Определение № 725 от 29.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 363/2020 г.

Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на М. Д. И. /ответник в първоинстанционното производство/ от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Х. срещу решение № 2526 от 18.11.2019 г. по гр. дело № 948/2019 г. на Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, 8 състав, с което е потвърдено решение № 5306 от 06.08.2018 г. по гр. дело № 11645/2016 г. на Софийски градски съд, I ГО, 15 състав и М. Д. И. е осъдена да заплати на Д. И. Д. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 2 000 лв. – адвокатско възнаграждение за въззивното производство. С потвърдения първоинстанционен съдебен акт е уважен предявеният от Д. И. Д. срещу М. Д. И. положителен установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК във връзка с чл. 535 ТЗ за установяване на паричното притезание в размер 70 000 лв., удостоверено в заповед за незабавно изпълнение, издадена по гр. дело № 6133/2015г. на Районен съд Стара Загора, ГО, представляващо материализираното в издаден от ответницата запис на заповед от 19.10.2011г. парично вземане.

Касаторът прави оплакване за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В приложеното към касационната жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправни въпроси в противоречие с практиката на ВКС:

1. При въведени от ищеца по чл. 422 ГПК в производството пред въззивната инстанция твърдения за наличието на конкретно каузално правоотношение, по повод на което е издаден запис на заповед, подлежат ли каузалното правоотношение и въведените от ответника възражения на изследване и дължи ли съдът разпределение на доказателствената тежест в тази връзка? – противоречие с т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 17/19.02.2015 г. по т. д. № 3385/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о. и решение № 248/23.01.2015 г. по т. д. № 3437/2013 г. на ВКС, ТК, I т. о.

2. Следва ли въззивният съд да допусне графологична експертиза, за да изясни противоречието между приети в първоинстанционното производство взаимно изключващи се експертни заключения относно основното, решаващо за изхода на делото спорно обстоятелство, за установяването на което са необходими специални знания? – противоречие с решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 644/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., решение № 220/07.10.2013 г. по гр. д. № 1428/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 165/17.05.2010 г. по гр. д. № 4719/2008 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 172/04.07.2019 г. по гр. д. № 3960/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и т. 3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС.

3. При оспорване истинността на подписа на запис на заповед, заявено пред първата инстанция, както и с въззивната жалба, следва ли ценната книга да се представи в оригинал на въззивния съд, когато последният с определението си по допускане на въззивната жалба е приел, че по въпроса за истинността на записа на заповед ще се произнесе въз основа на графологичните експертизи, приети в производството пред първата инстанция? – противоречие с решение № 18/29.03.2017 г. по гр. д. № 60109/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о., решение № 57/14.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. и решение № 75/31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на ВКС, ГК, II г. о.

4. По иск с правно основание чл. 422 ГПК за установяване на вземане по ценна книга на заповед, необходима процесуална предпоставка за легитимация на ищеца ли е представянето на оригинала на ценната книга пред съда, ако същата е била представена в заповедното производство и въз основа на нея е издаден изпълнителен лист, но в производството по предявения иск, вкл. и с въззивната жалба, се оспорва действителността на подписа на издателя? – противоречие с решение № 154/30.11.2016 г. по т. д. № 957/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о.

Ответникът Д. И. Д. от [населено място] чрез процесуален представител адв. И. А. И. /ищец/ оспорва касационната жалба и прави възражение за липса на твърдяното основание за допускане на касационно обжалване на решението на САС по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по първия въпрос цитираната практика на ВКС разглежда случаи, при които е налице каузално правоотношение /какъвто не е настоящият/, по което длъжникът е направил възражение за погасяване на вземането, докато в настоящия случай няма такива възражения; по втория въпрос следва да се има предвид, че двете единични експертизи не са категорични в своите заключения, докато тройната експертиза е категорична в изводите си, трите вещи лица са се запознали с оригиналите на всички документи, обсъждани в производството; цитираната съдебна практика касае две противоречащи си заключения на единични експертизи, при които се назначава тройна експертиза, какъвто е и настоящият случай, като тройната експертиза е достигнала до верни констатации без да е налице противоречие между експертите.

Касационната жалба е редовна от външна страна – подадена е от легитимирана страна, имаща правен интерес от обжалване на въззивното решение, в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на обжалване въззивен съдебен акт.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди релевираните от страните доводи и взе предвид данните по делото, приема следното:

За да направи извод, че представената по заповедното производство ценна книга на заповед удостоверява действително поето менителнично задължение, въззивният съд е приел, че записът на заповед е действителен, тъй като в него са обективирани всички изискуеми от закона реквизити – изразът „запис на заповед” се съдържа в заглавието на акта и в неговия текст; безусловно обещание за плащане на определена сума – 70 000 лв.; падеж - на определен ден /18.10.2013 г./; място на плащане – [населено място]; името на лицето, на което или на заповедта на което трябва да се плати – Д. И. Д.; дата и място на издаване – [населено място], 19.10.2011 г. и подпис на издателя – М. Д. И.. Относно поддържаното във въззивното производство възражение, че „при непредставяне на записа на заповед за плащане не възниква задължение за плащане на ценната книга, тъй като се плаща на легитимирания приносител, а не на поемателя” съдебният състав е изложил съображения за неоснователност, като се е позовал на разясненията по т. 3 от Тълкувателно решение № 1/28.12.2005 г. по т. дело № 1/2004 г. на ОСГК на ВКС - поради уговаряне на падежа на определен ден /18.10.2013 г./ не е било необходимо записът на заповед да бъде предявяван на длъжника за плащане; предявяването за плащане се явява предпоставка само за поставянето на длъжника в забава и представлява необходимото съдействие от кредитора за изпълнение на задължението; непредявяването на записа на заповед за плащане в срок води до загубване на правата по него по отношение на регресно отговорните лица - джирантите и техните авалисти, но не се отнася за издателя на записа на заповед и неговия авалист.

Изводът на въззивната инстанция за неоснователност на заявеното от ответната страна /въззивник в производството пред САС и настоящ касатор/ в срока за отговор на исковата молба правоизключващо материалноправно възражение за липса на изразена правновалидна воля от ответника, обективирана чрез полагането на подпис като издател на процесния запис на заповед, е направен след подробно обсъждане на заключенията на двете еднолични и разширената в троен състав съдебно-почеркови експертизи /СПЕ/ и възприемане на фактическите съждения на разширената СПЕ по аргумент, че тя дава най-обосновани отговори на поставените въпроси, като задълбочено е изследвала почерка и подписа на лицето, което е съставило процесния запис на заповед, съпоставяйки ги с безспорните оригинални сравнителни образци. Решаващият съдебен състав не е кредитирал заключението на първата еднолична СПЕ, тъй като вещото лице не е дало категоричен отговор на поставените му въпроси, използвало е двусмислени изрази като „вероятно” /„ръкописният текст в процесния запис на заповед вероятно е изпълнен чрез копиране на просвет“/ и „допускам“ /„допускам, че подписът, положен в процесния менителничен ефект, не изхожда от неговия издател”/, както и не е извършило съпоставка на обекта на изследване в процесния запис на заповед с оригинални документи, представения нотариален акт и дадени непосредствено пред него експериментални образци.

При обсъждане на заключението на повторната еднолична СПЕ, която е работила въз основа на оригинални документи и представени пред нея експериментални образци от почерка и подписа на ответницата, въззивният съд е анализирал съвпаденията в общите признаци /степента на обработеност, в общия вид, структурна сложност и съдържанието на транскрипцията, наклона и преобладаваща форма, посоката на движенията, както и в подробно описаните в експертизата характерни частни графически признаци/ и различията в степента на свързаност, размера и редица частни графически признаци. Поради това, че тези констатации не са дали основание на вещото лице да достигне до категоричен доказателствен извод, че ръкописният текст и подписът не са изпълнени от ответницата, а „само да се допусне, че тези обекти са възпроизведени чрез прекопиране /пренасяне/ на ръкописно изписани имената „М. Д. И.” и личен подпис след предварително мащабиране на първичния документ, решаващият съдебен състав не е кредитирал това заключение.

Във въззивното решение са изложени съображения, че опровергаването на истинността, в частност автентичността на оспорения документ трябва да бъде установено чрез пълно и главно доказване от страната, чийто подпис формално е положен върху него, т. е. по категоричен, несъмнен, еднозначен начин съгласно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК. Поради това, че и двете заключения на едноличните СПЕ само създават съмнение в обстоятелството дали процесният запис на заповед е подписан от ответника /само допускат подписа върху този документ да не е положен от лицето, което се сочи за негов издател – М. И., макар и в оспорения ръкописен текст и подпис движенията също да са изпълнени с бързопис, т. е. да е малка вероятността за имитация/, по правилата за разпределение на доказателствената тежест при неустановяване по категоричен и несъмнен начин, че подписът върху записа на заповед не е положен от ответницата, е направен извод за недоказаност на релевираното оспорване на истинността, в частност автентичността на процесния менителничен ефект.

Съгласно заключението на разширената в троен състав СПЕ въззивната инстанция е приела, че при сравнителното изследване на почерка, отразен в подписа – обект на експертизата /процесния запис на заповед/, и този в сравнителните образци е установено, че е налице стереотипност в писмено-двигателните навици при полагането им, като някои от различията могат да се разглеждат като вариантност и индивидуалност при изписване на отделните елементи; наблюдават се съвпадения, както в общите графически признаци – транскрипцията /строежа – букви „М” и „Д”, свързани с „е-образни” елементи и параф под формата на цифрата „8”, степен на обработеност и свързаност, темп, разтегнатост на движенията по вертикала и свързване на елементите им/, така и в частните, изразени чрез местоположение, форма, количество, степента на разтегнатост и последователността на движенията на изписване и свързване на едноименните елементи и щрихи. Предвид съвпаденията в общите и частните графически признаци и поради отсъствието на следи, указващи възможно копиране на просвет или чрез подражание /имитация/ съдебният състав е възприел извода на вещите лица, че в сравняваните групи подписи е отразен характерен, устойчив и достатъчен в своята свързаност почерков стереотип на едно и също лице. Подписът е положен с висок темп на движение, с промяна на натиска при различните посоки на движение, липсват признаци, свидетелстващи за забавен темп, необосновани спирания на движението или дописване на елементи.

При изследване на ръкописния текст в записа на заповед и сравнителните образци е констатирана ясно изразена координация на движенията, изразяващи се в комбинация от строго последователни по размер, форма, посока и направления движения при изписване на буква „н” и буква „к”, както и на изписване и свързване на отделните елементи на буквите „г” и „д”, „а” и „л”. Движенията на почерка, както при ръкописния текст, така и при подписа се характеризират с бързопис. Не са установени следи от предварителна подготовка – неомастилени релефни следи, следи от индиго или молив, успоредни на отделните омастилени елементи на подписа и буквените знаци в ръкописния текст, както и на следи от копиране на просвет или на подражание /имитация/, изразена чрез забавен темп на движенията, чрез променлив натиск на пишещия прибор и пр.

По отношение на използвания от разширената в троен състав СПЕ технически способ за изследване на обекта на експертизата и на сравнителните образци /заснемане с цифров фотоапарат и наред с конвенционалните средства за наблюдение с увеличение с лупа до 30х е използвана компютърна програма за обработка на дигитални изображения/ въззивният съд въз основа на поясненията на вещите лица, дадени в съдебното заседание пред СГС на 06.07.2018 г., е приел, че е надежден метод на изследване, като при компютърното изследване могат да бъдат извършени различни по обем и сложност технически действия, за да се визуализира обектът, предмет на изследването, в неговата цялост – да се измени контрастът и яркостта, да се увеличи изображението над 100 пъти, като чрез този метод може да се различат всички елементи на изследвания символ.

Въз основа на установените факти и изложените съображения въззивната инстанция е направила извод, че не е налице имитация на почерка в изследваните обекти и оспореният запис на заповед е съставен /подписан/ от ответницата, като неговата формална доказателствена сила не е опровергана чрез пълно доказване по аргумент от чл. 154, ал. 1 ГПК. Между страните е възникнало и съществува действително менителнично правоотношение, по което ответната страна /настоящ касатор/ е поела безусловно едностранно задължение за заплащане на сумата в размер 70 000 лв. на ремитента Д. И. Д., поради което предявеният положителен установителен иск е основателен.

Въззивният съд е изложил съображения, че менителничният ефект е действителен и без да е удостоверена каузата по смисъла на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД, във връзка с чл. 44 ЗЗД, предвид неговия абстрактен характер. Посочил е, че длъжникът по записа на заповед може да релевира на поемателя /ремитента/ лични /относителни, субективни/ възражения, черпени от каузалното правоотношение, за обезпечение на което е поето абстрактното задължение. Позовал се е на разясненията, дадени в т. 17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които при редовен от външна страна менителничен ефект, какъвто е процесният запис на заповед, и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Позовавайки се на константната практика на ВКС, съдебният състав е приел, че процесуалното задължение /доказателствената тежест/ за разкриване и установяване правнорелевантния факт на възникнало каузално правоотношение, във връзка с което е поето процесното абстрактно задължение, респ. за причината за издаването на „безпаричния” запис на заповед, принадлежи на ответника.

В настоящия случай ответникът не е релевирал в срока за писмен отговор на исковата молба поддържаното едва в писмената защита пред СГС и във въззивната жалба възражение за безпаричност на процесния менителничен ефект. От една страна, такова твърдение не може да се извлече от искането, обективирано в отговора на исковата молба, съдът да задължи ищеца да разкрие каузата, житейската причина, която е послужила за поемане на процесното менителнично задължение. А от друга страна, на длъжника по менителничния ефект принадлежи процесуалното задължение да наведе конкретни фактически твърдения за такава кауза и да докаже, както нейната връзка с процесния запис на заповед, така и невъзникването, респ. погасяването на задължението по нея. Ответникът /въззивник и настоящ касатор/ нито твърди, нито установява до приключване на съдебното дирене във въззивното производство конкретната причина за поемане на процесното менителнично задължение, поради което не е възникнало процесуалното задължение ищецът да докаже дали съществува вземане по конкретно каузално правоотношение, във връзка или за обезпечение изпълнението на което е издаден записът на заповед.

Въззивният съд е приел, че ответната страна /касатор/ не е установила в процеса на доказване, вкл. и чрез обясненията на ищеца, дадени пред въззивния съд по реда на чл. 176, ал. 1 ГПК, и релевираното извън преклузивния срок /след изтичане на установения в чл. 131, ал. 1 ГПК срок за отговор на исковата молба/ абсолютно възражение за нищожност на записа на заповед, обективиращ парично задължение, поето привидно от него /при абсолютна симулация/.

Допускането на касационно обжалване на въззивния съдебен акт съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, 2 и 3 ГПК. Съгласно т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Преценката за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.

Формулираният от касатора първи процесуалноправен въпрос не отговаря на основното изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не съответства на данните по делото и мотивите на въззивния съдебен акт – ищецът и ответникът не са въвели твърдения за наличието на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден процесният запис на заповед. Не е допуснато и нарушение на константната практика на ВКС, обективирана в т. 17 на Тълкувателно решение № 4/2013 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ВКС, ОСГТК, съгласно която предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. В производството по чл. 422, ал. 1 ГПК ищецът – кредитор, който се е снабдил със заповед за изпълнение въз основа на запис на заповед, доказва вземането си, основано на менителничния ефект, а именно доказва съществуването на редовен от външна страна запис на заповед, подлежащ на изпълнение. При въведени от двете страни твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията и са обуславящи за претендираното, съответно отричаното, право - за съществуването, респективно несъществуването на вземането по записа на заповед.

В съобразителната част към Тълкувателното решение /т. 17/ е разяснено, че при редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника - издател, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект.

При липса на спор между страните относно наличието на конкретно каузално правоотношение, чието изпълнение е обезпечено с издадения запис на заповед, съдът разглежда заявените от ответника – длъжник релативни възражения, например възражения за нищожност на записа на заповед поради липса на съгласие или възражения за плащане на сумата по записа на заповед.

При възникнал между страните спор относно конкретното каузално правоотношение и връзката му с издадената ценна книга и твърдени от двете страни различни каузални правоотношения, по повод или връзка с които е издаден записът на заповед, съдът е длъжен да изследва въпроса за съществуването на каузалното правоотношение, неговия вид и връзката му с менителничния ефект. Доказването на каузално правоотношение като причина за издаване на записа на заповед е необходимо само в случай на въведени твърдения и възражения за обвързаност на записа на заповед с конкретно каузално правоотношение, от което длъжникът черпи релативни възражения, относими към погасяването на записа на заповед. В този случай всяка от страните съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си.

Ако ответникът е инвокирал общо възражение, че не е поел задължение по ценната книга, без да посочи защо е подписал записа на заповед и без да се позове на конкретно каузално правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издаден записът на заповед, ищецът – кредитор доказва само вземането си, основано на менителничния ефект.

В настоящия случай ответната страна по иска /настоящ касатор/ е направила общо възражение, че записът на заповед е безпаричен, т. е. че не се е намирала в облигационни правоотношения с ищеца, без да конкретизира защо е подписала процесния запис на заповед, поради което крайният извод на въззивната инстанция, че паричното задължение, възникнало за ищеца по записа на заповед, сключен при спазване на изискваната от закона форма и при липса на пороци, съществува, не е в противоречие с постоянната практика на ВКС.

По отношение на посочения от касатора втори процесуалноправен въпрос настоящият съдебен състав счита, че доводът за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен, поради това, че въпросът не е решен в противоречие с константната практика на ВКС.

В цитираното от касатора решение № 236/26.05.2011 г. по гр. д. № 644/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о. съдебният състав се е произнесъл по въпроса „следва ли съдът да допусне разширяване на експертизата в тройна, когато по делото са приети две противоречиви СТЕ и втората е оспорена“ в смисъл, че при наличие на противоречиви констатации на две единични експертизи по еднакви въпроси, приети по делото, съдът следва да прояви активност и да изясни коя е вярната констатация, ако и двете са формирани от същия обем доказателства; когато констатациите на втората единична експертиза са оспорени от една от страните и тя е поискала разширяването на единичната експертиза в тройна, съдът е задължен да уважи искането и съобрази правилото на чл. 157, ал. 2, изр. 2 ГПК /отм./, който определя и как да се формира тройната експертиза; постановяване на решение без изясняване коя от констатациите и изводите е вярна има за последица нарушаване правото на защита на страната и необоснованост на решението. В настоящия случай не се касае до две противоречиви единични експертизи и отказ на въззивния съд да допусне разширена в троен състав експертиза. Напротив, първоинстанционният съд в съответствие с константната практика е допуснал разширена в троен състав СПЕ поради направеното от една от страните /ищеца/ оспорване на заключението на втората единична експертиза и въззивният съд е обсъдил заключенията подробно заедно с останалите доказателства по делото.

Решение № 220/07.10.2013 г. по гр. д. № 1428/2013 г. на ВКС, ГК, III г. о. е неотносимо, тъй като посоченият от касатора процесуалноправен въпрос не е обсъждан.

Решение № 165/17.05.2010 г. по гр. д. № 4719/2008 г. на ВКС, ГК, II г. о. и решение № 172/04.07.2019 г. по гр. д. № 3960/2018 г. на ВКС, ГК, IV г. о. също не обосновават извод, че релевантният процесуалноправен въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС. В посочените съдебни актове въззивните решения са отменени и делата са върнати за ново разглеждане от друг състав на въззивната инстанция, защото въззивните състави не са обсъдили всички приети по делото доказателства, не са посочили защо възприемат едното заключение, а не другото /при първото решение не е посочено защо съдът възприема едната тройна съдебно-графологическа експертиза, от която се установява, че подписът е положен от съответното лице, а не обсъжда втората тройна съдебно-графологическа експертиза, от която е видно, че подписът не изхожда от него; във второто решение въззивният съд не е обсъдил противоречията в експертизите и доказателствата/. Във въззивното решение – предмет на настоящата касационна жалба, решаващият съдебен състав е процедирал съгласно трайноустановената практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК /посочените две решения, както и решение № 142/20.06.2017 г. по гр. д. № 3673/2016 г. на ВКС, ГК, ІV г. о., решение № 108/16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, ГК, ІV г. о. и др/, според която заключението на вещото лице като всяко доказателствено средство трябва да бъде обсъдено заедно с всички доказателства по делото в тяхната взаимна връзка, като съдът не е длъжен да възприеме заключението на съдебната експертиза, а следва да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му и останалите доказателства и в тази насока да изложи мотиви в съдебния акт. При няколко заключения съдът е длъжен да изложи аргументи кое от тях възприема и защо. В конкретния случай въззивната инстанция в съответствие с константната практика на ВКС е обсъдила трите заключения на СПЕ /две еднолични и едно в разширен троен състав на СПЕ/ заедно с останалите събрани по делото доказателства, поясненията, дадени от вещите лица в откритите съдебни заседания и се е аргументирала защо не кредитира заключенията на едноличните СПЕ, а възприема заключението на разширената СПЕ.

Не е установено и противоречие с т. 3 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като от въведеното във въззивната жалба оплакване за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение не е направен извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, нито повторната СПЕ в разширен троен състав е необходима за служебно прилагане на императивна материалноправна норма.

Неоснователен е и доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по третия процесуалноправен въпрос, тъй като цитираните в изложението към касационната жалба решения на ВКС по този въпрос са неотносими. В решение № 18/29.03.2017 г. по гр. д. № 60109/2016 г. на ВКС, ГК, II г. о. е прието, че проверката за автентичността на оспорения подпис съдът извършва чрез сравняване с други безспорни документи, чрез разпит на свидетели или вещи лица /чл. 194, ал.1 ГПК/, без да е обвързан от заключението на графологическата експертиза, която следва да бъде ценена наред с всички доказателства по делото; в настоящия случай заключенията на СПЕ са обсъдени заедно с останалите доказателства по делото. Решение № 57/14.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г. на ВКС, ГК, III г. о. е постановено по въпроса длъжен ли е съдът при оспорване автентичността на документ да извърши проверката по чл. 194, ал. 1 ГПК по посочения начин, вкл. като назначи служебно експертиза, и представлява ли неизвършването на проверката процесуално нарушение по чл. 266, ал. 3 ГПК, какъвто не е настоящият случай. В решение № 254/14.07.2011 г. по гр. д. № 569/2010 г. на ВКС, ГК, IV г. о. съдебният състав на ВКС се е прозинесъл по процесуалноправния въпрос за разпределението на доказателствената тежест при оспорване автентичността на частен документ, както и по материалноправния въпрос по приложението на чл. 26, ал.2 ЗЗД вр. с чл. 137, т.7 ТЗ, а в решение № 75/31.03.2014 г. по гр. д. № 5152/2013 г. на ВКС, ГК, I г. о. - по въпроса дали забраната по чл. 164, ал. 1, т. 1 ГПК се отнася за установяване с гласни доказателства на факта на написване на едно саморъчно завещание от означеното в него лице, както и по въпроса как следва да процедира въззивният съд в случаите, когато условието, при което е предявен евентуален иск, се е сбъднало пред него.

Доводът на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по четвъртия правен въпрос също е неоснователен поради това, че въпросът не е решен в противоречие с константната практика на ВКС. В цитираното от касатора решение № 154/30.11.2016 г. по т. д. № 957/2015 г. на ВКС, ТК, II т. о. е прието, че записът на заповед е ценна книга, материализираща определено субективно право и доказваща наличието му, от която характеристика следва изводът, че абсолютна предпоставка за реализиране на правата по записа на заповед е обективното му съществуване като писмен акт, т. е. като оригинален документ; липсата на оригинал лишава поемателя по записа на заповед от основното доказателство за инкорпорираното в него вземане и поради това същото не може да бъде удоволетворено; без да съществува в оригинал, записът на заповед не може да изпълни и функцията на изпълнително основание, каквато възможност предвижда разпоредбата на чл. 417, т. 9 ГПК, тъй като не би могла да бъде извършена проверката по чл. 418, ал. 2, изр. 1 ГПК налице ли е редовен от външна страна документ, удостоверяващ подлежащо на изпълнение вземане, нито да бъде отбелязано издаването на изпълнителен лист в съответствие с императивното изискване на чл. 418, ал. 2, изр. 2 ГПК. Становището, че оригиналът на записа на заповед трябва да е налице към момента на издаване на изпълнителен лист, е застъпено и в мотивите на Тълкувателно решение № 1 от 2008 г. на ОСГК на ВКС във връзка с отклонения въпрос по т. 5, а също и в постановените по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК определение № 1172/28.12.2012 г. по ч. т. д. № 733/2012 г. на ВКС, II т. о. и определение № 710 от 24.07.2012 г. по ч. т. д. № 416/2012 г. на ВКС, II т. о. Ако записът на заповед не съществува в оригинал и поради това същият не е представен нито в заповедното производство, нито в производството по чл. 422 ГПК, обективираното в него вземане не може да се счете за доказано и съответно искът за установяване на съществуването му не може да бъде уважен. В настоящия случай оригиналът на записа на заповед е представен за констатация, както в заповедното прозиводство, така и в първоинстанционното производство по предявения по чл. 422, ал. 1 ГПК иск, съдилищата са направили констатация за идентичност на оригинала на записа на заповед с представеното по делото ксерокопие на менителничния документ и вещите лица при изготвяне на заключенията са извършили проверка именно на оригинала на процесния запис на заповед. Следователно въззивният съд не е допуснал нарушение на константната практика на ВКС по релевантния за спора правен въпрос.

С представеното една година след подаване на касационната жалба становище вх. № 9529/03.12.2020г. касаторът релевира доводи за допускане на касационно обжалване на въззивния съдебен акт на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК поради очевидна неправилност. Настоящият съдебен състав счита, че не следва да обсъжда посоченото основание, тъй като същото не е въведено в процеса с касационната жалба и приложеното към нея изложение, а е релевирано след изтичане на преклузивния едномесечен срок.

Поради липса на твърдяното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд. С оглед изхода на делото разноски на касатора не се дължат. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК касаторът трябва да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за касационното производство в размер 500 лв., представляващи платено адвокатско възнаграждение.

Мотивиран от горното и на основание чл. 288 ГПК, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение