Определение № 873 от 09.04.2024 г. на ВКС по т. д. № 222/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на „Алпинист 2000“ ЕООД срещу определение № 472 от 25.08.2023г. по ч.гр.д. № 363/2023г. по описа на Апелативен съд – Велико Търново, с което е потвърдено определение № 407 от 31.05.2023г. по гр.д. 90/2023г. по описа на Окръжен съд – Ловеч, в частта, с която на основание чл. 130 ГПК е върната исковата молба на „Алпинист 2000“ ЕООД срещу „ОББ“ АД и „Болкан България“ ЕООД и е прекратено производството в тази част.

Частният жалбоподател поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен. Излага, че въззивният съд неправилно е обсъждал обстоятелства, които са от значение за съществото на спора, като го е лишил от възможност да проведе доказване по отношение на същите и въз основа на формирани изводи за неоснователност на иска, е приел последния за недопустим. Сочи, че е легитимирал интереса си от предявения иск по чл. 440 ГПК и търсената с последния защита и неправилно производството по делото е прекратено и искът счетен за недопустим. По тези доводи моли обжалваното определение да бъде отменено и делото върнато за продължаване на съдопроизводствените действия.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване по следните въпроси:

1. Може ли съдът да прави преценка за допустимостта на иска и за наличието на правен интерес само чрез разглеждане на представени доказателства от едната страна?

2. Налице ли е правен интерес за предявяване на иск по чл. 440 ГПК, когато е насочено принудително изпълнение срещу вещи, които се твърди, че са предмет на особен залог, но не са представени доказателства за тяхната индивидуализация?

3. Допустимо ли е да се насочи принудително изпълнение към движими вещи, които не са изрично индивидуализирани като предмет на особен залог и не са вписани като заложено имущество по договор за особен залог в Централния регистър за особените залози?

4. Допустимо ли е срещу вещи, които се твърди, че са предмет на особен залог, да се насочи принудително изпълнение от ЧСИ по реда на ГПК, а не по реда на ЗОЗ?

Не сочи допълнителен селективен критерий измежду изброените в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК.

Излага, че обжалваното определение е очевидно неправилно, с което обосновава допускане до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Ответникът по жалбата, „Болкан България“ ЕООД, в предоставения му срок не депозира писмен отговор и не взема становище по жалбата.

Ответникът по жалбата, „Обединена Българска банка“ АД, оспорва частната касационна жалба като неоснователна. Излага, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е правилен.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК съдебен акт в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК.

Въззивният съд е приел, че първоинстанционният съд неправилно е подвел исковата претенция под нормата на чл. 440 ГПК. Счел е, че съдът е сезиран с положителен установителен иск за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК, а не с отрицателен установителен иск по чл. 440 ГПК. Подчертал е, че видът на търсената от „Алпинист 2000“ ЕООД защита е ясно заявен с петитума на исковата молба – да се приеме за установено, че дружеството ищец е собственик на процесните вещи, спрямо които е предприето принудително изпълнение, като искът му се основава на твърдения за придобиването им по силата на частно правоприемство именно от длъжника по изп. дело преди насочване на принудително изпълнение върху тях. Изтъкнал е, че между изложените в обстоятелствената част твърдения и петитума не е имало разминаване, което да обуслови нередовност на исковата молба, затова и съдът с определението си за оставяне на исковата молба без движение не е констатирал такава нередовност и не е давал указания в този смисъл. Изложил е, че съгласно разясненията, дадени с т. 4 на ТР № 3/2015 г. от 10.07.2017 г., третото лице, чийто интерес е засегнат от насоченото принудително изпълнение, има право да прецени какъв способ за защита на накърненото си право да избере и доколкото в чл. 440 ГПК липсва изрична забрана, то може да предяви положителен установителен иск, с който да установи, че то, а не длъжникът, е титуляр на засегнатото от изпълнението право. Посочил е, че известно съмнение относно търсената от „Алпинист 2000“ ЕООД защита се поражда едва с депозирането на уточняващата молба от 07.03.2023 г., тъй като заявеният от ищеца петитум с последната молба включва едновременно претенция да се установи, че длъжникът не е собственик на процесните вещи и претенция да се признае, че ищецът е техен собственик. Приел е, че това противоречие следва да бъде преценено като несъществено и не е налагало даване от съда на указания за конкретизиране на петитума, защото ищецът е продължил да поддържа претенцията си за установяване, че той е собственик на вещите, а липсва правен интерес от обективното съединяване на положителния установителен иск за признаване на принадлежността на правото към патримониума на ищеца с отрицателния установителен иск по чл. 440 ГПК, тъй като предметът на положителния установителен иск за собственост поглъща предмета на отрицателния такъв по отношение на същите вещи. Счел е, че уважаването и на двата иска постига един и същ правен ефект – установява, че е насочено принудително изпълнение върху имущество, което не принадлежи на длъжника и има за последица преустановяване на изпълнението. Приел е, че така предявеният от „Алпинист 2000“ ЕООД иск с правно основание чл. 124 ГПК е процесуално недопустим поради липса на правен интерес от търсената с него защита. Изтъкнал е, че законът не задължава съда преди произнасяне по допустимостта на иска да изслуша становището на страните и в частност на ищеца. Посочил е, че съгласно чл. 7 ГПК съдът следи служебно за допустимостта и надлежното извършване на процесуалните действия на страните, в това число и за допустимостта на исковата молба и когато констатира съответния недостатък, е длъжен да приложи последиците на чл. 130 ГПК. Счел е, че допустимостта на установителния иск е обусловена от обоснован от ищеца правен интерес. Изложил е, че в случая правният интерес на ищеца е отречен с оглед направените от ответника „ОББ“ АД възражения и ангажираните от него доказателства за съществуващо в негова полза заложно право, учредено преди прехвърлителните сделки, на които се позовава ищецът за легитимацията си като собственик. Подчертал е, че ответникът реално не оспорва правото на собственост на ищеца, независимо от наведените доводи, че има съмнения дали той е придобил процесните вещи, защото позицията му е, че принадлежността на правото на собственост е ирелевантна за правото му на принудително изпълнение върху вещите поради учредения върху тях особен залог по реда на ЗОЗ, даващ му право да се удовлетвори от стойността им, независимо в чий патримониум се намират. Допълнил е, че макар първоинстанционният съд да не е дал възможност на ищеца да обоснове правния си интерес от иска, то с въззивната частна жалба ищецът е изложил съображения, че процесните вещи не са предмет на особения залог в полза на банката. Приел е, че тези твърдения не обуславят правен интерес от иска, дори ако се приеме, че ответникът взискател оспорва правото му на собственост, защото е очевидно, че дори и при изгоден за ищеца изход на спора изпълнението върху вещите няма да бъде осуетено. Посочил е, че изложеното в частната жалба обосновава евентуален интерес от иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване, че в полза на „ОББ“ АД не съществува заложно право по ЗОЗ върху конкретните вещи – предмет на принудително изпълнение, с какъвто иск съдът не е сезиран. По тези мотиви е приел, че обжалваното първоинстанционно определение, с което ОС – Ловеч е прекратил производството по делото, е правилно и го е потвърдил.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК, приложима на основание чл. 274, ал. 3 ГПК и по отношение на частните касационни жалби, е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Формулираните от касатора въпроси не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК - не са обусловили правната воля на въззивния съд.

Въззивният съд не е основал изводите си на представени само от една от страните доказателства. При формиране на извода си за предявяване на иска при липса на правен интерес е изходил от твърденията на страните и как позитивното решение по предявения иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за установяване правото на собственост на ищеца върху процесните движими вещи би се отразило на правната му сфера. Само косвено е посочил, че страните са представили доказателства за твърденията си – ищецът и единият ответник, без да обсъжда и основава изводите си на последните.

Вторият поставен от касатора въпрос също не отговаря на изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правната воля на съда, като въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост и е обсъдил допустимостта на последния, а не иск по чл. 440 ГПК, за какъвто е зададен въпросът.

Поставените трети и четвърти въпроси са изцяло извън решаващата воля на въззивния съд и не са от значение за релевантния въпрос досежно допустимостта на предявения иск, поради което и доколкото не отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК по същите не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е приложил отменен закон, когато е приложил закона в противоречие с неговия смисъл, когато е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице като касаторът е аргументирал искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на обжалваното определение.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.

Ответниците по жалбата не са направили искане за присъждане на разноски и не са представили доказателства за извършването на такива, поради което разноски няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение