Определение № 804 от 18.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1314/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Р. С. А., чрез пълномощника й адв. Р. Д. против решение № 11/06.01.2020 г. по в.гр.д. № 1633/2019 г. на Окръжен съд Варна, с което като е потвърдено решение № 2713/17.06.2019 г. по гр.д. № 856/2018 г. по описа на Районен съд Варна, са отхвърлени предявените от Р. С. А. срещу С. С. К., при условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.2, предл.2 ЗЗД за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 7, том II, рег. № 3004, дело № 227/2017 г. на нотариус В. П. с район на действие РС – Варна на два недвижими имота, находящи се в [населено място], [община], а именно: дворно място с пл.№ *, кв. * с площ от 740 кв.м., включено в УПИ *-*, кв. *, целият с площ от 1205 кв.м., при граници: улица, УПИ-*-*, УПИ *-* и УПИ *-*, заедно с построените в него жилищна сграда и навес без площ по документи за собственост и УПИ *-*, кв.*, с площ от 595 кв.м., при граници: улица, УПИ *-*, УПИ *-* и УПИ *-*, поради липса на съгласие; с правно основание чл.26, ал.2, изр.първо, предл. последно ЗЗД, тъй като прикрива договор за дарение и иск с правно основание чл.33, ал.1 ЗЗД - за унищожаване на сделката като сключена поради крайна нужда при явно неизгодни условия. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва решението на въззивния съд като поддържа недопустимост на същото – основание по чл.281, т.2 ГПК, а евентуално и неправилност на същото поради нарушение на материалния закон и необоснованост – основание по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. В жалбата се поддържа, че решението е недопустимо поради неучастие на задължителен необходим другар, а именно Т. С. А. - сестра на ищцата Р. А., която заедно с нея, като законни наследници на баща им С. С. го заместват като страна по атакуваната сделка, поради което се иска обезсилване на постановените от първата и въззивната инстанция съдебни решения и връщане на делото на Районен съд за ново разглеждане с участието на задъжителния необходим другар Т. С. А.. По отношение на второто поддържано основание за касационно обжалване се твърди, че въззивният съд не е съобразил в цялост заключението на комплексната съдебно-медицинска-психиатрична експертиза, а изводите му, че по делото не са ангажирани никакви доказателства за симулативност на сделката са неправилни. По отношение на предявения иск за унищожаемост на сделката се твърди, че решението е необосновано, тъй като въззивният съд не е съобразил заключението на съдебно-техническата експертиза, която е категорична, че пазарната стойност на двата процесни имота надвишава в пъти данъчната оценка на същите, на която оценка е изповядана и сделката. В изложението се поддържа, че в процеса по иск за нищожност на сделка следва да участват всички наследници на страна по сделката, която е починала, тъй като те са задължителни необходими другари. Посочено е, че в конкретния случай една от наследниците на продавача по сделката – С. А. С. не е конституирана в процеса, поради което решението на първоинстанционния съд, а и на въззивния съд е постановено без участие на задължителен необходим другар, поради което е недопустимо и постановено в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 6 от ТР №1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК. В изложението не са формулирани правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, въпреки, че е посочено допълнителното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. На последно място се твърди и наличие на основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК –очевидна неправилност на въззивното решение. За да потвърди решението на първоинстанционния съд, с което предявените при условията на евентуалност искове, първият от които е с правилна правна квалификация по чл.42, ал.2 ЗЗД - за прогласяване на относителна недействителност поради липса на потвърждение на договора за продажба на недвижимите имоти и за унищожаване на последния поради крайна нужда, въззивният съд е приел, че към датата на упълномощителната сделка упълномощителят е разбирал значението на извършените от него действия по полагане на отпечатък от палеца си и изразяване на вола за упълномощаване на ответницата да се разпорежда с имотите му, поради което извършената чрез пълномощника разпоредителна сделка е действителна. На следващо място е посочено, че не е установено, че продавачът С. С. е бил в състояние на крайна нужда и макар в случая да е доказано, че пазарната стойност на имотите е в пъти по-висока от продажната цена по сделката, то тези неизгодни условия сами по себе си не могат да обосноват унищожаемост на сделката, тъй като не е налице първата изискуема предпоставка - крайна нужда. Прието е, че ищцата не е ангажирала доказателства за твърдяната симулативност на договора за покупко-продажба. Решението е подписано с особено мнение на докладчика по делото, според когото постановеното от първата инстанция решение е недопустимо и е следвало да бъде обезсилено от въззивния съд, а делото да бъде върнато на районния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар – Т. С. А., която заедно с ищцата е наследник по закон на С. С. – продавач по атакуваната сделка, като се позовава на практика на ВКС, обективирана в определение № 632/20.12.2013 г. по ч. гр.д. № 5812/2013 г., ГК, според която легитимирани в процеса страни за установяване нищожност на един договор са страните по сделката. Настоящият състав на ВКС намира, че постановеното от въззивния съд решение не е недопустимо поради неучастие на необходим задължителен другар в производството. Противно на доводите на касатора, в конкретния случай не е налице хипотеза на задължително другарство, при което участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост, респ. не е налице допуснато нарушение на изискването за съвместна процесуална легитимация, представляващо нередовност на исковата молба, за която съдът следи служебно и е задължен да упражни правомощията си съгласно чл.129 ГПК. Разрешението, дадено в т. 6 от ТР №1/2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, се отнася само до случаите на задължително другарство, което представлява частен случай на необходимото другарство. Съгласно т. 6 от посоченото тълкувателно решение, ако в първата инстанция не е бил конституиран необходим другар, чието участие е задължително, въззивният съд следва да обезсили като недопустимо първоинстанционното решение и да върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане с участие на необходимия другар, като е прието, че постановките на т.17 от ТР № 1/2000 г. от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС в частта относно задължителното другарство не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. В настоящия случай предмет на делото са обективно съединени, при условията на евентуалност искове за недействителност и за унищожаемост на договор за покупко-продажба, предявени от един от наследниците на страна по договора /продавач/ против другата страна /купувач/ по него. Няма спор, че продавачът по атакувания договор е оставил още един низходящ, който не е страна по делото. Този наследник не се явява задължителен другар в процеса, образуван по исковете за нищожност на сделката, предявени от другия наследник на страна по атакуваната сделка. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС по предявен иск за недействителност на една сделка от трето лице, което не е участвало в нея и не е правоприемник на някоя от страните, процесуално легитимирани като ответници са двете страни по оспорваната сделка / в този смисъл решение № 799 от 21.02.2011 г. на ВКС по гр.д. № 305/2009 г., IV г.о/. Ищцата Р. С. А. обаче няма качеството на трето лице по оспорваната сделка, тъй като е правоприемник на една от страните по нея. Съгласно разрешението, дадено в т.6 от ТР № 5/2016 г. по тълк.дело № 5/2014 г. на ОСГК на ВКС, при липса на потвърждение, на недействителността може да се позове само лицето, от името на което е сключен договорът, или неговите универсални правоприемници. Както субективното преобразуващо материално право на мнимо представлявания да потвърди и по този начин да валидира с обратно действие във времето висящо недействителния договор, така и неговото субективно материално право да се позове на тази недействителност, респективно и процесуалното му право на иск, са наследими /освен в случаите, когато недействителният договор има за предмет незаместими престации, свързани с неговата личност/ и могат да бъдат упражнени от всеки от наследниците му – съразмерно дела му от наследството. Ето защо, решението на въззивния съд не е недопустимо поради неучастие в процеса на задължителен необходим другар. Накрая, неоснователно се поддържа, че решението е очевидно неправилно. Според касатора, очевидната неправилност на решението следва от допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон. Изложените от касатора съображения в случая са за порок на въззивното решение, обхванат от хипотезата на чл.281, т.3 ГПК, но основанието на чл.280, ал.2, предл.последно ГПК предполага неправилността да е съществена до степен, че да може да се установи от съда несъмнено и без да е необходимо да се преценяват съображенията на плоскостта на чл.281, т.3 ГПК. В случая не се установяват хипотези на квалифицираната форма на неправилност на решението - законът да е приложен в неговия обратен, противоположен от вложения от законодателя смисъл, или делото да е решено въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, или въззивният съдебен акт да е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, предл. 2 и предл.3 ГПК. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,