Определение № 3396 от 02.12.2025 г. на ВКС по т. д. № 1592/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Ш. Х., М. Д. М., осъществяваща процесуални действия по делото чрез нейната майка и законен представител С. Н. Е. и С. Н. Е., чрез пълномощника им адв. Н. Д. от Ш. и адв. Г. Р. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 569/02.05.2025 г., постановено по в. гр. д. № 2106/2024 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 7 с-в, в частта, в която след частична отмяна и потвърждаване на решение № 92/22.03.2024 г., постановено по гр. д. № 567/2023 г. по описа на Окръжен съд-Перник, са отхвърлени предявените от ищците срещу ЗД „Бул Инс“ АД активно субективно съединени осъдителни искове с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ за заплащане на заместващо обезщетение за причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния близък – Д. М. Д., починал вследствие на настъпил на 20.12.2022 г. инцидент с л. а. „Сузуки Витара“, с рег. [рег.номер на МПС], както следва по ищци: 1 ) за М. Ш. Х. (майка на починалия) – в размер на сумата от 180000 лв.; 2 ) за М. Д. М. (дъщеря на починалия), осъществяваща процесуални действия по делото чрез нейната майка и законен представител С. Н. Е. – в пълния му предявен размер от 200000 лв. и 3 ) С. Н. Е. (лице, намиращо се във фактическо съжителство с починалия) – в пълния му предявен размер от 200000 лв., ведно със законната лихва върху всяко едно главно парично притезание от 14.06.2023 г. до окончателното им заплащане. Като необжалвано първоинстанционното решение е влязло в сила в частта, в която е отхвърлен предявеният от М. Ш. Х. (майка на починалия) осъдителен иск над сумата от 180000 лв. до пълния му предявен размер от 200000 лв. Касаторите поддържат, че въззивното решение е незаконосъобразно, тъй като поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – необсъждане в съвкупност на събраните по делото доказателства, апелативният съд е достигнал до необоснования фактически извод, че близкият на ищците, който е загинал вследствие на възникнал пожар в оставения за пренощуване автомобила, се е самоувредил поради допусната непредпазливост – запалване на автомобила в причинна връзка с напълно несвойствената и неправилна употреба на газовата уредба с втечнен газ (след нейния неправилен монтаж и закрепване на газовата бутилка). В този смисъл, считат за незаконосъобразни правните изводи на въззивния съд, че фаталното събитие е причинено не от виновно противоправно поведение на собственика и водача на процесното МПС, респ. от естествените свойства на вещта, а от външни фактори, вкл. и от неправилния монтаж и закрепване на газовата бутилка. Поддържат, че именно чрез своето виновно противоправно поведение собственикът на лекия автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена от ответното застрахователно дружество през релевантния период, е допуснал промяна в конструкцията на МПС - демонтирането на бензинов резервоар и монтирането на газова уредба, без да са изпълнени нормативните изисквания. Касаторите твърдят, че необосновано апелативният съд е достигнал до правния извод, че процесният инцидент не представлява покрито застрахователно събитие по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, тъй като автомобилът не бил използван по предназначение – бил е в състояние на покой, с работещ двигател с цел поддържане на парната инсталация. Считат, че това правно съждение е в противоречие със съюзното право (определителната правна норма на чл. 1, § 1а от Директива 2009/103/ЕО от 16.09.2009 г., съгласно която „използване на превозно средство“ означава всяко използване на превозно средство, което към момента на произшествието съответства на функцията на това превозно средство като средство за транспорт, независимо от неговите характеристики и независимо от терена, на който се използва МПС, както и от това дали то е неподвижно или в движение“), чийто действителен нормативен смисъл е изяснен със задължителните за националните юрисдикции указания по точното тълкуване и прилагане на тази разпоредба, дадени от СЕС (решение по дело С-100/2018, решение по дело С-648/2017 и решение по дело С-162/13). Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, като поставят следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават, доказателствата за тях и да субсумира установените факти под приложимите материалноправни норми? Допустимо ли е при алтернативно предявени искове съдът да обоснове извод за тяхната неоснователност, излагайки фактически и правни изводи относно общите правнорелевантни факти само по отношение на единия от тях? (по първия процесуалноправен въпрос от тази група се твърди противоречие със задължителната практика – тълкувателните разяснения по ППВС № 1/1953 г.; т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, а по втория процесуалноправен въпрос от тази група касаторът счита, че правният отговор по него ще допринесе както за точното прилагане на закона, така и за развитието на правото); 2. „Каква е доказателствената сила на актовете на органите в досъдебното производство и на събраните в наказателно производство доказателства за механизма на произшествието, както и за допустимостта гражданският съд, разглеждащ гражданскоправните последици на деянието, в производството по реализиране на пряката отговорност на застрахователя по чл. 432, ал. 1 КЗ да обоснове становището си за вината на водача на увреждащото моторно превозно средство и за механизма на настъпилия инцидент единствено на последните?“ (твърди се противоречие с решение № 43/16.04.2009 г. на ВКС по т. д. № 648/2008 г., II т. о.; решение № 63/4.06.2018 г. на ВКС по т. д. № 2192/2017 г„ II т. о. и решение № 37/12.03.2024 г. на ВКС по т. д. № 36/2023 г., I т. о.) и 3. „Сключената застраховка „Гражданска отговорност“ покрива ли вредите от използването на превозно средство, което не осъществява и функциите на работеща машина в хипотеза, при която вредите на третите лица са причинени от инцидент, настъпил в момент, в който превозното средство е било неподвижно, но с работещ двигател?“ (по този материалноправен въпрос се твърди противоречие със следните актове на СЕС: решение по дело С-100/2018, решение по дело С-648/2017 и решение по дело С-162/13) Ответникът е подал в законоустановения срок писмен отговор на касационната жалба, в която развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, IІ отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежни страни, чрез пълномощник – с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е счел, че за правилното решаване на правния спор, предмет на делото, следва да се разграничи деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД, във с чл. 45, ал. 1 ЗЗД от тази по чл. 50 ЗЗД. В случай че се твърди, че вредите са вследствие от виновното поведение на дееца и са настъпили при и по повод изпълнение на възложената работа, отговорността за този, който е възложил работата, пред увредения е по чл. 49 ЗЗД. Ако обаче се твърди, че вредите са вследствие от вещта, с която си служи деецът, без за тяхното настъпване да е допринесъл самият той, тогава отговорността за този, който е възложил работата, е по чл. 50 ЗЗД, с изключение на случаите на непреодолима сила, когато въобще не възниква отговорност за непозволено увреждане (ППВС № 17/1963 г.). Поради липса на причинна връзка между свойствата на вещта и вредите отговорност не възниква и при причиняване на увреждането от самия пострадал (при „изключителната вина на пострадалия“ според ППВС от 1959 г.) или при причиняването на вредите от трето лице (ППВС № 7/1959 г.). Отговорността по чл. 50 ЗЗД, която е безвиновна, е вследствие от обективно присъщи свойства на една вещ, независимо дали тя е източник на повишена опасност, когато при ползването на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила и от нея са произлезли вреди, дори и когато не е известна причината за повредата на вещта. Когато при ползване на вещта е допуснато такова нарушение, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД. По чл. 50 ЗЗД отговорността произтича от проявлението на самата вещ, от нейното функциониране, въпреки и каквато и грижа за нея да е положил собственикът, а не от волево поведение на човек, т.е. вредата следва да е произлязла от вещта без връзка с поведение на лицето, което манипулира с нея. Анализирайки събраните по делото доказателства, апелативният съд е приел за установено, че по процесния казус пожарът в процесния автомобил е причина за кончината на Д. Д., а този пожар е пореден от извършената промяна в конструкцията на автомобила, без да са спазени нормативните изисквания, респ. от неправилната експлоатация и монтаж на бутилката за втечнен нефтен газ, вкл. незакрепянето на бутилката съгласно законовите изисквания. Процесното МПС било дооборудвано с автомобилна газова уредба с втечнен газ, като в процеса на доказване не е изяснено дали нейният монтаж е осъществен в съответствие с нормативните правила. Лекият автомобил е бил оборудван с бензинов двигател (впоследствие демонтиран), а МПС останало оборудвано само с газовата бутилка, монтирана в багажника. От Постановление за прекратяване на наказателното производство от 18.09.2023 г. по пр. пр. № 2798/2022 г. на прокурор при ОП-Перник се изяснявало, че Н. А., Д. Д. и О. С. търсели трюфели в района, но в нощта на 20.12.2022 г. останали да нощуват в процесния автомобил, тъй като температурата навън била ниска - не загасили двигателя на автомобила, за да остане включено неговото парно (да им осигурява топлина, докато спят). Именно продължителната работа на двигателя е довела до висока температура в двигателния отсек на колата, а оттам и до неизправност в електрическата инсталация. Възникнал е пламък и при последвалото горене се е отделял въглероден оксид, който е прониквал в купето на автомобила, улеснен от работата на парната инсталация. При пожара са изгорели тримата души, намиращи се в автомобила. По същество, фактическите изводи на приетата от първоинстанционния съд САТПТЕ изцяло съвпадали с обстоятелствата, изяснени в постановлението на прокурора. При така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е обосновал правното съждение, че поради несвойственото или неправилното използване на лекия автомобил от пострадалия не е породен фактическият състав на деликта – липсвало непозволено увреждане, тъй като смъртта на близкия на ищците сам се е увредил. Съобразил е, че газовата бутилка е монтирана допълнително на автомобила по начин, който не само че не е в съответствие с нормативните изисквания, но е бил и технически неправилен. Рискът от възникване на инцидента изключително се е повишил от факта, че газовата уредба е експлоатирана към момента на настъпване на пожара по неправилен и несвойствен начин - не за да се придвижва превозното средство, а за да работи двигателят при много ниски обороти, респ. парната инсталация да работи постоянно и да отоплява хората, намиращи се в автомобила. Лекият автомобил се е намирал продължително време в покой (отликата между престой и паркиране била изяснена в разпоредбите на чл. 93, ал. 1 и 2 ЗДвП). Следователно, процесният инцидент е настъпил не от проявлението на самата вещ или от нейното функциониране, а от напълно несвойствената и неправилна употреба на газовата уредба, което състояние е предизвикано от външни фактори, респ. от неправилния монтаж и закрепване на бутилката. При така приетите за установени правнорелевантни факти и изложените правни доводи апелативният съд е обосновал правното съждение, че не са проявени юридическите факти, включени в хипотезиса на чл. 50 ЗЗД, уреждащ безвиновната отговорност на собственика на вещта, респ. на лицето, под чийто надзор тя се намира, тъй като близкият на ищците се е самоувредил поради допусната непредпазливост от намиращите се в автомобила лица и застрахователят не отговаря за причинените на ищците неимуществени вреди, поради което първоинстанционното решение е отменено в частта, в която предявените кумулативно активно субективно съединени осъдителни искове са уважени, вследствие на което въззивният съд ги е отхвърлил. Първият процесуалноправен въпрос от първата група е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивните жалби и техните писмени отговори. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивните жалби на страните правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената съдебна практика на ВКС (вкл. посочената от касаторите задължителна практика на ВКС). В обжалваното решение въззивният съд е изяснил защо и въз основа на кои доказателствени средства е приел за установени определени правнорелевантни факти, свързани с възникването на деликтната отговорност по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и по чл. 50 ЗЗД, респ. на гаранционно-обезпечителната отговорност на застрахователя по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Следователно, апелативният съд е разгледал правния спор в неговата цялост – въз основа на приетите за установени от събраните писмени доказателствени средства правнозначими обстоятелства и при обсъждане на правните доводи на въззивника-застраховател относно недоказаност на един от правопораждащия неговата обезпечително-гаранционна отговорност юридически факт – деликта при материалните предпоставки на чл. 45, ал. 1 ЗЗД, респ. на чл. 50 ЗЗД, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с формираната задължителна практика на ВКС, посочена в изложението на касатора по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Дали при осъществения от съда анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационната жалба правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и в селективното производство по чл. 288 ГПК. Вторият процесуален въпрос от първата група не отговаря на общата процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като той не е от значение за изхода на делото – въззивният съд е изложил фактически и правни доводи относно общите правнорелевантни факти, включени в хипотезиса на правните норми, уредени в чл. 45, ал. 1 ЗЗД и чл. 50 ЗЗД, като е разграничил тяхното приложно поле. Той е отхвърлил предявените искове, защото е приел, че не се установява осъществяването на всеки един от фактическите състави, включени в хипотезиса на тези правни разпоредби. Дали неговите фактически и правни изводи са законосъобразни, касационната инстанция може да се произнесе не в селективното производство по чл. 288 ГПК, а едва при разглеждане на релевираните в касационната жалба правни доводи за необоснованост на въззивното решение и за неправилно приложение на материалния закон. Вторият процесуалноправен въпрос също не отговаря на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обосновал решаващата воля на въззивния съд. Той не е придал самостоятелна доказателствена сила на актовете на органите в досъдебното производство, а и изяснил, че приетите за установените от прокурора в процесното постановление факти напълно се изясняват от събраните в настоящото исково производство доказателствени средства и способи за установяване на взаимовръзките между обстоятелствата и явленията в обективната действителност (от фактическите изводи на допуснатата и приета от първоинстанционния съд САТПТЕ). По третия (материалноправния) въпрос, който съобразно тълкувателните разяснения по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСГТК касационната инстанция е уточнила и конкретизирала: „Представлява ли покрит застрахователен риск по договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите настъпилият вредоносен резултат при използване на неподвижно превозно средство, вкл. с работещ двигател?“, въззивното решение трябва да бъде допуснато до касационно обжалване. Този въпрос е значим за правния спор, тъй като е включен в неговия предмет и е обусловил правния извод на въззивния съд за невъзникване на обезпечително-гаранционната отговорност на застрахователя по договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, поради което съответства на общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК. Касаторите обосновават и специалната процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като поддържат, че този материалноправен въпрос е разрешен в противоречие със задължителните за националните юрисдикции разяснения по правилното тълкуване и приложение на съюзното право (чл. 3, § 1, във вр. с чл. 1, § 1 от Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 година относно застраховката „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка), дадени с решение от 20 юни 2019 година по дело C-100/18 (т. 35 – „… Съдът е постановил, че член 3, първа алинея от Директива 2009/103 трябва да се тълкува в смисъл, че съдържащото се в него понятие „използване на превозни средства“ не обхваща само хипотезите на движение по пътищата, тоест на движение по обществената пътна мрежа, а и всяко използване на превозното средство в съответствие с обичайната му функция ( решение от 20 декември 2017 г., N ъсez Torreiro, C-334/16, EU:C:2017:1007, т. 28); т. 41 – „При тези обстоятелства следва да се приеме, че паркирането и периодът, в който превозното средство не се движи, са нормални и необходими етапи, присъщи за използването му като средство за транспорт“). В този смисъл, следва да се извърши проверка на съответствието на даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос с посочените от касатора актове на СЕС. Касаторите са освободени с определение № 744/29.08.2023 г., постановено от първоинстанционния съд, на основание чл. 83, ал. 2 ГПК от процесуалното задължение за заплащане на държавна такса. Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение