Определение № 237 от 31.05.2016 г. на ВКС по т. д. № 503/2016 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. Ц. Д. срещу определение № 213 от 20.01.2016г., постановено по в. гр. д. № 5458/2015г. от Апелативен съд - София, с което е потвърдено определение от 27.11.2015г. по гр.д. № 10436/2015г. на СГС за отхвърляне на молбата по чл.83, ал.2 ГПК за освобождаване на частния касатор от задължението за заплащане на държавна такса и разноски. Частният жалбоподател поддържа, че определението е неправилно по съображения, подробно изложени в частната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл.83, ал.2 ГПК, при направено искане за освобождаване от държавна такса и разноски по искови производства следва да се вземат предвид доходите на молителя, имущественото състояние, семейното положение, здравословното състояние, трудовата заетост, възрастта и други констатирани обстоятелства, относими към искането, като имущественото състояние се установява с декларация по т.2 от чл.83, ал.2 ГПК, а останалите факти следва да се установят с писмени доказателства т.е при преценка за основателността на молбата се взема предвид не само материалното положение на молителя, но и всички други относими доказателства. В конкретния случай е съобразено, с оглед представената декларация по чл.83, ал.2 ГПК, справките от А. по вписванията и от Н., че молителят е женен, няма непълнолетни деца, по отношение на които да има задължение за издръжка, в трудоспособна възраст е, няма данни за наличие на заболявания и увреждания, пораждащи обективна невъзможност /пълна или частична/ за полагане на труд, получава доходи от търговска дейност – с недеклариран от него размер, притежава недвижим имот, отдаден под аренда, получил е като обезщетение сумата от 8000 лева, която също е част от имуществото му, и въз основа на тези факти ш размера на дължимата по иска държавна такса от 1040 лева е направен извода, че не са налице основания за уважаване на молбата по чл.83, ал.2 ГПК. В изложението към частната жалба се поддържа, че в противоречие с практиката на ВКС / чл.280, ал.1, т.1 ГПК/, въззивният съд е дал разрешение на следните правни въпроси: /1/ Дали несъответствие с декларацията по чл.83, ал.2 ГПК е основание да се игнорира доказателственото й значение при липса на други данни по делото за имущественото състояние на лицето; /2/ Как следва да се преценят материалните възможности на ищеца - частен касатор въз основа на декларираните обстоятелства по чл.83, ал.2 ГПК, за да осигури възможността да се защити пред съд?; /3/ Представлява ли полученото обезщетение за нанесени неимуществени вреди на ищеца, едно от основанията да се приеме от съда, че частния касатор разполага с достатъчно средства да заплати държавна такса и разноски по делото. За първи и трети въпрос се поддържа, че е противоречиво разрешаван от съдилищата, без да се представя практика за това, съответно за втори и трети въпрос се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона. Настоящият състав намира, че не са налице сочените предпоставки за допускане на касационния контрол. Първият въпрос не е обусловил изхода на спора, тъй като въззивният съд, нито е игнорирал доказателственото значение на декларацията, нито е налице хипотезата „липса на други данни по делото” с оглед обсъдените от решаващия състав доказателства. Останалите въпроси, въпреки, че покриват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, не предпоставят допускането на касационния контрол, тъй като въззивното решение е постановено в съответствие с практиката на ВКС /при съвкупна преценка на доказателствата и оценка на обуславящите факти/, липсва посочена или представена противоречива практика на съдилищата по см. на чл.280, ал.1, т.2 ГПК, като не е осъществено и последното релевирано основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, което е наведено формално, без каквато и да е обосновка, съобразно критериите, очертани в т.4 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по тълк.д. № 1/ 2009г. на ОСГТК на ВКС. Водим от горното, Върховният касационен съд