Определение № 493 от 05.10.2009 г. на ВКС по т. д. № 449/2009 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба с вх. № 3156/21.ІV.09 г. на „Г” О. - София, подадена чрез процесуалния представител на търговеца против определение № 422 на Софийския апелативен съд, ТК, 6-и с-в, от з.з. на 8.ІV.2009 г., постановено по ч.гр. дело № 767/09 г., с което след отменяване отказа на СГС да бъде допуснато обезпечение по предявен от физически лица-съдружници в това О. иск с правно основание по чл. 74 ТЗ, на основание чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК, е била наложена възбрана върху недвижим имот, собственост на същия търговец в гр. Б. при условието, че бъде внесена от ищците парична гаранция в размер на 40 000 лв. по с/ка на САС. Като излага мотивирани оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на атакуваното въззивно определение, търговецът-частен касатор претендира касирането му и постановяване на съдебен акт от настоящата инстанция за отхвърляне искането на съдружниците-ищци за налагане на обезпечителни мерки по иска им с правно основание по чл. 74 ТЗ. Инвокиран е довод, че бил крайно занижен размерът на определената парична гаранция, а в нарочно изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че с атакуваното свое определение САС се е произнесъл по съществен процесуалноправен въпрос, „което е от значение за точното прилагане на законодателството /по въпроса за обезпечаване на конститутивни искове/ на национално и европейско ниво и развитието на правото”. Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение, намира, че макар да е постъпила в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК и да е подадена от надлежна страна в частното въззивно производство пред САС, частната касационна жалба на „Г” ООД-София ще следва да се преценява като процесуално недопустима. Съображенията за оставянето й без разглеждане са следните: С атакуваното определение на въззивната инстанция не се дава разрешение по същество на друго производство, защото естеството на допуснатото от въззивния съд по реда на чл. 391, ал. 1, т. 2 ГПК обезпечение, е такова на привременна мярка, чието съществуване е винаги вторично, т.е. обусловено единствено от висящността на процеса по конститутивния иск на съдружниците Л. и А. срещу търговеца-настоящ частен касатор с правно основание по чл. 74 ТЗ. Следователно предмет на частната касационна жалба на „Г” ООД-София се оказва съдебен акт, подлежащ само на двуинстационно разглеждане. Това означава, че по отношение възможността за неговото атакуване пред ВКС в пълна степен важат задължителните за съдилищата в Републиката постановки по т. 6 на ТР № 1/17.VІІ.2001 г. на ОСГК на ВКС, според които последният се произнася по жалби срещу такива определения само в случаите когато те са постановени за първи път от въззивен съд. Налагането в случая на обезпечителна мярка „възбрана върху недвижим имот”, собственост на дружеството-частен касатор, е станало в хода на надлежно проведеното двуинстанционно пр-во по реда на чл. 389 ГПК, допустимо впрочем „по всички видове искове”, т.е без САС да е бил за първи път сезиран с такова обезпечително искане. Ето защо наличие на която и да е от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, отнасящи се до приложно поле на касационното обжалване, в настоящата хипотеза въобще не следва да се обсъжда. Мотивиран от горното Върховният касационен съд на Републиката, Търговска колегия, Първо отделение