Определение № 221 от 03.04.2013 г. на ВКС по д. № 2149/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.2 ГПК. Образувано е пред друг състав на ВКС по частна жалба на В. Д. и Д. Д. срещу определение на ВКС, първо г.о. гр.д. №16/13 г., с което е върната като недопустима на осн. чл.280, ал.2 ГПК касационната им жалба срещу въззивното решение по гр.д. №3394/11 г. на Пловдивски ОС. В частната жалба се правят оплаквания за неправилност – незаконосъобразност, на определението и се иска отмяната му. Частната жалба е подадена в срока по чл.275 от ГПК срещу подлежащо на обжалване определение и е допустима, но неоснователна. С обжалваното определение е прието, че цената на спорната част от процесния имот, изчислена въз основа на данъчната оценка на целия имот, е под 5 000 лв., поради което постановеното по исковете с пр. осн. чл.108 и чл.109 от ЗС въззивно решение не подлежи на обжалване на осн. чл.280, ал.2 от ГПК. Този извод е законосъобразен - обект на искова защита е правото на собственост върху част от процесния имот с площ от 35,65 кв.м. и меродавна за допустимостта на касационната жалба е цената по данъчна оценка – чл.69, т.2 ГПК, на спорната част от имота. Това разбиране за определянето на цената на иска принципно кореспондира с т.1 от ТР №1/01 г., в което е прието, че цената на частичен иск за парично вземане съответства на размера на вземането, за който ищецът търси защита. По същата логика цената на иска за собственост се определя от данъчната оценка на спорната част от имота / а не на целия имот, както настоява касаторът/. Частната жалба е неоснователна – обжалваното определение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Затова ВКС на РБ, състав на трето г.о.