Определение № 3185 от 29.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 1370/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по две касационни жалби на „Рос Паркет„ ЕООД / с предишно наименование „Виал Паркет„ ЕООД /, „ВИП Паркет„ ЕООД, „Рос Инвестмънт„ ЕООД, „Евро Паркет„ ЕООД, „Лукс Паркет„ ЕООД и Р. Ж. Б., съответно: 1/ Касационна жалба против решение № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260664/07.11.2022г. по т.д.№ 2424/2013г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. / вх. 306167/11.10.2022 г. /, за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 1689/20.10.2015 г. по т.д.№ 2424/2013 г. на Софийски градски съд, по реда на чл. 247 ГПК, като в същия бъде отразено осъждане на дружествата и молителя – настоящи касатори да заплатят на „Юробанк България „ АД / правоприемник на „ Банка Пиреос България„АД / разноски по заповедно производство по ч.гр.д.№ 36 219/2012 г. на Софийски районен съд / както е отразено в мотивите /, вместо отразените в диспозитива разноски по заповедно производство по ч.гр.д.№ 36 218/2012 г. на същия съд. Касаторите оспорват въззивното решение като неправилно, в извода за липса на установимо несъответствие между формираната от правораздаващия съд воля в мотивите и съответно – в диспозитива на съдебния акт. Посочват, че никъде в мотивите на първоинстанционното решение не се излагат аргументи за дължимост на разноски, понесени в заповедно производство по ч.гр.д.№ 36218/2012г. на СРС, но такива са присъдени с диспозитива. Същевременно акцентират на обстоятелството, че ищецът не е претендирал възмездяване на разноски понесени в заповедно производство по ч.гр.д. № 36 219/2013 г. на СРС, коментирано в мотивите, а такива по ч.гр.д.№ 36218/2013 г. на СРС, предвид което и с отстраняване на сочената очевидна фактическа грешка / очевидно имайки предвид присъждане на разноски по заповедно производство по ч.гр.д.№ 36219/2013г. /, произнасянето на съда би се явило недопустимо, решението му - подлежащо на обезсилване, а делото - върнато, за произнасяне по „действително предявения иск„. С касационната жалба се въвежда и довод за нищожност на първоинстанционното решение № 1689/20.10.2015 г. по т.д.№ 2424/2013 г. на Софийски градски съд по реда на чл. 422 ГПК, в частта му по възмездяване на понесени в заповедното производство разноски, който довод касаторите претендират да бъде разгледан предпочтително, тъй като само в случай на отхвърлянето на този най - тежък порок на съдебния акт, би подлежала на разглеждане правилността му. Нищожността се обосновава с произнасянето по „непредявен иск“, което касаторите считат идентично с произнасяне „извън пределите на правораздавателната власт„ на съда, както и поради абсолютна неразбираемост на решението в тази му част: присъдени са разноски, каквито не са претендирани, а осъдителният диспозитив за дължими разноски е напълно неясен, тъй като не сочи разноски по кое заповедно производство се присъждат и защо не в размера от 11 157,22 лева, какъвто е присъденият със заповедта по ч.гр.д.№ 36 218/2013 г. на СРС, посочено в исковата молба. Същевременно се излагат съображения за неправилно осъждане за разноски в заповедното производство на всички касатори - ответници, вместо само този, който ищецът е претендирал за осъждане – ответника „Рос Паркет„ ЕООД, при това осъден за разноски в различен от претендирания за възмездяване размер. Абсолютна неразбираемост следвала и от настоящото осъждане на „Рос Паркет„ ЕООД за 12 774,35 лева / солидарно с всички останали ответници / и неприсъждането на разлика до поисканите 17 540,03 лева. Създавало се несигурност в отношенията между солидарните длъжници, както и в отношенията между същите и ищеца. 2/ Касационна жалба против решение № 109/20.02.2024 г., постановено по т.д.№ 331/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на касаторите, за допълване на решение № 646/24.10.2023г. по същото дело, с което е потвърдено решение № 260664/07.11.2022 г. по т.д.№ 2424/2013 г. на СГС, за оставяне без уважение искането за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 1698/20.10.2015г. по същото дело, в частта му, с която са присъдени разноски за заповедното производство. Изразено е несъгласие с извода на съда, че не се установява непроизнасяне по предявената молба за поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като липсват каквито и да било мотиви за това, вкл. няма произнасяне по многобройните аргументи на ответниците, в подкрепа на основанието за допълване на съдебния акт. Насетне изложените съображения дублират тези по основателността на молбата на ответниците по чл. 247 ГПК, изложени за предходно посочената касационна жалба, вкл. за нищожност на първоинстанционното решение в производство по чл. 422 ГПК, в тази му част – по възмездяване на понесени в заповедното производство разноски. Ответната страна – „Юробанк България„ЕАД – оспорва касационната жалба срещу въззивното решение потвърдило отказа на първоинстанционния съд да допусне поправка на очевидна фактическа грешка, като оспорва и обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, поради липса на формулиран правен въпрос. Акцентира на некоректни интерпретации на касаторите на фактическите обстоятелства по делото, както и на действително изразената воля на съда, доколкото подвеждащо сочат фигуриращо в диспозитива на първоинстанционното решение заповедно производство по ч.гр.д.№ 36 218/2013 г. на СРС, но такова упоменаване липсва. Напротив, в съответствие с действително съобразимото заповедно производство, сумите по които са предмет на установяване в производството по чл.422 ГПК – ч.гр.д. № 36 219/2013 г. на СРС, изрично упоменато и в мотивите, в пълна кореспонденция с размера на разноските, присъдени със заповедта по същото, съответно коригиран, с оглед частичното отхвърляне на исковете по чл. 422 ГПК, съдът е присъдил разноски за заповедно производство ч.гр.д. № 36 219/2013 г. на СРС, при съответствие между мотиви и диспозитив. Ответната страна оспорва и втората касационна жалба, по идентични съображения – липсва формулиран правен въпрос. Намира „абсурдни „ исканията на касаторите за прогласяване нищожност на първоинстанционното решение, в съответната му част, както и че касационната жалба - срещу отказа за допълване на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното, за оставяне без уважение молбата по чл. 247 ГПК - е неясна досежно предмета, по който страните твърдят, че съдът не се е произнесъл въобще. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и срещу подлежащи на касационно обжалване въззивни съдебни актове. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: В исковата си молба, предявена против настоящите касатори, в качество на ответници в производство по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, ищецът „Банка Пиреос България„АД, с настоящ правоприемник „Юробанк България„ АД, наред с установителните искове за главница и акцесорни вземания, присъдени със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 36 219/2013г. на СРС, е предявила възмездяване на понесени в заповедното производство разноски, индивидуализирайки в петитума на исковата молба същото с погрешен № 36 218/2013 г.. Налице е ,обаче, пълно съвпадение между предмета и размера на установителните искове и размера на претендираните за възмездяване разноски в заповедното производство, посочени в исковата молба, с тези, фигуриращи в заповедта за незабавно изпълнение по ч.гр.д. № 36 219/2013 г., съответно 12 934,11 лева разноски, от които 8 322,74 лева държавна такса и 4 611,37 лева юрисконсултско възнаграждение. В мотивите на постановеното решение № 1689/20.10.2015 г. по т.д.№ 2424/2013 г. на СГС е коментирано, като кореспондиращо на предмета на исковете, заповедно производство по ч.гр.д.№ 36 219/2013г. на СРС, както и в диспозитива, при произнасяне по предявените искове, но без индивидуализация в частта по присъждане на разноски за заповедното производство. Присъдените разноски, видно от мотивите на съдебния акт, са в променен спрямо заповедта за изпълнение размер / 12 934,11 лева – присъдени със заповедта по ч.гр.д. № 36 219/2013 г. на СРС /, съобразно уважена към отхвърлена част от претенциите. За да остави без уважение молбата на касаторите по чл. 247 ГПК, първоинстанционният съд е приел, че липсва несъответствие между формираната в мотивите и съответно в диспозитива на първоинстанционното решение воля на съда. Първоинстанционният съд се е аргументирал с това, че нито в мотивите, нито в диспозитива на съдебното решение разноските са индивидуализирани с номер на заповедно производство, а същевременно от мотивите е видно, че разминаването между размера от 12 934,11 лева в същите и размера от 11 968,80 лева в диспозитива, е обусловен от частичното отхвърляне на исковете. Въззивният съд е споделил същия извод, като се е основал на липса на спор между страните, че настоящото исково производство има за предмет вземания, присъдени със заповед за незабавно изпълнение по ч.гр.д.№ 36 219/2013 г. на СРС. Този номер е посочен в диспозитива на съдебното решение, при произнасяне по исковете по чл. 422 ГПК. В частта по разноските няма упоменаване на номер на заповедното производство – нито в мотивите, нито в тази част от диспозитива на решението. Размерът на съобразените разноски кореспондира с размера на присъдените със заповедта по ч.гр.д.№ 36 219/2013 г. на СРС / какъвто, впрочем, интерес от поправката поддържат и самите молители – настоящи касатори /. С молба вх. № 27748/05.12.2023г. настоящите касатори са поискали допълване на въззивно решение № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г. на САС. Преповтаряйки доводите си за допусната очевидна фактическа грешка в първоинстанционното решение, молителите претендират по същество допълнително аргументиране на въззивния съд, на отказа му да отмени първоинстанционния отказ за допускане на поправка по реда на чл. 247 ГПК, в съответствие с всеки техен довод. За пръв път в тази молба се позовават на поддържаната и в касационната си жалба нищожност на първоинстанционното решение по чл. 422 ГПК, в частта му по присъждане на разноски за заповедното производство, по идентични на вече изложените съображения. Отново акцентират на факта, че с исковата молба е претендирано възмездяване на разноски по заповедно производство № 36 218/2013 г. на СРС, а не по ч.гр.д.№ 36 219/2013 г. на СРС. За да остави без уважение искането за допълване на решението си № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г., съставът на САС е приел, че допълване по реда на чл. 250 ГПК е допустимо при непроизнасяне по предмета на спора в пълнота – липса на формирана от съда воля по част от спорното право, каквато в случая не е налице. Предмет на спора, по който е постановено решение № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г. на САС, е налице ли е допусната от първоинстанционния съд очевидна фактическа грешка, подлежаща на отстраняване. Ясно е обективирана волята на въззивния съд, че липсва такава, а непълнотата на аргументите за това - на каквато по същество се позовават касаторите - не е предмет на допълване по реда на чл. 250 ГПК, а на инстанционен контрол за правилност на съдебния акт, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. В изложението към първата касационна жалба не е формулиран правен въпрос, като са преповторени съображенията за неправилност на въззивното решение по чл. 247 ГПК и за нищожност на първоинстанционното решение, постановено в производството по чл. 422 ГПК. Предвид същите се сочи „очевидна неправилност„, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Касационната жалба против решение № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 260664/07.11.2022г. по т.д.№ 2424/2013г. на Софийски градски съд, с което е оставена без уважение молбата на Р. Ж. Б. / вх. 306167/11.10.2022 г. /, за допускане поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на решение № 1689/20.10.2015 г. по т.д.№ 2424/2013 г. на Софийски градски съд, по реда на чл. 247 ГПК, не следва да се допусне до касационно обжалване. Не е налице „очевидна неправилност „ на въззивния акт, която, съгласно последователната практика на касационна инстанция, следва да изхожда единствено от мотивите му, без обсъждане на действителното съдържание на процесуалните действия, доказателства и установимите от тях фактически обстоятелства по спора. В случая, въззивният съд е посочил, че липсва несъответствие между формираната в мотивите и в диспозитива на съдебното решение воля на първоинстанционния съд, да възмезди понесените разноски, в кореспондиращото на предмета на спора в производството по чл. 422 ГПК заповедно производство - по ч.гр.д. № 36 219/2013г. на СРС, ясно посочено в диспозитива / а и в мотивите / на съдебното решение, при произнасяне по исковете по чл. 422 ГПК. Съгласно приетото по т.10в в ТР № 4/18.06.2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС: „Предмет на делото по установителния иск / по чл. 422 ГПК / е съществуването на вземането по заповедта за изпълнение, издадена за парична сума... Вземането на кредитора съответства на задължението, което длъжникът трябва да изпълни, посочено в заповедта съгласно чл. 412, т. 6 ГПК. Разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в съдържанието на заповедта за изпълнение - чл.412, т.6 ГПК. В исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се включва във формиране размера на цената на иска.“ Следователно, по отношение претенцията за възмездяване на разноски в заповедното производство, самият предмет на исковото по чл. 422 ГПК предпоставя - и без изрично позоваване на ищеца, следователно и без правни последици, в случай на погрешно индивидуализиране в исковата молба - конкретно и единствено възможно заповедно производство – това, по което е постановена заповед за изпълнение на претендираните за установяване вземания – безспорно в случая заповедно производство по ч.гр.д.№ 36 219/2013 г. на СРС. Касаторите се опитват да извлекат несъстоятелни дивиденти от допуснатата от ищеца фактическа грешка, в индивидуализацията на кореспондиращото заповедно производство, приравнявайки тази грешка на действително предявена претенция с друг предмет, различен от разгледания. Тази грешка, обаче, не рефлектира върху действително съществуващото право на ищеца, последица от уважаването на исковете по чл. 422 ГПК – възмездяване на понесените разноски, за снабдяването със заповед за незабавно изпълнение за вземанията – предмет на исковете. Именно от приетото в т.10в на ТР № 4/2014 г. по тълк.дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, следва, че подобно третиране на „евентуални пороци“ в произнасянето по дължими разноски, с последици идентични на последици при пороци в произнасянето по предмета на исковете, е недопустимо. Отделно са неустановими такива в случая. Съмнение за злоупотреба с права, чрез настоящите касационни жалби, възниква, с оглед явно демонстрирания косвен интерес на касаторите / макар да са правно необосновани последиците, от които очакват да се възползват / да използват евентуалното допускане на поправката, за „обезсилване на първоинстанционното решение„ / неясно в какво производство /, предвид разминаването между посоченото в исковата молба заповедно производство ч.гр.д. № 36 218/2013 г. на СРС, и посоченото, при осъждането за разноски, в случай на уважаване молбата по чл. 247 ГПК – ч.гр.д.№ 36 219/2013 г. на СРС. Недопустимо / поради липса на функционална компетентност на съответния съд / е претендираното от касаторите произнасяне - за пръв път във въззивното, при упражняване контрол върху първоинстанционното решение по чл.247 ГПК, и в настоящото касационно производство - по нищожността на влязлото в сила първоинстанционно решение № 1689/20.10.2015 г. по т.д. № 2424/2013 г. на СГС, постановено в производство по чл. 422 ГПК. Юридически несъстоятелно е и приравняването на произнасяне в отклонение от принципа за диспозитивното начало / в която хипотеза съдебният акт би бил недопустим / с произнасяне „извън правораздавателната власт“ на съда, сиреч извън компетентността му по принцип, а не с оглед претенцията на страната, да се произнесе по предмета, с който е сезиран / в която хипотеза съдебният акт би бил нищожен /. Подробни съображения в тази насока, обаче, настоящият състав не дължи, тъй като, извън очевидната им правна несъстоятелност, обективно излизат извън предмета на постановеното по реда на чл. 247 ГПК решение № 260664/07.11.2022г. по т.д.№ 2424/2013г. на Софийски градски съд и упражнения спрямо него инстанционен контрол, с решение № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г. на Софийски апелативен съд – обект на касационния контрол. В изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК към втората касационна жалба е формулиран въпроса: Длъжен ли е при постановяване на въззивното решение въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и доказателствата, на които се позовават, в подкрепа на тезите си и които имат значение за решението по делото и да изложи свои собствени фактически и правни мотиви по съществото на спора ? Допълнителният селективен критерий е обосноваван в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с т.19 от ТР № 1/2001 г. по тълк.дело № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т.2 от ТР № 1/2013 г. по тълк.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Отново касаторите се позовават на „очевидна неправилност“, на основание чл. 280, ал. 2, пр. трето ГПК. Касационната жалба против решение № 109/20.02.2024 г., постановено по т.д.№ 331/2023 г. на Софийски апелативен съд, с което е оставена без уважение молбата на касаторите, за допълване на решение № 646/24.10.2023 г. по т.д.№ 331/2023 г. на САС, с което е потвърдено решение № 260664/07.11.2022 г. по т.д.№ 2424/2013 г. на СГС, оставило без уважение искането за поправка на очевидна фактическа грешка в постановеното решение № 1689/20.10.2015 г. по същото дело, в частта му с която са присъдени разноски за заповедното производство, не следва да се допусне до касационен контрол. Формулираният въпрос не е относим към решаващия мотив на въззивния съд - че е налице пълно произнасяне по предмета на спора, а мотивите на съдебния акт не подлежат на допълване по реда на чл. 250 ГПК. Отделно от това, цитираната задължителна съдебна практика, в обосноваване на допълнителен селективен критерий, е неотносима дори към формулирания - несъответен – въпрос. Т.19 на ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС визира порока „необоснованост“, различен от предвидения във въпроса порок - „съществено нарушение на съдопроизводствените правила“, каквото се обективира при непроизнасяне на съда по всички въведени доводи и възражения на страните и несъобразяване на всички доказателства по делото. Т.2 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС касае правомощията на въззивната инстанция във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад, съгласно чл.146 ГПК, респективно когато докладът му е непълен или неточен. В случая, решението, с което е отказано допълване на въззивно решение, изобщо няма за обект първоинстанционен акт. Не се установява и очевидна неправилност, тъй като съображенията на съда - че непълнотата на мотивите / ако изобщо я има – в случая не / не подлежи на допълване по реда на чл. 250 ГПК – са в пълно съответствие със съдебната практика на касационна инстанция, формирана по приложението на нормата. Страната по начало – и в молбата си по чл. 250 ГПК, и в настоящата касационна жалба – не сочи предмет на спора, останал извън полезрението на съда. Предвид гореизложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение