоредбата на чл.8, ал.3 ЗОДОВ според съда, отговорността на държавата за вреди по Закона за отговорността на държавата и общините за вреди, възниква само тогава, когато за нейното реализиране няма друг установен ред в закон или указ. При тези съображения въззивният съд е достигнал до крайния извод, че постановеното определение за прекратяване на производството е правилно и го е потвърдил. При тези фактически и правни съображения на апелативния съд, поставеният от жалбоподателя правен въпрос обуславя изхода на делото, но не е обусловил решаващите изводи на съда и не е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. В цитираните от касатора решения по чл.290 ГПК се дава разрешение на различен правен въпрос от поставения и в тази връзка те не могат да обосноват наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Същите са относими към въпроса за значението на практиката на Съда по правата на човека по приложение на ЕКПЧОС, който, обаче, не е бил обсъждан в обжалваното въззивно определение. Отделно от изложеното, при анализ на съществуващата съдебна практика по аналогични случаи, Върховният касационен съд по реда на чл.274, ал.3 ГПК последователно възприема становище за недопустимост на исковете по ЗОДОВ, когато в друг закон е предвиден специален процесуален ред, който е достатъчно ефективно средство за защита при твърдения, че ищецът лице, посочено в чл.1 ЗПГРРЛ. Както е посочено в определение № 189 от 04.05.2018 г. по ч.гр.д.№ 1627/2018 г. на ВКС, III г.о., недопустимостта на претенцията съответства напълно на приложимите процесуални норми, чието тълкуване е ясно и непротиворечиво. При наличието на специално установен административен ред за защита по ЗПГРРЛ се налага извод за липса на подведомственост на делото пред гражданските съдилища, което е процесуална пречка за решаване на делото по същество и за която съдът следи служебно още при проверка на исковата молба. Даденото разрешение е доразвито в мотивите на определение № 170 от 05.06.2020 г. по ч.гр.д. № 921/2020 г. на ВКС, IV г.о.,в което се приема, че именно с оглед оплакванията за нарушение на чл.5, §1 ЕКПЧОС, ако страната счита, че специалният ред е противоконституционен или противоречащ на правото на Европейския съюз, то тя разполага с друг иск за обезщетяване на вредите, които са й причинени от въвелия специален ред, но не може въпреки наличието му да иска приложение на общия закон, уреждащ отговорността на държавата за причинени от нейните органи вреди. В този смисъл са и постановените от Върховния касационен съд определение № 314 от 10.07.2018 г. по гр.д.№ 1932/2018 г., IV г.о., определение № 324 от 12.07.2018 г. по гр.д.№ 2177/2018 г., IV г.о. и определение № 917/28.07.2009 г. по гр.д. № 722/2009 г., IV г.о. Обжалваното определение е постановено въз основа на твърдения, че са налице обстоятелства в предметния обхват на ЗПГРРЛ, с оглед на което направеното тълкуване от съда на действащите материалноправни /чл. 8, ал.3 ЗОДОВ във вр. с чл.2, ал.1, чл.5, ал.1 и ал.4 ЗПГРРЛ/ и процесуалноправни норми /чл.130 ГПК/, не може да се обоснове допускане на касационно обжалване поради „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение