Определение № 60568 от 02.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1013/2021 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по повод подадена касационна жалба от Върховен касационен съд на РБългария срещу решение № 751 от 17.07.20г.по в.гр.дело № 526/20г.на Пловдивския окръжен съд в частта,с която е потвърдено решение от 28.10.19г.по гр.дело № 14791/18г.на Пловдивския районен съд,с което е са осъдени Административен съд-Варна, Районен съд – Варна, Върховен касационен съд на РБ и Върховен административен съд на РБ да заплатят при условията на пасивна солидарност на К. Д. Г. сумата от 1000 лв,представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на адм.дело № 3348/12г.в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от 31.07.17г.до окончателното изплащане. Касаторът сочи основанията по чл.280 ал.1 т.1, т.3 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по следните правни въпроси:1.Длъжен ли е въззивният съд в рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания да се произнесе по основателността на исковете,като формира вътрешното си убеждение за правнорелевантните факти въз основа на всички обстоятелства по делото и всички доводи и възражения на страните; 2.Как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД и длъжен ли е съдът да прецени всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта; 3.Как следва да се тълкува разумния срок,когато делото се разглежда пред касационната инстанция,която съобразно чл.124 от Конституцията на РБ осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички съдилища. Постъпила е касационна жалба и от ищеца К. Д. Г. чрез адв.Н. М. от САК,който обжалва въззивното решение в частта, с която частично е отменено първоинстанционното решение и частично е отхвърлен предявения иск. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните правни въпроси:1.Как следва да се прилага принципа за справедливост,въведен в чл.52 ЗЗД и кои са критериите,които трябва да се съобразяват при определяне на обезщетението за неимуществени вреди; 2.Длъжен ли е въззивният съд да мотивира решението си чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните; 3.Кои са критериите и какво е съотношението между тях,когато се определят вредите,съответно обезщетението от нарушение на правото разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС; 4.Има ли значение качеството на страната по забавеното дело при преценка на критерия предмет на производството.Поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В отговор по чл.287 ГПК Районен съд –Варна оспорва касационната жалба на К. Д. Г. и моли да не бъде допусната до касационно обжалване. В подадените от касаторите отговори се излагат становища и съображения за недопускане до касационно обжалване и за неоснователност на съответната жалба на противната страна. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: С обжалваното решение въззивният съд е приел,че са налице предпоставките на чл.2б ал.1 ЗОДОВ за да се ангажира солидарната отговорност на ответниците за вредите,причинени на ищеца К. Г. в резултат на нарушаване на правото му на разглеждане и решаване на производството по адм.дело № 3348/12г.по описа на Административен съд – Варна,което е продължило извън рамките на разумния срок - образувано е на 3.09.12г.и приключило с окончателен съдебен акт на 31.07.17г.Съдът е изложил съображения,че фактическата сложност на делото е минимална, като предмет на правния спор е била единствено преценката за законосъобразност на наложена ПАМ „преместване на ППС“ на основание чл.171 т.5 б.“б“ от ЗДвП,както и материалния интерес,тъй като жалбоподателят К.Г. е оттеглил исковата си претенция за репариране на причинени от ответника имуществени вреди в размер на 56 лв.Независимо от липсата на фактическа и правна сложност, развитието на производството се е усложнило и е продължило 4 години,10 месеца и 28 дни.Тази прекомерна продължителност се дължала на поведението на компетентните съдебни органи,които не са положили необходимите усилия за ускоряването му ,а делото е препращано между съдилищата, забавяне на насрочването и многократно оставяне на исковата молба без движение,продължителен период до постановяване на съдебните актове.Според въззивния съд основната причина за забавяне на производството е поведението на първоинстанционните съдилища – РС-Варна и АС-Варна и възникналия помежду им спор за подсъдност, довел до забавяне на производството с 2 години,2 месеца и 20 дни, - от 20.09.12г. – с прекратяване на производството от АС - Варна и изпращането му по подсъдност на РС – Варна, до 10.12.14г.,когато спорът за подсъдност е окончателно решен от петчленния състав на ВКС и ВАС.Съдът е констатирал забава и при постановяване на съдебните актове от ВАС по адм.дело № 2647/17г.и от смесения петчленен състав на ВКС и ВАС по ч.гр.дело № 30/14г.Посочено е,че срокът на произнасяне на съдилищата е превишил 3-месечния разумен срок,което обосновава извод нарушение по чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС. От свидетелските показания е прието за установено,че неразумната продължителност на производството е причинила на ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в негативни психо-емоционални изживявания, притеснения за развитие на производството и от неговия евентуален неблагоприятен изход, накърняване чувството му на справедливост и на доверието му в правораздавателната система. Изхождайки от критериите за справедливо обезщетение по смисъла на чл.52 от ЗЗД въззивният съд е намерил,че сумата от 1000 лв е достатъчна да репарира претърпените от ищеца вреди от морален характер. Не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол - разрешени от въззивния съд правни въпроси в противоречие с практиката на ВКС. По въпроса за критериите по чл.52 ЗЗД, по които се определя обезщетението за неимуществени вреди, поставен и в двете касационни жалби, е дадено разрешение в редица постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС: решение № 532 от 24.06.2010 г. по гр.д. № 1650/2009 г. на ІІІ г.о; решение № 377 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 1381/2009 г. на ІV г.о.; решение от 26.05.2010 г. по гр.д. № 1273/2009 г. на ІІІ г.о.; решение № от 6.04.2011 г. по гр.д. № 951/2010 г. на ІІІ г.о. ,в т.ч. и приложените от касатора решение № 105 от 20.04.16г.по гр.дело № 4006/15г.на Четвърто г.о.; решение № 476 от 27.10.16г.по гр.дело № 3281/15г.на Четвърто г.о.Прието е, че съгласно трайно установената практика на ВКС, размерът на обезщетението за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл.52 ЗЗД, спрямо който настъпилата вреда се съизмерява. Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл.52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост В разглеждания случай, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, въззивният съд е взел предвид всички релевантни обстоятелства, поради което настоящият съдебен състав намира,че решението му не е постановено в отклонение от практиката на ВКС. Въпросът за задължението на въззивния съд да мотивира решението си чрез обсъждане и преценка на всички доказателства по делото и всички възражения и оплаквания на страните, също е посочен и в двете касационни жалби. Според трайната и безпротиворечива практика на ВКС,обективирана в ТР № 1/01г.т.19 на ОСГК на ВКС, решение № 503 от 16.01.13г.по гр.дело № 168/12г.на Четвърто г.о.; решение № 125 от 29.05.12г.по гр.дело № 534/11г.на Четвърто г.о.; решение № 292 от 20.01.16г.по гр.дело № 952 /15г.на Трето г.о. и др. съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на първоинстанционното решение, а по допустимостта – в обжалваната му част; по останалите въпроси той е ограничен от посоченото във въззивната жалба. В качеството си на втора по ред съдебна инстанция по съществото на материалноправния спор по делото, въззивният съд има правомощието – едновременно правото и задължението да обсъди доказателствата и да отговори на всички наведени с въззивната жалба оплаквания и доводи на страните относно правилността и допустимостта (само в обжалваната част) и валидността (във всички случаи изцяло) на първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав на Трето гражданско отделение на ВКС не намира въззивното решение да е в противоречие с цитираната практика на ВКС.Въззивният съд е изложил собствени мотиви, обсъдил е доводите на страните и събраните доказателства поотделно и в съвкупност, изложил е правни съображения и е постановил решението си в рамките на търсената с въззивната жалба защита. Въпросът :“Как следва да се тълкува разумния срок, когато делото се разглежда пред касационната инстанция,която съобразно чл.124 от Конституцията на РБ осъществява върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите от всички „ също не е разрешен от въззивния съд в отклонение на практиката на ВКС.В решения на ВКС,постановени по реда на чл.290 ГПК - решение № 72 от 18.05.17г.по гр.дело № 3619/16г.на Трето г.о, решение №66 от 2.04.15г.по гр.дело № 5813/14г.на Трето г.о./ е разяснено,че нормата на чл.2б ЗОДОВ предоставя самостоятелен ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени му в резултат от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл.6 § 1 от ЕКЗПЧ. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧ, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б ал.2 от ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. Механизмът, по който се прави извод дали е спазено изискването за разумен срок е следният: установява се продължителността на релевантния период и след това се преценява дали този период е разумен. Разумността се оценява с оглед обстоятелствата по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на наказателното производство. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на жалбоподателя и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на обвиняемите и свидетелите, нуждата се получат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. От жалбоподателя не може да се изисква да сътрудничи активно за ускоряване на производство, което може да доведе до неговото осъждане, а за преценката на поведението на компетентните органи - голямо значение имат усилията им за ускоряване на производството. Принципът е, че компетентните правозащитни органи са тези, от които се очаква да следят всички участници в производството да полагат максимални усилия за предотвратяване на ненужно забавяне. Не е налице твърдяното противоречие с решение № 306 от /18г.по гр.дело № 4482/17г.на Четвърто г.о. на ВКС по поставените от касатора К. Г. въпроси: „Кои са критериите и какво е съотношението между тях,когато се определят вредите,съответно обезщетението от нарушение на правото разглеждане и решаване на дело в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от ЕКЗПЧОС; Има ли значение качеството на страната по забавеното дело при преценка на критерия предмет на производството.В цитираното решение е прието,че доколкото принципът на справедливост изисква в най-пълна степен да бъдат обезщетени всички претърпени вреди, при определяне на размера на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ, следва да се съобразят освен релевантните за всяко увреждане обстоятелства, още общата продължителност на производството и доколко то се явява над „разумния“ срок, предвид спецификите на конкретния казус; ангажираността на страната в съдебното производство – брой участия в съдебни заседания, пътувания до съда; повлияло ли е и как воденото производство върху начина на живот на страната /жертва/; значението на делото за страната (в този смисъл може да е от значение и процесуалното качество на страната: ищец/ответник, жалбоподател/ответник, трето лице), вкл. видът и размерът на спорния имуществен интерес, предмет на забавеното производство; добросъвестността на увредения. Тежестта на горните обстоятелства, които не са и изчерпателно посочени, няма как предварително да бъде определена с обща значимост към всички случаи на определяне на окончателния размер на обезщетението по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът ги преценява с оглед конкретния спор. В този смисъл качеството на страна в производството е възможно да има отношение при някои казуси към пряката причинноследствена връзка за даден вид увреждане, съответно за неговия размер (напр. натрупана лихва от забава при плащане от ответник /длъжник/ на установеното парично задължение) и др. Залогът за ответника по иск за лихвоносно задължение по общо правило, нараства с продължителността на процеса. В някои случаи неразумната продължителност на производството може да причини минимални или дори да не причини неимуществени вреди (настъпването им се презюмира, но оборимо). Обжалваното решение не се разминава по правни изводи с тази практика.Въззивният съд е взел предвид всички релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди обстоятелства, за което е изложил мотиви в решението. Релевираното от касаторите основание по чл.280 ал.2 пр.3 ГПК за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение също не се установява. Очевидно неправилен е съдебният акт при допуснати от съда нарушения, при които законът е приложен в неговия противоположен смисъл,т.е.съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно, при зачитане равенството на страните, решаване на правния спор, както и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, не може да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която е обусловена от видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт.Не се установява твърдението за неправилна правна квалификация на спорното материално право. По изложените съображения настоящият съдебен състав намира, че не следва да допуска касационно обжалване на въззивното решение и по двете касационни жалби. Предвид на горното,ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД,ІІІ г.о.