Определение № 636 от 11.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1600/2024 г.

Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.

С решение № 2734/29.05.2023 г. по гр. д. № 95/2023 г. Софийският градски съд е осъдил Главна дирекция «Изпълнение на наказанията» да заплати на С. С. Л. сумата 15 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди - болки и страдания от злополука, настъпила на 16.06.2017 г. при изпълнение на възложена работа като работник в кухнята на Затвора [населено място], като искът е предявен като частичен от 100 000 лева, ведно със законната лихва от 16.06.2017 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за горницата над присъдения до пълния предявен размер от 60 000 лева, заявен частично от сумата 100 000 лева.

С решение № 26/08.01.2024 г. по в. гр. д. № 2310/2023 г. Софийският апелативен съд, сезиран с въззивни жалби от двете страни, е отменил първоинстанционното решение в частта, с която искът с правно основание чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД е отхвърлен за сумата 25 000 лева, представляваща разликата над присъдената сума от 15 000 лева до дължимата от 40 000 лева, заявена частично от сумата 100 000 лева, и вместо това е присъдил допълнително сумата 25 000 лева, ведно със законната лихва от 16.06.2017 г. до окончателното изплащане.

Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответника по иска Главна дирекция «Изпълнение на наказанията», който иска то да бъде отменено като постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.

От ответника по касация - ищец по делото, е подаден отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.

От ДП «Фонд затворно дело» - ответник по предявения срещу него евентуален иск, който не е разгледан от първоинстанвционния съд предвид уважаването на главния иск, не е постъпил отговор.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283, изр. 1-во ГПК, насочена е срещу въззивно решение, което попада в обхвата на касационното обжалване и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е допустима.

При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., намира следното:

Въззивният съд е приел за установено, че ищецът е изтърпявал наложено му наказание лишаване от свобода в Софийския централен затвор, където със заповеди №№ 267 и 268, двете от 18.04.2017 г., на началника на затвора му е възложено да работи като работник в затворническата кухня от понеделник до петък 4 часа и в събота 8 часа. При тези данни въззивният съд е приел, че е налице първата предпоставка за ангажиране отговорността на ответника на основание чл. 49 ЗЗД, която има обезпечително-гаранционна функция, а именно възлагане на работа. За ирелевантно съдът е приел възражението, че злополуката е настъпила след приключване на работното време на ищеца, по съображения, че е вредата е причинена по повод изпълнението на работата, по смисъла на това понятие, изяснено в Постановление № 9/28.12.1966 г. на Пленума на ВС, в затворническата кухня, когато ищецът е носел кутии с хранителни продукти от хранителния склад към кухнята, осигуряването и пренасянето на които е дейност, пряко свързана с изпълнението на възложената работа - тяхната обработка.

За доказана главно и пълно въззивният съд е приел и втората предпоставка за възникване отговорността на ответника, а именно наличието на виновно бездействие от страната на негови служители. За доказано нарушение съдът е приел факта, че служители на ответника са допуснали ищеца с неподходящи обувки за работа в кухнята (джапанки), без да му осигурят необходимите лични предпазни средства. При позоваване на чл. 169, ал. 1 ППЗИНЗС (според която всички правила за здравословни и безопасни условия на труд, отнасящи се за работниците и служителите, се прилагат и по отношение на лишените от свобода), въззивният съд е приел за приложима спрямо работата, осъществявана от лишения от свобода ищец, Наредба № 3 от 19.04.2001 г. за минималните изисквания за безопасност и опазване на здравето на работещите при използване на лични предпазни средства на работното място. Приел е за недоказано от ответника главно и пълно, че е предоставил на ищеца подходящи за работа в кухнята обувки, а на основание чл. 5, ал. 1 от Наредбата това е задължение на работодателя (каквото качество ответникът има в случая), възложил работата. Именно той е следвало да осигури в деня на постъпването му на работа, което е изискване на чл. 18, ал. 1 от Наредбата, необходимите лични предпазни средства, които, предвид обстоятелството, че е лишен от свобода, ищецът очевидно не е в състояние да набави и осигури сам, а и каквото задължение няма. За доказано въззивният съд е приел нарушение и на изискванията на Наредба № 7 от 23.09.1999 г. за минималните изисквания за здравословни и безопасни условия на труд на работните места и при използване на работното оборудване, и по-конкретно чл. 215ж, ал. 1 и 2, съобразно които стълбите се използват така, че работещите да могат по всяко време да се захващат здраво и да имат здрава опора. Ръчното пренасяне на товар по стълба не трябва да препятства постоянното сигурно захващане на ползващите я. Посочил е, че обстоятелство, че стълбището от двете му страни е било ограничено със стени, не представлява обективна пречка и не води до невъзможност да бъдат монтирани парапети, за които работещите и при необходимост да се захванат сигурно.

Въз основа на изложеното въззивният съд е приел, че в пряка причинна връзка от установеното бездействие на ответника е настъпила злополуката и телесното увреждане, от което ищецът е търпял болки и страдания, поради което фактическият състав на чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на ответника е налице и претенцията е основателна.

За неоснователно въззивният съд е приел възражението на ответника по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като е посочил, че принос от страна на ищеца би имало, ако по делото безспорно е доказано, че при постъпване на работа ответникът му е предоставил необходимите обувки, но въпреки това ищецът е бил с джапанки, каквато хипотеза обаче не е доказана в хода на производството.

При определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди въззивният съд е взел предвид, че ищецът е бил на 31 години към момента на инцидента, претърпял е тежко счупване на дясна бедрена шийка, за лечението на което е постъпил за болнично лечение, претърпял е оперативна интервенция, изразяваща се в наместване с поставяне на метална остеосинтеза на дясна тазобедрена става. Последвала е втора операция за отстраняване на остеосинтезния материал. В последващия период от две години след травмата състоянието на ищеца е било задоволително, но с постоянно затруднена походка и затруднени дейности от ежедневния живот поради болка, като е установена намалена мускулна маса в дясното бедро и подбедрицата. Настоящото състояние на ищеца му позволява самостоятелно и нормално самообслужване на елементарни битови нужди, но и понастоящем има по-лесна уморяемост с десния крак, поява на болки при по-продължителна работа, изискваща принудителна права поза, болки и дискомфорт при влошаване на времето. Според неоспореното заключение на медицинската експертиза характерът на травмата определя тези оплаквания като постоянни, без изглед за самоизлекуване или намаляване на интензитета им във времето. При така установените по делото факти относно действително претърпените болки и страдания от ищеца и на база съществуващите житейски морално-етични принципи въззивният съд е намерил, че обезщетение в размер на 40 000 лева не е завишено по размер и не противоречи на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД.

Съобразно с изложеното въззивният съд е заключил, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде отменено в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над присъдената сума от 15 000 лева до дължимата от 40 000 лева, като бъде присъдена допълнително сума в размер на още 25 000 лева.

В касационната жалба и в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпросите:

1. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, и имат ли значение видът и тежестта на причинените телесни и психични увреждания за определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди според законовия критерий за справедливост;

2. Задължен ли е съдът да обсъди всички доказателства за наличие на причинна връзка между деянието и претърпените неимуществени вреди, както и при определяне на размера на дължимото обезщетение за тях; кой момент е релевантен за размера на вредите - момента на увреждането или момента на постановяване на решение;

3. Има ли значение и какво е значението на обстоятелството, че ищецът към деня на инцидента е бил с качеството лишен от свобода; посоченото обстоятелство представлява ли конкретен факт, относим към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател и обуславя ли този факт вреди; има ли значение за размера и следва ли съдът да сочи значението на това обстоятелство за размера на вредите.

По първите два въпроса касаторът се позовава на следната съдебна практика като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 168/29.11.2018 г. по гр. д. № 5005/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., и решение № 204/07.11.2016 г. по т. д. № 3568/2015 г. на ВКС, І-во т. о., т. 7 от Постановление № 17/1963 г. на Пленума на ВС, т. 7 от ТР № 1/2014 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС и Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС. Сочи, че основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е относимо към третия въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и по който липсва практика на ВКС. Моли също основание да се приеме за приложимо и към първите два въпроса, ако се счете, че посочената съдебна практика е неприложима в разглеждания случай.

Поставените правни въпроси изразяват в едната си част поддържаната от касатора теза, че ищецът е пострадал в резултат от собственото си невнимателно поведение чрез използване на джапанки при мокър под, вместо да слезе по стълбището с обувките, с които обичайно е работил, без да е уведомил прекия си ръководител, че се включва в носенето на кашони по стълбището, с което не е спазил длъжностната характеристика, и без такова действие да му е било разпоредено или позволено да го прави. Те обаче не кореспондират с установените факти и обстоятелства, които в крайна сметка обосновават наличието на елементите от фактическия състав на отговорността по чл. 49 вр. чл. 45 ЗЗД. Така, от представената по делото декларация за трудова злополука, носеща подписа на началника на затвора, се установява, че инцидентът е настъпил при условия, различни от изнесените в показанията на свидетелите, на които касаторът се позовава при обосноваването на поставените въпроси. От посочения документ е видно, че злополуката е станала в 11 часа на 16.06.2017 г., т. е. в рамките на работното време на ищеца, което започва в 04.30 часа и приключва в 12.30 часа, а не след работно време, както е посочил св. В. П.. В документа е посочено също, че злополуката е станала на случайно работно място, което е определено като „случайно местонахождение на лицето по повод извършвана работа“. Тази констатация, както и показанията на св. П., че транжористите си вземат стоката, а ищецът - „работник в кухня“ според длъжностната характеристика, е работел именно като транжорист, което става ясно от записа в декларацията за трудова злополука и от показанията на посочения свидетел, налагат извода, че вредата е настъпила при изпълнението на възложената работа, независимо от казаното от св. П., че ищецът сам решил да помогне при пренасянето на стоката, без той, като пряк ръководител, да му е възлагал такава работа. А доколкото инцидентът е настъпил по време на работа и при установеното от св. П., че не допуска работници в кухнята с отворени обувки или с джапанки, то не може да се приеме тезата за освобождаване на ответника от отговорност, тъй като ищецът бил сменил обувките, с които бил по време на работа, с джапанки, и с тях самоволно пренасял стока, с което бил допринесъл за причинената му вреда. Като поставени в несъответствие с данните по делото, въпросите не отговарят на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК и по тях не може да се допусне касационно обжалване. Обстоятелството, че при посещението от ИА „Главна инспекция по труда“ не е дадено предписание за поставяне на парапети, само по себе си не опровергава извода на въззивния съд за неизпълнение задълженията на ответника да осигури безопасни условия на труд при използване на работното оборудване, поради което и липсата на мотиви в тази насока към обжалваното решение не води до противоречие с практиката на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да обсъди всички относими към спорния предмет доказателства, доводи и възражения на страните. Не може да приеме наличие на противоречие с актовете на ВС и ВКС и по въпроса за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД като основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, доколкото не се установява пострадалият да е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, или както е посочено в т. 7 на ТР № 1/23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС - с поведението си да е спомогнал за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата. А наличието на съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи, изключва възможността касационното обжалване да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване и по въпроса за приложението на чл. 52 ЗЗД. Въззивният съд е съобразил дадените в Постановление № 4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС указания в тази насока, а именно, че определянето на обезщетение за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването с обективните критерии, указани в постановлението, като възраст на пострадалия, вид и характеристика на уврежданията, прогноза за възстановяване и др. Посочил е специфичните за конкретния спор правно-релевантни факти, обуславящи вредите, болките, страданията и емоционалните преживявания на пострадалия, и ги е поставил в основата на преценката си за размера на дължимото обезщетение, който, изхождайки от установеното по делото, не е неоправдано завишен. Следва да се посочи и това, че не е възможно уеднаквяване на съдебната практика чрез формиране на обща оценка за пропорционалност при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди, тъй като травматичните увреждания са от най-различен вид, а дори и при такива от един и същи вид е възможно продължителността на времето, през което пострадалият е изпитвал болки, страдания и дискомфорт, да е различна, различно може да е и проведеното лечение, обездвижването може да е в различен период с оглед възрастта и здравословното състояние на пострадалия като цяло. Ето защо съпоставката с обезщетенията, присъдени с решение № 32/19.02.2015 г. по гр. д. № 2269/2014 г. на ВКС, ІV-то г. о., и с решение № 168/29.11.2018 г. по гр. д. № 5005/2017 г. на ВКС, ІІІ-то г. о., не може да обоснове извод за противоречие на въззивното решение с посочените съдебни актове на ВКС, нито със задължителната съдебна практика на ВС. Разрешението, дадено в решение № 204/07.11.2016 г. по т. д. № 3568/2015 г. на ВКС, І-во т. о., е несъпоставимо със случая по настоящото дело, доколкото касае обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от родител в резултат от смъртта на дете.

С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на адв. Ю. О. Г. от САК, оказала безплатно адвокатска помощ и съдействие на ответника по касация чрез представения от нея отговор на касационната жалба, следва да се присъди адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лева за водене на делото във Върховния касационен съд.

По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.