Определение № 60363 от 18.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2307/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 264321 от 19.04.2021 г., подадена от И. Д. А. и И. А. А., чрез адв. И. Б. и адв. Н. Р. – и двамата от АК - Пазарджик, срещу въззивно Решение № 260094 от 15.03.2021 г. по в.гр.д.№ 75/2021 г. на Окръжен съд - Пазарджик, с което (в резултат от потвърждаването на Решение № 260292 от 14.12.2020 г. по гр.д.№ 717/2020 г. на Районен съд - Пазарджик е признато за установено по отношение на И. Д. А. и И. А. А., че Г. Д. Н. е носител на 1/3 идеална част, а Д. С. Д. е носител на 1/6 идеална част, или двамата общо на 1/2 идеална част от правото на собственост върху поземлен имот, представляващ УПИ *, в кв. 5 по плана на [населено място], общ. П., област П., с площ от 1 013 кв.м., ведно с построената в имота масивна жилищна сграда, с площ от 64 кв.м., при посочени съседи, и ответниците И. Д. А. и И. А. А. са осъдени да предадат на Г. Д. Н. и Д. С. Д. владението съответно върху 1/3 идеална част и върху 1/6 идеална част, или общо върху 1/2 идеална част от описания недвижим имот. Подаден е писмен отговор на касационната жалба от Г. Д. Н., чрез адв. И. П. от АК – Пазарджик. Изразено е становище, че касационната жалба е неоснователна, въззивното решение е правилно и липсват основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Ответникът по касация Д. С. Д. не е депозирал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното: Въззивният съд е приел за безспорно установено, че процесният имот - къща и двор, е принадлежал на общия на ищците и ответника наследодател - Д. А. Г. (Г.). Свидетелските показания са категорични относно обстоятелството, че процесната къща е построена от покойния Д. А. Г. (Г.), както и че същият е живял, заедно със съпругата си, в къщата. Същият е стопанисвал процесния имот в периода от 1958/59 г. до смъртта си явно, спокойно и необезпокоявано от никого. В този смисъл са и обясненията на ответника И. А., дадени по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, който е заявил, че собственик на процесния имот - къща и двор, е бил неговия баща Д. А. Г. /Г./, който го е владял необезпокоявано като свой собствен в периода от 1957 г. до смъртта си през 1973 г. Наследодателят Д. А. Г. /Г./ е починал на 08.01.1973 г. и е оставил за свои преки наследници по закон преживяла съпруга А. С. Г. (починала през 1993 г.), дъщеря Г. Д. Н. - ищцата, син И. Д. А. - ответника и син С. Д. А., починал през 2006 г. С. Д. А. - брат на ищцата и на ответника, е оставил за свои наследници по закон преживяла съпруга В. А. А. и син Д. С. Д. - ищец по делото. А. С. Г. е наследена от същите низходящи като съпруга си. С Нотариален акт за собственост върху недвижим имот № 118, том IX, рег.№ 14230, н.д.№ 1509 от 02.11.2017 г. по описа на Нотариус А. И. (рег.№ 423 по регистъра на НК) е признато, че ответникът И. Д. А. е собственик на основание давностно владение и наследство на процесните терен и сграда. С Нотариален акт за покупко- продажба № 180, том IX, рег.№ 14849, н.д.№ 1564 от 15.11.2017 г. на Нотариус И. е сключен договор за покупко-продажба, по силата на който ответникът И. Д. А. е продал на ответницата И. А. А. имота срещу задължение купувача да полага грижи за продавача, докато е жив, като му предоставя пожизнено ползването на имота. Към датата на предявяване на исковата молба ответниците осъществяват фактическата власт. Разпитаните по делото свидетели са заявили, че ищцата и ответникът са били в добри отношения до 2017 г. Ответникът И. А. е заявявал, че процесният имот е на всички наследници. Не е оспорвал правата на сестра си и покойния им брат. Страните не са водили спорове за имота допреди три-четири години, когато ответникът отказал да предостави за ползване една стая от процесната къща на сестра си Г. Н., след като тя му споделила, че покривът на къщата й в [населено място] тече и поискала да й се отстъпи една стая от процесната къща в [населено място], за да отиде да живее там. Тогава ответникът заявил на сестра си, че вече няма никакви права върху имота, тъй като го е прехвърлил на ответницата И. А.. Това силно влошило отношенията им. До този момент ответникът И. А. казвал, че един ден ще се съберат с ищцата и наследниците на брат му, ще си разделят имота и „всеки ще си получи дела”. При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че от страна на ищците е доказано по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК, че са титуляри на правото на собственост върху процесните терен и жилищна сграда на наведеното придобивно основание и при заявените в исковата молба квоти в съсобствеността. В тежест на ответниците е било да установят, че упражняват фактическа власт върху процесния имот на основание, противопоставимо на ищците, което не е реализирано от същите. За неоснователен е намерен изложеният във въззивната жалба довод, че не е осъществен фактическия състава на чл. 79 ЗС. П. по делото нотариален акт от 02.11.2017 г., съставен по реда на чл. 587 ГПК не се ползва с материална доказателствена сила по чл. 179, ал. 1 ГПК относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост, тъй като такава е присъща на официалните свидетелстващи документи за факти. От показанията на свидетелите В. Д. и А. А. е установено, че ответникът И. А. е заявявал, че процесния имот е на всички наследници и не е оспорвал правата на сестра си и покойния им брат върху този имот. Първата свидетелка - дъщеря на ответника, е заявила, че е присъствала на събиранията на наследниците на дядо Д. в имота, за който се води спор. Баща й казвал, че този имот е на всичките наследници и по-нататък ще се оправят помежду си. Направеното възражение в насока, че показанията на тази свидетелка не следва да се кредитират с основанието, че е заинтересована от изхода на делото, e намерено за неоснователно. Изложено е, че показанията на свид. А., който е син на ищцата Г. Н., са в относимост с показанията на цитираната по-горе свидетелка, като от тези показания е установено, че действително в имота живее отдавна ответника, но последният не е оспорвал правото на собственост на ищцата Г. и на другите наследници на имота допреди 2017 г. Прието е, че не е налице основание показанията на свид. К. - дъщеря на ответницата, да бъдат възприети като недостоверни, но същите не установяват настъпването на твърдяната придобивната давност в полза на ответника. Изнесените от нея данни, че преди няколко години ответникът е поискал с ищцата да направят ремонт, е показател, че ответникът не е считал имота само за свой, индиция, че не го е владял само за себе си, отричайки демонстративно правата на другите сънаследници. Кредитирани са и показанията на свид. Л.-В., съгласно които И. и Г. са имали добри взаимоотношения, като те са се влошили преди една-две години. Тази свидетелка няма родствени връзки със страните и няма основание да се приеме, че е заинтересована от изхода на делото. Въз основа анализа на свидетелските показания въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд се е позовал на разясненията в TP № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, съгласно които когато съсобственик се позовава на придобивка давност за чуждата идеална част, при спор за собственост той трябва да докаже, че е извършил действия, с които недвусмислено е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението си за своене на техните идеални части от имота и отричане на правата им. От страна на ответниците не са налице ангажирани доказателства, от които категорично да се изведе извод за демонстрирано пред останалите съсобственици намерение за своене на вещта. Ответникът И. А. не е владял процесния имот постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно, несъмнено и с намерение да го държи като свой собствен за повече от десет години, нито пък е демонстрирал явно пред останалите съсобственици намерението си, ако е имал такова. В изложението към касационната жалба се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса При иск по чл.108 ЗС, предявен от съсобственик срещу друг съсобственик за идеална част от съсобствен недвижим имот, може ли съдът да уважи искането за предаване владението върху претендираната идеална част с довод, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 774 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 643/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Формулираното от касаторите питане в изложението към касационна жалба не отговаря на общото изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не може да послужи като основание за допускане до касационен контрол. Този въпрос не е повдиган пред инстанциите по същество, не е обсъждан от въззивния съд в мотивите на обжалваното решение и не е обусловил решаващите му изводи по смисъла на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК. Поради това, че въпросът не покрива общия селективен критерий на чл. 280, ал. 1 ГПК, не следва да се обсъждат доводите на касатора за наличие на допълнителния критерий по т. 1 на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивният акт се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Доводи за вероятна нищожност или недопустимост не са заявени и в резултат от служебната проверка не се констатира вероятност за наличие на такива пороци. Не е налице и основанието, установено с третата хипотеза на чл. 280, ал. 2 ГПК, доколкото ВКС констатира, че въззивното решение е съобразено със закона и практиката по приложението му. Прочитът на съдебния акт не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, още по-малко такива, проявени в квалифицирана, особено тежка степен. С оглед изхода на настоящото производство, касаторите дължат на ответницата по касация разноските й за защита пред ВКС – договорено и заплатено в брой възнаграждение за един адвокат в размер на 580 лв. (л. 17). Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение