Определение № 60899 от 16.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1870/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 286608/11.03.2021 г. на Община Хисаря, представлявана от адв. Д. Д., против въззивно решение № 260114/27.01.2021 г., постановено по възз. гр. д. № 3112/2020 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 260169/ 27.08.2020 г. по гр. д. № 3402/2020 г. на Районен съд – Пловдив. С първоинстанционното решение са уважени предявените от А. Ф. М. срещу касатора искове с правно основание: по чл. 74, ал. 4 КТ – за признаване за недействителна на клаузата за срок в трудов договор № ЧР-10-58/13.05.2019 г.; и по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. чл.225, ал. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната му; за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност „екскурзовод“ при община Хисаря; за заплащане на обезщетение за оставането й без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 01.01.2020 г. – 01.07.2020 г. в размер на сумата 3 600 лв. С определение № 60321/16.11.2011 г., поради настъпилата в хода на касационното производство смърт на ответната страна по жалбата А. М., за участие са конституирани наследниците й - К. П. М., А. С. К., Р. С. М. и Ц. Ц. Я., с чието участие продължава производството в допустимата му за разглеждане част по исковете по чл.74, ал.4, чл.344, ал.1, т.1 и т.3 КТ. С молба от 06.12.2021 г., в изпълнение на дадените му указания, касаторът е заявил, че поддържа касационната жалба. В представеното изложение се сочи, че са налице основанията по чл.280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по въпросите: 1) когато липсата на правна квалификация и професионален опит се явява основание за прекратяване на трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал.1, т. 6 КТ и съдът е сезиран да се произнесе относно действителността на трудовия договор, следва ли да се обсъди възражението за недействителността на трудовия договор за длъжност „екскурзовод“, независимо че основанието за прекратяване на трудовия договор е друго – по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ; 2) при обявено извънредно положение и издадени заповеди на министъра на здравеопазването за преустановяване посещенията на обществени места, в това число преустановяване работата на „Тракийски култов център“ - [населено място], и като се вземе под внимание, че са прекратени трудовите правоотношения на всички останали служители на основание чл.328, ал. 1, т. 12 КТ, то при какви условия евентуално биха могли да се изпълнят решенията относно възстановяване на работа и заплащане на обезщетение по чл. 225, ал.1 КТ; 3) при обсъждането на въпроса за вида на трудовия договор и длъжностната характеристика към него относно резервния характер на срочния договор на ищцата, приложима ли е преклузията по чл. 133 ГПК с оглед събраните по делото доказателства. Касаторът се позовава и на основанията по чл. 280, ал. 2, предл. 2-ро и пр. 3-то ГПК – недопустимост и очевидна неправилност на въззивното решение. В писмен отговор ответната страна по жалбата е изразила становище за липса на посочените от касатора основания за допускане на касационния контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че съгласно трудов договор от 13.05.2019 г. ищцата А. Ф. М. е заемала длъжността „екскурзовод“ в „Тракийски култов център“ - [населено място], със срок на действие на договора - до 31.12.2019 г. Със заповед № ЧР-09-82/30.12.2019 г. трудовото й правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ поради изтичане на уговорения срок, считано от 01.01.2020 г. Обсъждайки събраните по делото доказателства и направеното от ищцата оспорване на валидността на клаузата за срок в трудовия й договор, съдът е счел същата за недействителна. Посочил е, че трудовият договор не е сключен за временни, сезонни или краткотрайни работи, както и че ищцата е изпълнявала същата длъжност в продължение на две години преди прекратяване на трудовото правоотношение, като между страните последователно са сключвани отделни трудови договори. Констатирано е също, че договорите с останалите служители, работещи на длъжността „екскурзовод“, са безсрочни. При тези данни и като е взел предвид характера на изпълняваната от ищцата работа, съдът е приел, че не са налице предпоставките от фактическите състави по чл.68, ал.3 и ал.4 КТ, вр. с §1, т.8 от ДР на КТ, поради което клаузата за срок в договора е недействителна и трудовият договор със служителката следва да се счита сключен за неопределено време, съгласно заместващото правило по чл.68, ал.5 КТ. С оспорената заповед трудовото правоотношение е прекратено на основанието по чл. 325, ал. 1, т. 3 КТ, което не се е осъществило и това обуславя незаконосъобразността на уволнението. По доводите на ответника в отговора му на исковата молба, че трудовият договор е недействителен, тъй като служителката не е отговаряла на изискванията за квалификация и професионален опит за заемане на длъжността, съдът е приел, че поначало липсата на образование и квалификация е самостоятелно основание за прекратяване на трудовото правоотношение в хипотезата на чл.328, ал. 1, т. 6 КТ, включително когато същите са нормативно установени, но в случая не това е уволнителното основание, избрано от работодателя. Съобразявайки предмета на правния спор, с който е сезиран и по който дължи произнасяне, въззивният съд е направил извод за основателност на предявените от ищцата искове по чл.74, ал.4 и чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ. При тези решаващи изводи на въззивната инстанция, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че предпоставки за допускане на касационния контрол не са налице: Поставените в изложението въпроси №2 и №3 са изцяло фактически, а не правни, защото касаят анализа и оценката на доказателствата по делото, както и евентуално допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, които не са предмет на проверка във фазата по чл.288 ГПК. Аргументацията и доводите на жалбоподателя за необоснованост и неправилност на въззивното решение не могат да се обсъждат, тъй като същите са относими към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК, които се разглеждат в производството по чл.290 ГПК, а не в стадия на селектиране на касационните жалби по чл.288 ГПК. Въпрос №1 е релевантен, но в случая произнасянето на въззивната инстанция съответства на разрешението по т.1б от ТР № 4/01.02.2021 г. по т.д.№ 4/2017 г. на ОСГК на ВКС, с което се преодоляха различията в съдебната практика. Прие се, че когато изискванията за образование или професионална квалификация са нормативно установени, а след възникване на трудовото правоотношение работодателят констатира, че работникът или служителят не ги притежава, той може да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 6 КТ, тъй като упражнява правомощия в съответствие с изискванията на закона. Работодателят има възможност да предяви иск по чл.74 КТ да бъде обявен за недействителен трудовия договор, но до момента на обявяване на недействителността от съда, ще е налице валидно трудово правоотношение, което няма пречка да бъде прекратено при наличието на предвидените в закона хипотези. В случая, по делото не е предявен иск по чл.74 КТ от ответника, а освен това, както е приел и въззивният съд, преценката за законосъобразността на заповедта се извършва с оглед фактически избраното от работодателя основание по чл.325, ал.1, т.3 КТ за прекратяване на трудовия договор. Бланкетно поддържаните основания за селекция по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и пр. 3-то ГПК също не се установяват. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото не може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим, а и касаторът не е изложил никакви конкретни правни доводи, от които би могло да се направи извод за такъв порок на решението. Предвид изложеното, поддържаното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 2-ро ГПК не се установява. По основанието за очевидна неправилност следва да се посочи, че във фазата по селектиране на жалбата Върховният касационен съд, без да проверява действително съществуващите пороци на обжалвания въззивен съдебен акт, може да направи извод за възможната му очевидна му неправилност само въз основа на достатъчна аргументираност на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. В случая, доводите на жалбоподателя не сочат за наличието на такъв тежък порок на решението, който да може да се установи пряко от съдържанието му, а по формулираните въпроси обжалваният акт не може да бъде оценен като очевидно неправилен, след като същите не обуславят селекцията на жалбата. При този изход на делото, на ответната страна по жалбата, респ. на правоприемниците й, се дължи заплащането на разноските за касационното производство, които възлизат на сумата 800 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение