Определение № 3082 от 18.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 952/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. А. А., чрез неговата майка и законен представител А. М. А., с искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски апелативен съд № 437 от 19.10.2022 г. по т.д.№ 858/ 2021 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено /в обжалваната пред въззивния съд част/ решение на Пловдивски окръжен съд по т.д.№ 675/ 2019 г. и като краен резултат „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на И. А. А., чрез неговата майка и законен представител А. М. А., 126 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се във физически и психически болки и страдания, вследствие на следните травматични увреди и настъпили усложнения: тежка черепно- мозъчна травма в комбинация с гръдна травма и травма на таза; остра уринална инфекция; левостранна хемипареза 1 степен за ръката и 2 степен за крака; травматична епилепсия; хронично посттравматично главоболие, претърпени вследствие на пътнотранспортно произшествие /ПТП/, осъществило се н а 06.03.2019 г. в [населено място], причинено от водач А. Д. И. при управление на лек автомобил „Сеат“, модел „К.“, с peг. [рег.номер на МПС], застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ при ответното застрахователно дружество, ведно със законната лихва, считано от 08.04.2019 г. до окончателното изплащане на сумата, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 450 000 лв и е разпределена отговорността за таксите и разноските за производството по делото в двете инстанции. Въззивното решение не е обжалвано от ответника и при липса на съмнения за валидността му е влязло в сила в частта, в която искът е уважен за сумата 36 000 лв /в частта, в която искът е уважен до размер 90 000 лв, е влязло в сила първоинстанционното решение/. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа като основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол неговата очевидна неправилност, състояща се в неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Освен това като основание за достъп до касационен контрол повдига и правни въпроси, които следва да бъдат уточнени и синтезирани при условията на Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС в следния смисъл: кои обективно съществуващи обстоятелства съдът следва да вземе предвид, за да определи справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за търпени неимуществени вреди и длъжен ли е да ги посочи, анализира и съобрази при постановяване на решението си, без да игнорира което и да е от тях и като вземе предвид всички констатирани увреждания на пострадалия и изпълни указанията, дадени с ППВС № 4/ 1968 г., т.ІІ; от значение ли са при определяне на размера на такова обезщетение конкретните икономически условия и нормативно определените лимити на отговорност на застрахователите по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите; кои са критериите, които формират съдържанието на понятието справедливост; кой носи доказателствената тежест да установи наличието на принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД, възможно ли е съдът да приеме наличието на такъв при липса на категорични доказателства или въз основа само на едно доказателство и длъжен ли е той да съпостави тежестта на нарушението на деликвента с действията на увредения, да посочи какви критерии има предвид за определяне степента на съпричиняване, като извърши преценка за поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие; за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните и да посочи всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи; за правомощията на въззивния съд, когато първата инстанция не е разпределила правилно доказателствената тежест по спора и за задължението му в този случай да даде указания на страните за предприемане на нови процесуални действия; по реда на чл.172 или по реда на чл.176 ГПК следва да се ценят направените пред съда изявления на единствения законен представител на страна по делото. Касаторът поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Ответната страна „ДЗИ – Общо застраховане“ ЕАД оспорва жалбата с доводи, че не са налице претендираните основания за достъп до касационен контрол и че обжалваното решение е правилно и законосъобразно. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи предявения иск до размер 126 000 лв, въззивният съд приел за установено, че ищецът е лице, пострадало при ПТП на 06.03.2019 г., което е причинено от водач А. И. при управление на лек автомобил, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ към датата на ПТП при ответното дружество. Със споразумение от 18.06.2021 г. по НОХД № 336/ 2021 г. на Асеновградски районен съд А. И. се признал за виновен в това, че на 06.03.2019 г. при управлението на лек автомобил е нарушил правилата за движение, при което по непредпазливост е причинил тежка телесна повреда на ищеца И. А., изразяваща се в тежка черепно-мозъчна травма с оток на мозъка и контузия на мозъка, с кръвоизлив под твърдата мозъчна обвивка в хроничен стадий, с развитие на коматозно състояние за определен период от време и с данни за развитие на епилептиформени гърчове с проявена впоследствие посттравматична епилепсия, довели до постоянно общо разстройство на здравето, опасно за живота. Основанието на иска било доказано, като страните спорели само по неговия размер и по наличието на съпричиняване. Обсъждайки доказателствата във връзка с размера на иска, съдът приел, че показанията на майката на ищеца като свидетел не могат да бъдат ценени по делото, тъй като тя се явявала единствен законен представител на детето. За определяне на размера на обезщетението съдът взел предвид свидетелските показания, според който след катастрофата И. бил в интензивно отделение в болница в Пловдив, първоначално в състояние на кома. След излизането му от това състояние бил на системи, не говорел, хранел се със сонда, бил му поставен катетър. След изписването му от болницата детето било в по-лошо състояние от преди инцидента, говорело по-малко и не можело хубаво да ходи, било бавно, избягвало разговорите и не искало да играе с деца. От експертните заключения съдът приел, че вследствие на ПТП ищецът получил тежка черепно-мозъчна травма в комбинация с гръдна травма и травма на таза. Имал контузия на главата, фрактура на черепа и черепната основа в областта на предна черепна ямка, травматична субарахноидна хеморагия и дифузна контузия на главния мозък. Счупени били горното рамо на лява срамна кост, долно рамо на дясна срамна кост и счупване в дясно на кръстцовата кост на таза, без разместване. Налице били временна опасност за живота на пострадалия и трайно затруднение на движенията на долните крайници и снагата за период от 20 дни. След проведеното интензивно-реанимационно лечение била осъществена рехабилитация и лечение на симптоматична епилепсия. Възстановителният период продължил няколко месеца, през които пострадалият е търпял болки и страдания - главоболие, болки в гръден кош, таза и крайниците, по-интензивни в началото на възстановителния му период и отзвучали напълно. Налице са и трайни увреждания - левостранна хемипареза 1 степен за ръката и 2 степен за крака, като е възможно допълнителна рехабилитация да доведе до подобрение. Лечението на таза е приключило като пострадалият бил напълно възстановен в тази област. Ищецът можел да извършва всякакви движения, имал само леко затруднение в движението на левия крак, парезата на ръката е лека, малко по-тежка за крака, без това да пречи на движенията му. В резултат от поставения му катетър е развил остра уринарна инфекция, от която бил излекуван за 20-30 дни. Като последица от преживяната черепно-мозъчна травма с мозъчната контузия развил травматична епилепсия, изявяваща се в два генерализирано клонично-тонични гърча, лекувана и понастоящем в клинична ремисия, но при наложително продължаване на антиепилептичната терапия. Забавяне във физическото развитие на ищеца няма. След ПТП при него не бил установен хемоторакс, но имало хиповентилация и консолидация на бял дроб двустранно, като резултат от понесената гръдна травма. Възстановяването от тази травма е отнело 10-15 дни. След ПТП и като последица от него били засегнати когнитивните способности на ищеца, настъпило разстройство в адаптацията за период от близо 3-4 месеца. Впоследствие започнало постепенно възстановяване на психичното и психологичното състояние, подобрение в общото му състояние. Възстановена е фината моторика на левия горен крайник, липсват качествени нарушения в паметовите възможности. При ищеца не е налице деменция на базата на травматична енцефалопатия. Понастоящем не са налице заболяване или дезадаптация в психиатрично психологичен план, които еднозначно да са последица от претърпяното ПТП. Съобразявайки тези обстоятелства, въззивният съд посочил, че общественото разбиране за справедливост изисква констатираните при ищеца тежки и продължителни страдания да бъдат обезщетени надлежно, с определяне на обезщетение в по-висок размер. Взел предвид характера на деянието и степента на вината на причинителя на вредите, вида и степента на увреждането, ниската възраст на пострадалия, обосноваваща по-висока чувствителност към отрицателните преживявания и приел, че обезщетението следва да се определи в размер 180 000 лв. Посочил, че тази сума е съобразена и със социално-икономическата обстановка към 06.03.2019 г., когато минималната работна заплата в страната е била 560 лв., а лимитът на отговорността на застрахователя по застраховката „Гражданска отговорност“ бил в размер на 10 420 000 лв. По възраженията във въззивната жалба на ищеца за липсата на съпричиняване, евентуално за неговата степен, въззивният съд посочил, че наличието на вина на пострадалия е ирелевантно, а възражението на ответника за принос на пострадалия било доказано от заключението на съдебните автотехнически експертизи. От тях се установявало, че в момента на удара скоростта на лекия автомобил, управляван от застрахования при ответното дружество водач, била около 30 км./ч. Произшествието настъпило в населено място при движение през деня на хоризонтален прав участък от пътя, когато водачът предприел маневра изпреварване на неизвестен бял на цвят автомобил. По същото време в посоката на движение на лекия автомобил по банкета се движел в група пешеходци ищецът, който с бързо бягане предприел навлизане на платното за движение пред лекия автомобил, на разстояние около 7,24 м. от мястото на сблъсъка. Водачът реагирал на опасността, но последвал неизбежен удар, настъпил между предната част на автомобила и пешеходеца. Основна причина за произшествието било обстоятелството, че към момента на удара пешеходецът е бил на платното за движение на лекия автомобил на място, по начин и в момент, когато не е било безопасно, без да се съобрази с приближаващия се автомобил. Причина за произшествието е и обстоятелството, че водачът на лекия автомобил не е съобразил скоростта на автомобила с ограничената видимост на платното за движение от неизвестен бял автомобил към група пешеходци с деца. Водачът на лекия автомобил би имал техническа възможност да предотврати произшествието, запазвайки траекторията си на движение и непресичайки непрекъснатата разделителна линия, или съобразявайки траекторията и скоростта на автомобила в населеното място с техническата възможност за навлизане на дете -пешеходец на платното за движение. Съдът заключил, че щом основната техническа причина за настъпването на ПТП е предприетото от пострадалото дете внезапно пресичане на платното за движение в момент, когато е приближавал автомобил и разстоянието между пострадалия и автомобила е било по-малко от опасната зона за спиране на автомобила, е налице причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилото ПТП, съответно, настъпилия за ищеца вредоносен резултат. Затова дължимото обезщетение следвало да бъде намалено съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД. За определяне на степента на съпричиняване съдът взел предвид, че виновният водач се е движел с позволена за населеното място скорост, но е допуснал множество други нарушения на правилата за движение по пътищата, посочени в одобреното от съда споразумение по наказателното дело, поради което оценил приноса на пострадалия на 30 % и намалил определеното обезщетение с 54 000 лв. С оглед тези мотиви на инстанцията по същество, не са налице основания за допускане на обжалваното решение до касационен контрол като „очевидно неправилно“. Съгласно установената практика, основанието по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. В случая жалбоподателят излага съображения за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, които по естеството си са доводи за нарушение на материалния закон, а не такива за очевидна неправилност на обжалвания акт, поради което касационно обжалване на основание чл.280 ал.2 пр.3 ГПК не може да бъде допуснато. То не може да бъде допуснато и по формулираните правни въпроси. Този от тях, който касае правомощията на въззивния съд, когато първата инстанция не е разпределила правилно доказателствената тежест по спора, не обуславя обжалваното решение. Във въззивната жалба на ищеца не са били релевирани твърдения за неправилно разпределена от първата инстанция доказателствена тежест, нито въззивният съд е установил такава във връзка с правната квалификация на иска. Затова питането какви биха били задълженията на въззивния съд, ако първата инстанция е разпределила неправилно доказателствената тежест, няма отношение към обжалваното въззивно решение. Останалите въпроси са обуславящи, но са разрешени от въззивния съд не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС, включително тази, на която се позовава касаторът в изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. Съдът е съобразил, че за да определи справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение за търпени неимуществени вреди дължи изследване на общите и на специфичните за отделния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на уврежданията, степента, интензитета и продължителността на преживените болки, страдания и емоционални преживявания, да отчете дали те продължават да се търпят към момента на постановяване на решението, да съобрази общественото възприемане на критерия за „справедливост” на съответния етап от развитие на обществото в държавата. При определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди следва да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”. Възприетите нива на застрахователно покритие на задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” следва да бъдат съобразени от съда заедно с всички установени по делото обстоятелства /решение № 50042/ 10.05.2023 г. по т.д.№ 342/ 2022 г., І т.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Доказателствената тежест да установи наличието на принос по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД се носи от ответника, като доказването трябва да е пълно и главно. Съдът не може да приеме наличието на принос при неосъществено такова доказване, но заключението на автотехническа експертиза, ако е обсъдено наред с останалите доказателства и е кредитирано от съда, е годно да докаже пълно и главно обстоятелствата, които сочат на допринасяне по смисъла на чл.51 ал.2 ЗЗД. Правнорелевантният факт може да се приеме за установен и само от едно доказателство, ако не са налице никакви насрещни доказателства, които да го разколебават – в този случай доказването е успешно проведено /решение № 91/ 05.07.2019 г. по гр.д.№ 4243/ 2018 г., ІІ г.о./. При определяне на степента на приноса съдът е длъжен да съпостави тежестта на нарушението на деликвента с действията на увредения и да извърши преценка за поведението на всеки от участниците в пътнотранспортното произшествие. Съдът трябва да отчита поведението на пострадалия, всички негови действия и допуснати от него нарушения на правилата за движение по пътищата, като съобрази и относимите правни норми, уреждащи задълженията на пешеходците като участници в движението по пътищата. След съпоставяне на поведението и действията на всички участници в съответното ПТП и отчитане тежестта на допуснатите от всеки нарушения, довели до настъпване на вредоносния резултат, съдът следва да определи конкретния принос за причиняване на съответното ПТП на всеки един от участниците и да разпредели отговорността за причиняването на деликта /срв. решение № 50109/ 18.01.2023 г. по т.д.№ 1495/ 2021 г., І т.о. и и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото. За да се произнесе по спорния предмет, в рамките на основанията, въведени във въззивната жалба, въззивният съд е длъжен да извърши своя преценка на фактическия и доказателствен материал, като и да направи собствени правни изводи, включително и по възраженията и доводите на страните. Фактическите и правни изводи на съда трябва да намерят израз в мотивите му /решение № 92/ 06.11.2019 г. по т.д.№ 2100/ 2018 г., І т.о. и цитираните в него, решение № 403/ 23.01.2015 г. по гр.д.N 3902/ 2014 г., ІV г.о. и цитираните в него/. Единственият законен представител на страната по делото може да даде пред съда обяснения по реда на чл.176 ГПК, но докато има това качество той не може да свидетелства /решение № 161/ 01.07.2016 г. по гр.д.№ 6232/ 2015 г., ІІІ г.о./. Така установената практика е съобразена при постановяване на обжалваното решение, поради което по обуславящите въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 ал.1 на чл.280 ГПК и по тях касационно обжалване не следва да бъде допуснато. По тези съображения Върховният касационен съд