Определение № 940 от 26.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2121/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Подадена е касационна жалба от Е. Й. С. и С. Е. С. против решение № 139 / 06.06.2025 г. по в.гр.д. № 391/2024 г. на Апелативен съд- Велико Търново, с което след отмяна на решение № 649/04.12.2023 г. по гр. д. № 39/2023 г. на Окръжен съд Велико Търново, поправено с решение № 44/25.01.2024 г., са отхвърлени като погасени по давност предявените от Е. С. и А. С. (починала в хода на процеса и заместена на основание чл. 227 ГПК от нейните правоприемници Е. С. и С. С.) срещу „Застрахователна компания „Лев инс“ АД, искове за заплащане на сумата от 120 000 лв. за всеки един ищец, представляваща застрахователно обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в психически и душевни болки и страдания, вследствие смъртта на сина им И. Е. С., настъпила на 28.03.2022 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 28.03.2022 г. до окончателното й изплащане. Касаторите поддържат, че въззивното решение е неправилно. Излагат съображения, че в противоречие със закона въззивният съд е приел, че претенцията на родителите за настъпили за тях вреди от смъртта на сина им дълги години след ПТП, в което той е бил увреден, не представляват претенция за ексцес. Считат, че настъпилата смърт е в пряка причинна връзка с първоначалните травматични увреждания. Налице е изменение на състоянието на пострадалия от ПТП, което е особен вид ексцес. Според тях разпоредбата на чл.197 КЗ /отм./ следва да се тълкува разширително. Излагат основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба ЗК„Лев инс“АД оспорва основателността на касационната жалба. Оспорва наличието на основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна - подадена от надлежни страни, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с влязла в сила присъда е установен фактът на настъпилото ПТП, наличието на виновно и противоправно поведение на дееца – водач на лекия автомобил, довел до процесното ПТП и причиненото тежко телесно увреждане на сина на ищците. Констатирал е, че пострадалият е бил обезщетен за претърпените от него вреди в резултат на посоченото ПТП от 2006г. с влязло в сила съдебно решение. Посочил е, че съобразно заключението на СМЕ в следствие на тежките увреждания синът на ищците е починал през 2022 г. Възражението за погасяване на вземането на ищците по давност, въззивният съд е приел за основателно. Посочил е, че съгласно чл.197 КЗ отм. - правата по застрахователния договор се погасяват при застраховки "Гражданска отговорност" по т. 10 13 на раздел II, буква "А" от приложение № 1 - с петгодишна давност от датата на настъпване на събитието. По въпроса относно приложението на чл.197 КЗ /отм./ с оглед момента, от който започва да тече погасителна давност, е намерил, че моментът на изискуемостта на обезщетението за вреди е от датата на деликта. В случай, че се касае за изменение в състоянието на пострадалия или за изменение в стойността на престацията, което налага нови разходи и тази бъдеща прогноза не е била съобразена при първоначалното определяне на обезщетението за вреди, е налице хипотезата на ексцес, като за новите вреди само пострадалият от деликта може да иска съответстващо на тях обезщетение от момента на проявление на изменението. Само в случаите на ексцес / чл.51, ал.3 ЗЗД/ и само за пострадалия възниква ново право на обезщетение за допълнително породените за него от непозволеното увреждане вреди и по отношение на това право започва да тече нова петгодишна давност. Когато не се твърди ексцес, а очертаните в исковата молба вреди не са на пострадалия, а са нови, на лицата увредени от настъпила по-късно неговата смърт, обезщетението за тях става изискуемо от момента на деликта. Претенцията за обезщетяване на причинени неимуществени вреди, с оглед настъпилата смърт на пострадалия, която е в пряка причинна връзка с получена тежка телесна повреда от последния, би била погасена по давност на основание чл.114, ал.1, вр. чл.84, ал.3 ЗЗД, вр. чл.197 КЗ /отм./, когато са изтекли повече от пет години от датата на настъпване на застрахователното събитие до датата на съдебното предявяване на претенцията за обезщетение за вредите от същото. ВТАС е съобразил, че ПТП е било извършено на 11.10.2006 г., а исковете са предявени на 16.01.2023 г. Посочил е, че очертаните в исковата молба неимуществените вреди не са свързани със състоянието на пострадалия, каквото е било към момента на пътнотранспортното произшествие, а произтичат от настъпилата в един значително по-късен момент – след 16 години, смърт на последния. Вземането за неимуществени вреди, претендирани от ищците – негови родители, с оглед настъпилата му по-късно смърт, не представлява претенция за заплащане на вреди от ексцес, поради което за да се приеме, че тези вреди са пряко проявление на застрахователното събитие настъпилото ПТП, т.е. че се е реализирал покритият риск и за тях се дължи заплащане на обезщетение, трябва настъпилата за тях вреда да се намира в пряка причинна връзка със застрахователното събитие. Изложил е съображения, че застрахователният риск при застраховката гражданска отговорност е опасността застрахования да отговаря пред третото лице, увредено от него, като се задължи да му плати обезщетение за причинените вреди и тази застраховка не обхваща вреди, които застрахования не е причинил непосредствено на третото лице. Правото на третото увредено лице пряко да претендира обезщетение от застрахователя произтича от закона, а не от застрахователния договор, когато пряко е увредено от застрахования водач. Заключил е, че предявените искове в уважената им част, макар и основателни, се явяват погасени по давност. Касаторите представят изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане до касационно обжалване, като поставят следните правни въпроси / съобразно допълненото изложение/: 1. Кой е началният момент, от който започва да тече 5г. давностен срок при проявление на непредвидимите усложнения, които водят до летален изход след изтичане на 5 г. от настъпване на първоначалните вреди, от които в пряка причинна връзка са се проявили последващите усложнения, които са довели до изменение състоянието на увредения и до смърт, за евентуално проявление на които последващи вреди не е възможно да се предвиди и съобрази обезщетение при определяне на обезщетение при първоначални вреди?; 2. Кой следва да репарира последващи вреди от непредвидими усложнения, довели до летален изход пет години след непозволеното увреждане с оглед принципа за пълно обезщетяване на последиците от всички вреди, съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД?; 3. Кои са лицата, които имат право на обезщетение съгласно чл.51, ал.1 ЗЗД при смърт на увредения, който е починал от усложнения в рамките на пет години преди изтичане на срока по чл.114, ал.1 и 3 ЗЗД и един ден или няколко години след изтичане на тези срокове?; 4.Как следва да с е тълкува разпоредбата на чл.51, ал.1 ЗЗД вр. ППВС № 4/68 г. с оглед принципа на пълно обезщетяване на всички вреди и последици от тях от момента на проявлението им, за които не е възможно да се предвиди предварително обезщетение и наследниците на увредения и самият увреден не са могли да знаят предварително?; 5. При колизия между чл.51, ал.1 ЗЗД и чл.114, ал.1 и 3 ЗЗД, както и колизия между чл.197 КЗ /отм./ и императивна разпоредба по чл.51, ал.1 ЗЗД и задължителна практика по чл.4 от ТР №1/2015 г. на ОСТК на ВКС, коя разпоредба и практика следва да се прилага?; 6. Следва ли в случаи като настоящия и сходни на него, спрямо разпоредбите на чл.114, ал.1 и 3 ЗЗД и чл.197 КЗ /отм./ да се прилага разширително тълкуване, за да е налице съответствие с чл.51, ал.1 ЗЗД при продължително проявление на вреди, които евентуално могат да се проявят в по-късен, но непредвидим за пострадалия и наследниците му момент? Касаторите се позовават на допълнително основание за селектиране на касационната жалба по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, поради противоречие на въззивното решение с ТР № 1/2015 г. на ОСТК на ВКС, ППВС № 4/61 г. Съставът на ВКС намира следното: Всички поставени от касатора въпроси, макар и неприцизно формулирани съобразно изискванията към общото основание за достъп до касация по чл.280, ал.1 ГПК се свеждат до един, който съобразно разясненията по ТР №1/2009г. на ОСГТК на ВКС може да се отнесе и доуточни в следния смисъл: От кой момент започва да тече давността за вземане на наследниците на починалото лице срещу застрахователя, смъртта на което е настъпила в резултат на претърпени от последното увреждания при ПТП и допълнително във времето влошаване на състоянието му? Доводите на касаторите са, че при ексцес в състоянието на пострадал при ПТП и настъпила смърт възниква вземане за родителите му за претърпени от тях вреди от момента на смъртта на сина им, а не от момента на деликта. Така уточнени поставените от касаторите въпроси не покриват изцяло решаващите изводи на въззивния съд и установената фактическа обстановка, по която се е произнесъл в конкретния случай решаващият състав. ВТАС е отрекъл възможността на ексцес в състоянието на пострадалия да се позоват неговите родители, при това след като той самият е вече бил обезщетен от застрахователя за настъпилите за него неимуществени вреди съобразно влязло в сила съдебно решение. Този извод не е в противоречие със задължителна практика на ВКС и практика на ВКС, обективирана в решения по чл.290 ГПК. Соченото от касаторите определение по т. д. № 2190/ 2020 г. на ВКС, I т.о. не може да бъде съобразено от настоящата инстанция, тъй като е постановено по реда на чл.288 ГПК и е по казус, който разкрива съществени отлики от настоящия, доколкото по първия претенцията за обезщетение при условията на ексцес е на самия пострадал, на не на близките му поради негова смърт. В ТР №1/ 23.12.2015 по тълк.д.№ 1/ 2014г. на ОСТК на ВКС, на което се позовават касаторите, е прието, че независимо кога се проявява вредата– в момента на извършване на деянието, или след него, едва от деня на нейната проява за третото лице възниква правото да иска обезщетяването и в границите на чл. 51 ЗЗД. Затова от този момент започва да тече и погасителната давност за прекия иск срещу застрахователя, вкл. за обезщетяване вредите от ексцес. Разяснено е, че според чл.51, ал.3 ЗЗД правото на обезщетение при ексцес се проявява значително по-късно и макар да е свързано с вземанията по чл.51, ал.1 ЗЗД и чл.52 ЗЗД е ново самостоятелно право. За него погасителната давност започва да тече не от момента на непозволеното увреждане, а от деня на проявление на новите вреди в пълния им обем, т.е. от деня на влошаване здравето на увредения спрямо първоначалната му увреда, както е приетото и в т.1 на действащото ППВС № 1/81 год. Също така предвид спецификата на настоящия казус следва да се съобрази и ТР № 1/ 21.06.2018 г. по тълк.д. № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС. В него е посочено, че съгласно чл.16 от Директива 2012/29/ЕС, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Понятието „жертва” е дефинирано в чл.2, параграф 1, буква „а”, според който за целите на Директивата „жертва” означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. В чл.2, параграф 1, буква „б”, като „членове на семейството” са посочени съпругът/та, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. Законодателството на Република България не съдържа нормативно разрешение в насоките, дадени от директивите, и лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, се определят в съдебната практика според критериите, възприети от Пленума на ВС в периода 1961 г. - 1984 г. - Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. Така в т.3 от ППВС № 4/61 г., на което се позовават и касаторите, е разяснено, че обезщетение за вреди могат да търсят всички, които са ги понесли. Обикновено това са самите пострадали, а в случай на смърт – непълнолетните им низходящи или пълнолетни, но неработоспособни низходящи, неработоспособни възходящи, които действително са били издържани от пострадалия и с неговата смърт са изгубили възможността да получават тази издръжка. За такова обезщетение може да претендира и взетото за отглеждане, но неосиновено още дете, болни и неработоспособни братя и сестри или други близки, които са били издържани от починалия. Следователно при едно застрахователно събитие не могат едновременно да търсят обезщетение пострадалия – за неговите неимуществени вреди от увреждането, и най-близките му лица. Затова и изводът на въззивния съд, че родителите на увредения при ПТП техен син, който е претендирал обезщетение за собствените си неимуществени вреди от ПТП и е получил защита със сила на пресъдено нещо, не могат да се позовават на ексцес в състоянието на сина им, изразяваща се в настъпила смърт, и да претендират на това основание обезщетение от застрахователя за понесени от тях неимуществени вреди от същото ПТП, е в съответствие със задължителната практика на ВКС. Предвид изложеното не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение, а в полза на ответника по касацията следва да се присъдят сторените от него разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 евро. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение