Определение № 4236 от 23.09.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4715/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по допустима касационна жалба от В. Д. И. и Л. И. И., подадена от общият им пълномощник адв. Б. Т., срещу въззивно решение № 4952/23.08.2024 г. по в. гр. д. № 1395/2023 г. на Софийски градски съд, в частите, в които, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение, са отхвърлени исковете на касаторите за обезщетение за разликата над уважените размери до пълните предявени размери от 13 000 лв. за В. И. и до 7 000 лв. за Н. И..

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваните части е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, иска се отмяната му в тези части и уважаване на исковете изцяло. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Претендират се разноски.

Ответната страна по касационната жалба Н. С. Т., чрез пълномощник адв. Р. Г., с писмен отговор оспорва жалбата и сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Претендират се разноски.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, установи следното:

Предмет на делото са искове от В. Д. И. и Л. И. И. срещу Н. С. Т., с правно основание чл. 45 ЗЗД вр. чл. 52 ЗЗД, за присъждане на обезщетения за неимуществени вреди в размер на 13 000 лв. за първия ищец, и 7 000 лв. за втория, претърпени от тях вследствие на престъпление, извършено от ответника на 30.10.2019г., около 16:00 часа, в [населено място],[жк], на [улица], преди кръстовището с [улица], който, чрез напръскване със спрей, им е причинил леки телесни повреди, за което е признат за виновен с влязло в сила решение №20038970 от 09.02.2021г. по нохд 12215/2021 г. описа на СРС, н.о., 129-ти състав, като е освободен от наказателна отговорност и му е наложена глоба.

Въззивното решение се оспорва от касаторите в частите му, с които, в резултат на частично потвърждаване на първоинстанционно решение № 10817/06.10.2022 г. по гр.д. №1888/2022г. на СРС, исковете са отхвърлени така: на В. И. за разликата над уважения размер от 4 000 лв. до предявения такъв от 13 000 лв., и на Н. Т. за разликата над уважения размер от 3 650 лв. до предявения такъв от 7 000 лв.

В частите, в които въззивният съд е отменил частично същото първоинстанционно решение, като е присъдил на ищцата В. И. още 3 200 лв. обезщетение (над присъденото такова от първата инстанция в размер от 800 лв.), и на ищеца Л. И. още 3 000 лв. обезщетение (над присъденото такова от първата инстанция в размер на 650 лв.), въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. За уважените размери на исковете съответно 800 лв. за В. И. и 650 лв. за Л. И., първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила, и не е било предмет на въззивна проверка.

За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства - влязлото в сила решение по наказателното дело срещу ответника, показанията на разпитаните по делото свидетели и приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза, че са доказани всички елементи от фактическия състав на деликтната отговорност по чл.45 ЗЗД. Установено е извършване на противоправно деяние от ответника, изразяващо се в това, че, на 30.10.2019г., същият около 16:00 часа, в [населено място],[жк], на [улица], преди кръстовището с [улица]чрез напръскване със спрей, причинил на всеки от ищците посочените от тях с исковата молба лека телесна повреда, съответно на ищеца Л. И. причиняване на химическо изгаряне на роговицата на очите с единични точковидни епителни дефекти, зачервяване на конюнктивата на очните ябълки и сълзотечение, оток и зачервяване на клепачите на двете очи; на ищеца В. И. причиняване на химическо изгаряне на роговицата на очите с единични точковидни епителни дефекти зачервяване на конюнктивата на очните ябълки и сълзотечение, оток и зачервяване на клепачите на двете очи. За установени са приети и вредата, вината на дееца и причинната връзка, поради което изводът на съда е, че се дължи на ищците обезщетение да причинените им от деянието неимуществени вреди.

По пренесеният пред въззивната инстанция спорен въпрос, очертан от оплакванията с въззивната жалба на ищците, а именно по размера на обезщетението, въззивният съд, като се е позовал на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, на задължителните за съдилищата указания по т.ІІ от ППВС № 4/1968 г. относно понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 ЗДД и критериите за определяне паричния еквивалент при обезщетението за морални вреди, и на трайната практика на ВКС, е приел, че първостепенният съд не е определил правилно размера на справедливото обезщетение спрямо установените по делото факти. За да достигне до извода за частична отмяна на обжалваното решение и увеличаване на размера на присъдените обезщетения до размер от 4 000 лв. за В. И. и до 3650 лв. за Л. И., въззивния съд е преценил вида на нанесеното на всеки от ищците травматично увреждане, търпените болки и страдания, по- интензивни и болезнени през първите няколко дни до една седмица и постепенно са отшумели в рамките до един месец, липсата на настъпили трайни увреждания на здравето им от тези увреждания. Отчетено е и неблагоприятното въздействие върху психичното състояние на ищците, създаденият стрес и дискомфорт у тях, като по-негативни усещания са причинени на ищцата В. И., която е изпитвала страх и притеснение при придвижване с лек автомобил и спиране на светофари /в който смисъл са показанията на разпитания по делото свидетел син на страните - И. И., който има преки и непосредствени впечатления за отражението на причинения деликт върху поведението на родителите му, поради което показанията на свидетеля, преценени с оглед разпоредбата на чл.172 от ГПК са кредитирани. Съобразена е и възрастта на ищците към датата на деянието, социално-икономическите условия в страната към същия момент 2019 г., и с оглед общественият критерий за справедливост е определен справедлив размер от 4 000 лв. обезщетение за В. И. и 3 650 лв. за Л. И.. Прието е, че събраните по делото доказателства не обосновават извод за по-високи размери на тези обезщетения, защото не е доказано да са настъпили в резултат на деликта ежедневни битови затруднения за ищците и да са имали нужда от помощта на своите близки при извършване на обичайни дейности, както и че не е установено по несъмнен начин, че същите са отсъствали от работа след инцидента, не се доказва още, че ищцата е страдала от алергия, която е довела до усложняване на здравословното й състояние и по-трудното й възстановяване от получените травматични увреждания вследствие на деликта. Така също за недоказано по делото е счетено твърдението на ищцата В. И., че в резултат на причиненото й увреждане не е могла продължително време да гледа екран и да работи на компютър, което е създавало пречки да изпълнява пълноценно служебните си задължения. Обратното – това твърдение на ищцата е опровергано от показанията на свидетеля И. И., който заявява пред съда, че ищцата е работила като чистачка и изпълнението на служебните й дейности не са били свързани с работа на компютър. Съобразено е още, че не е установено преживените от ищците негативни емоции да надхвърлят обичайните човешки реакции при подобно събитие.

Искането на касатора за допускане касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл.280, ал.1, т.1 ГПК с твърдение за постановяване на въззивното решение в обжалваните части в противоречие с ППВС № 4/1968 г. и посочените с него критерии, от които се определя размера на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане. Конкретен правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, обаче, не е формулиран, извън оплакването, че въззивният съд не е взел предвид всички обстоятелства, които обуславят размера на вредите, извършването на деянието на публично място и др., които водели до увеличаване размера на преживените негативни чувства и емоции. Съгласно задължителните разяснения в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, като израз на диспозитивното начало касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Касационният съд може само да уточни и конкретизира, но няма право да извежда правния въпрос от твърденията и доводите на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 3 ГПК. Непосочването на такъв въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, и изключва преценката дали е налице и допълнителната предпоставка- противоречие с практиката на ВКС/ВС. Оплакванията с изложението в тази му част са такива за необоснованост на фактическите изводи в обжалваното решение, и представляват касационни основания за неправилност по смисъла на чл. 281 ГПК, а преценката за правилността на въззивното решение на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо.

В приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се поставят въпроси:

1. Налага ли се увеличаване на обезщетението за репариране на последиците върху ищците, когато ответникът е признат за виновен с влязло в сила решение на съда за това, че с описаното деяние е причинил леки телесни повреди на повече от едно лице, като деянието е извършено по хулигански подбуди /на публично място и при явно незачитане на обществения ред и неприкосновеността на личността/?

2. Налага ли се увеличаване на обезщетението за репариране на вредите, претърпени от ищците, поради факта, че двамата са съпрузи, живеят в едно домакинство и следователно са претърпели по-големи от обичайните болки, страдания и неудобства в ежедневните си дейности, които биха претърпели ако бяха от различни домакинства и имаше други хора, които да могат да им окажат помощ?

По тези два въпроса не е налице нито общото, нито специфичното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въпросите са фактически, а не правни такива, доколкото отговорът им зависи от конкретните факти по делото. Същите са израз на несъгласие на касаторите с изводите на въззивния съд за относимите към определяне размера на обезщетението обстоятелства, и така представляват основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК, а последните са от значение за правилността на решението и не подлежат на преценка в производството по чл. 288 от ГПК, както вече бе посочено по-горе. Несъгласието на касаторите с формираните от съда фактически и правни изводи не може да обоснове достъп до касация ( т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК). По поставените въпроси липсва и обосновка по допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, касаторите трябва да обосноват, едновременно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложат доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторите трябва да изложат в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване искат. Направеното общо твърдение, че това са въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, също и за уеднаквяване на съдебната практика, не е мотивировка на това основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК според изложеното в т. 4 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Формулираните два въпроса обобщено се свеждат до обстоятелствата, които са от значение за приложението на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, по приложението на която норма е налице богата практика на ВКС, вкл. и посоченото от касаторите ППВС № 4/1968 г., по отношение на която съдебна практика няма основание да бъде променяна или осъвременявана, и това самостоятелно изключва наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане касационното обжалване.

При извършената от касационния състав служебна проверка не се констатират пороци в кръга на тези по чл.280, ал.2 ГПК. Обжалваното въззивно решението е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

С оглед изхода на спора, касаторите нямат право на възмездяване за разноски в касационното производство, както дължат на насрещната страна съгласно чл.78, ал.3 ГПК направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 200 лв. за адвокатско възнаграждение.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК