Определение № 2332 от 07.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 975/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България /ПРБ/ с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1547/ 29.12.2025 г. по гр.д.№ 318/ 2025 г., с което служебно е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното от същия съд по същото дело съдебно решение № 401 от 03.04.2025 г., като в диспозитива на решението вместо „считано от 2.05.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.“ се чете „считано от 01.10.2019 г., до окончателното изплащане на сумата.“ В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК ПРБ повдига правни въпроси, които при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, следва да бъдат уточнени в следния смисъл: процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да мотивира решението си съгласно изискванията на чл.236 ал.2 ГПК; и материалноправен въпрос как се определя началният момент, от който се дължи законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от нарушението на правото за разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Счита, че в обжалваното решение тези въпроси са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/. Ответната страна С. Ш. М. оспорва жалбата като недопустима съгласно чл.280 ал.3 ГПК, доколкото вземането за законна лихва за периода 02.05.2019 – 01.10.2019 било в размер под 5 000 лв. В условията на евентуалност излага съображения за правилност на обжалваното въззивно решение, без да взема изрично становище по наличието на основания за достъп до касационен контрол. Съдът намира жалбата за допустима. Неоснователно ответната страна поддържа, че предвид материалния интерес, налице били предпоставките по чл.280 ал.3 т.1 ГПК. За достъпа до касационен контрол има значение цената на иска, а не материалния интерес пред съответната инстанция. Цената на иска в случая е над 5 000 лв и касационното обжалване е допустимо. Искането за допускане на касационно обжалване обаче е неоснователно. С въззивно решение на Софийски апелативен съд № 401/ 03.04.2025 г. по гр.д.№ 318/ 2025 г., след частична отмяна на решение № 3613/ 17.06.2024 г., по гр.д.№ 10299/ 2022 г. на Софийски градски съд, ПРБ е осъдена да заплати на С. Ш. М., на основание чл.2б ал.1 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди в размер 40 000 лева, причинени от нарушаване на правото й на разглеждане и решаване в разумен срок на образуваното сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в сл.д.№ 780-ІІ/1998 г. по описа на ВОП – София, а понастоящем ДП № ІІ-048/ 1999 г. по описа на ВОП – София, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 2.05.2019 г., до окончателното изплащане на сумата. По касационна жалба на ПРБ срещу това решение било образувано гр.д.№ 2462/ 2025 г. на ВКС, ІІІ г.о. С определение № 5895/ 16.12.2025 г., постановено по това дело, състав на ВКС не допуснал касационно обжалване на въззивното решение. В мотивите на определението е посочено, че в акта си въззивният съд не е формирал воля за присъждане на законната лихва от момент, различен от този, посочен в петитума на исковата молба, а именно 01.10.2019 г. Очевидно въззивният съд допуснал фактическа грешка при изписването, но тази грешка не водела до недопустимост на решението, а подлежала на поправяне в производство по чл.247 ГПК. Това налагало делото да бъде изпратено на Апелативен съд – София за отстраняването й. Въз основа на тези дадени в определението на ВКС указания е издадено обжалваното в настоящето производство въззивно решение, с което констатираната грешка била отстранена. В мотивите към акта е посочено, че в диспозитива на решението съдът е присъдил законна лихва, считано от 02.05.2019 г., а същевременно никъде в мотивите не е формирал воля за присъждане на законна лихва от момент, различен от посочения в петитума на исковата молба – 01.10.2019 г. Налице била явна фактическа грешка, каквато представлява всяко несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване. По отношение на така постановеното решение вторият поставен от касатора въпрос, който е материалноправен, е необуславящ. В производството по чл.247 ГПК не се разрешава правен спор и никакви материалноправни въпроси не могат да са релевантни за издадения в това производство акт. По реда на чл.247 ГПК съдът няма право да решава дължи ли се лихва и от кой момент, а само може да отстрани противоречието между формираната воля и външното й обективиране в постановения съдебен акт. Процесуалноправният въпрос е обуславящ, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Съдът е съобразил установената практика, според която актовете на съдилищата се мотивират, а съдебният акт е мотивиран, когато са известни съображенията за постановяването му /Решение № 7 от 30.06.2020 г. на КС по к.д.№ 11/ 2019 г./. В мотивите към решението е изяснено, че Конституцията не изисква във всички случаи да се излагат подробни мотиви, съдържащи фактически констатации и правни изводи, доколкото този формален подход невинаги е необходим за постигане на изискването за яснота и известност на причините за издаване на акта. Конституционно допустимо е и мотиви изобщо да не бъдат излагани, ако с оглед спецификите на съответното производство или на конкретните обстоятелства такива не са необходими, за да обяснят произнасянето на съда. Щом съображенията за постановяване на акта са ясни, той е мотивиран. При постановяване на обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от даденото от КС задължително тълкуване, поради което по поставения въпрос не е налице никое от допълнителните основания по чл.280 ал.1 ГПК. По изложените съображения Върховният касационен съд