Определение № 1160 от 29.11.2023 г. на ВКС по т. д. № 495/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ОБЩИНА СЛИВЕН, БУЛСТАТ[ЕИК], против решение № 95/30.11.2022 г. по в.т.д. № 196/2022 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, в частта, с която е потвърдено решение № 77/15.07.2022 г. по т.д. № 36/2021 г. по описа на Окръжен съд – Сливен, в частта, с която ответникът и настоящ касатор ОБЩИНА СЛИВЕН е осъден да заплати на “МУХТАРОВ” ЕООД, ЕИК[ЕИК], сумата от 6 773,58 лева – главница, представляваща стойност на допълнително извършени СМР при изпълнение на четири участъка – участък пред 8-мо ОУ ул. “Юрий Гагарин”, ул. “Дели Ради”, участък срещу Детска ясла № 9 на ул. “Дели Ради”, участък на ул. “Баба Тонка”, започващ от кръстовището на ул. “Патриарх Евтимий” до кръстовището с ул. “Алтанлъ Стоян Войвода” и участък от ул. “Баба Тонка” от кръстовището с ул. “Шаркьой” до кръстовището с ул. “Хаджи Вълкова” - само в частта около детска градина “Синчец”, във връзка със сключения между страните договор от 21.06.2019 г. с предмет “Избор на изпълнител за изпълнение на строително-монтажни работи за обект “Основен ремонт тротоарни настилки на територията на община Сливен” по пет обособени позиции, обособена позиция 3, ведно със законната лихва върху главницата от 28.06.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 820,36 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на горното парично задължение за периода от 18.04.2020 г. до 27.06.2021 г; сумата от 113 317,80 лева – главница, представляваща неизплатено възнаграждение по същия договор за изпълнение на СМР на участък пред 8-мо ОУ “Юрий Гагарин” - ул. “Дели Ради” - участък срещу Детска Ясла № 9 на ул. “Дели Ради” - участък пред Детска Ясла № 12 на бул. “Тракия” - участък на ул. “Баба Тонка”, започващ от кръстовището с ул. “Патриарх Евтимий” до кръстовището с ул. “Васил Петлешков” - участък от ул. “Баба Тонка” от кръстовището с ул. “Патриарх Евтимий” до кръстовището с ул. “Баба Тонка - Алея 1” - участък от ул. “Баба Тонка” от кръстовището с ул. “Шаркой” до кръстовището с ул. “Хаджи Вълкова” - участък от ул. “Баба Тонка” от пресечката на ул. “Хаджи Вълкова” до пресечката на ул. “Московска” - участък от ул. “Баба Тонка” от пресечката на ул. “Драгойчева” до пресечката на ул. “Московска” - участък от тротоарната настилка пред входа на зала “Асеновец” - участък от тротоарната настилка на бул. “Христо Ботев” пред ДКЦ 1, вeдно със законната лихва върху главницата от 28.06.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, сумата от 13 314,84 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на горното парично задължение за периода от 01.05.2020 г. до 27.06.2021 г.; сумата от 7 051,22 лева – главница, представляваща неизплатено възнаграждение по същия договор за извършени строително-монтажни работи за участъка ул. “Баба Тонка” № 3, ведно със законната лихва върху главницата от 28.06.2021 г. до окончателното изплащане на задължението, и сумата от 332,97 лева, представляваща обезщетение за забавено изпълнение на това парично задължение за периода от 09.01.2021 г. до 27.06.2021 г. С касационната жалба са въведени оплаквания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК за недопустимост и неправилност на въззивното решение в обжалваната част. Твърди се, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е обсъдил възражението на жалбоподателя, че първоинстанционният съд в началото на процеса не бил указал на ищеца да внесе корекции в исковата си молба, която не съдържала конкретно и точно посочени по вид и количество твърдени като извършени строително-монтажни работи по договора за обществена поръчка, отделно твърдени като извършени допълнителни строително-монтажни работи, тяхната стойност по пера и датата на извършването им. Твърди се, че липсва изложение на фактическите твърдения, което представлява нередовност на исковата молба по чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК и неотстраняването на констатираната нередовност, след многократно предоставена възможност от съда, е основание за връщането на същата съгласно чл. 129, ал. 3 от ГПК. Твърди се, че поради това постановеното съдебно решение е недопустимо. Твърди се, че е налице несъответствие между правната квалификация, дадена с доклада по делото от първоинстанционния съд и правната квалификация в решението, което се отразява на подлежащите на доказване обстоятелства и разпределението на доказателствената тежест. Твърди се, че не е ясно кой от исковете се претендира на договорно основание и кой на извъндоговорно - гесция съгласно чл. 61, ал. 1 от ЗЗД. Твърди се, че въззивният съд е приел, че ищцовата претенция се основава само на договорно основание, като липсва обсъждане на обстоятелства по иск с правно основание чл. 61 от ЗЗД, посочен в доклада на първоинстанционния съд. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че несъответствието на докладвания иск и иска, по който се произнася съда за първи път с решението, не е съществено процесуално нарушение. Твърди се, че в решението съдът не е отбелязал пропуска на ищеца да докаже размера на претендираната мораторна лихва, а самостоятелно я е изчислил, което представлява недопустимо подпомагане на ищцовата страна. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че не е налице пълно неизпълнение на договора, като е тълкувал разширително договорните клаузи. Твърди се, че въззивният съд не е обсъдил оспорването на всички експертизи като неправилни, а се е позовал на същите и то по правни въпроси. Излагат се доводи, че въззивният съд не е направил анализ на текстовете на Наредба № 4/01.07.2009 г., а се е позовал на направения от вещите лица анализ касателно правен въпрос. Твърди се, че неправилно въззивният съд се е позовал на вещите лица, че договорът предвиждал основен ремонт, за което следвало да има проектна документация, без съдът да анализира съдържанието на договора, доколкото се касае за правен въпрос. Твърди се, че съдът неправилно е възприел становището на вещите лица, че според наредбата е следвало да има детайл за достъпна среда, който липсвал, както и че според вещите лица в техническата спецификация към договора нямало указания за фугиране на бетоновите плочки с пясък. Твърди се, че съдът в нарушение на разпоредбата на чл. 183 от ГПК е кредитирал, вместо да изключи от доказателствения материал по делото, непредставените от ищеца в оригинал документи. Излагат се доводи за недължимост на присъдените суми по всички претенции. Искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение се основава на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като e поставен следният процесуалноправен въпрос: Длъжен ли е второинстанционният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната доводи, аргументи и възражения и съответно да се обоснове защо отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения? Искането за допускане на касационен контрол се основава и на чл.280, ал. 2, предл. 2 от ГПК поради вероятна недопустимост на въззивното решение. Ответникът по касационната жалба “МУХТАРОВ” ЕООД възразява по основателността на искането за достъп до касация и оспорва подадената жалба като неоснователна. Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 от ГПК, намира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 от ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 от ГПК. В случая въззивният съд, за да потвърди първоинстанционното решение в обжалваната част, е приел, че са неоснователни доводите на въззивника за недопустимост на първоинстанционното решение като постановено по нередовна искова молба. Приел е, че след указания на въззивния съд претенцията е уточнена от ищеца, като трите искови суми за главница се претендират като възнаграждение по един договор, и е посочил, че от ищеца зависи как да предяви претенцията си и с оглед различното поведение на страните по сделката и различните моменти, в които отделните работи са били извършени, изпълнителят по договора е предпочел да отдели и претендира три отделни главници и акцесорните им обезщетения за забава. Приел е също, че исковите суми за главници в размер на 113 317,80 лева и на 7 051,22 лева представляват, според ищеца, възнаграждение за възложени, изпълнени и неприети от възложителя СМР по различни участъци, които са били изпълнявани в различни отрязъци от време, а претенцията от 10 629,07 лева представлява също дължимо възнаграждение по договора и е образувана от стойност на допълнително възникнали и изпълнени СМР, чието заплащане възложителят дължи на основание чл. 4, ал. 9 от процесния договор, както и от стойността на възложени и изпълнени работи, които обаче са били заплатени от възложителя в по-малък обем или на по-ниска стойност. Приел е, че предявените претенции правилно са били квалифицирани в обжалваното първоинстанционно решение по чл. 79 вр. чл. 258 и чл. 266 от ЗЗД и като такива са разгледани, което сочи на извод за допустимост на съдебния акт. Приел е, че указанията в доклада на първоинстанционния съд по правната квалификация по чл. 61 от ЗЗД за носената доказателствена тежест не представляват процесуално нарушение и не са повлияли върху решаващата дейност на съда, още по-малко са оказали въздействие върху правните възможности на ответника, доколкото указанията са се отнасяли не за него, а за насрещната страна, а възложителят ответник от самото начало е поддържал, че не дължи заплащане на сумите. Въззивният съд е приел също, че правоизключващите възражения на въззивника не кореспондират с тезата за пълно неизпълнение на договора съгласно чл. 30, ал. 1 от същия, покриваща хипотезиса на чл. 265, ал. 2 от ЗЗД, доколкото във въззивната жалба и в отговора на исковата молба общината твърди, че работите не са били приети поради констатирани недостатъци, “надписани” количества и вложени материали, невъзложени работи извън обема на обществената поръчка, отклонение от Наредба № 4/01.07.2009 г. за проектиране, изпълнение и поддържане на строежите в съответствие с изискванията за достъпна среда, а не са изложени твърдения за пълно неизпълнение. Приел е, че от основното и допълнително заключения на съдебно-техническата експертиза се установява, че строителните работи във всички участъци са изпълнени на място, а от тройната експертиза се установява, че извършените СМР съответстват по вид и количество на подробно описаните в КС. Приел е, че тези констатации на вещите лица изцяло кореспондират с изявленията на самия възложител, съдържащи се в доклада на комисията от 23.04.2021 г., че във всички т.нар. “неприети участъци” настилката е изпълнена с праволинейност и равнинност, годна за ползване, като за първия от неприетите участъци дори е направено предложение от комисията за приемане след представяне на акт обр. 12, което не е последвало, а за останалите участъци са изброени недостатъци, изразяващи се в непредставяне на отчетни документи, скосявания на тротоара в отклонение на Наредба № 1/01.07.2009 г., пропаднали и счупени плочки и бордюри, неотстранени строителни материали. Предвид заключенията на експертизите и изслушването на вещите лица в съдебно заседание, въззивният съд е приел, че след като в техническата документация не са се съдържали никакви конкретни параметри за приложението на Наредба № 4/2009 г. и местата за скосяване на бордюрите и за полагане на тактилни плочи са били определени устно по усмотрение на представител на възложителя, не може да се приеме, че изпълнителят се е отклонил от поръчката и изработеното има недостатъци, както и че другите забележки, които са били установени на място и в доклада от 23.04.2021 г., представляват счупвания и пропадания на настилката, които според вещото лице по основното заключение се дължат на неправилна експлоатация – паркиране на автомобили върху тротоара. Направил е извод, че изработеното няма недостатъци по причини, за които изпълнителят отговаря, възложителят е отказал да го приеме без основание, поради което последният дължи възнаграждение по сключения между страните договор – сумата от 113 317,80 лева по втория иск и сумата от 7 051,22 лева по третия. Приел е, че по т.нар. “първи иск”, която претенция е била уточнена от въззиваемия пред второинстанционния съд, е дължима за допълнително възникнали необходими дейности съгласно чл.4, ал. 9 от договора сума в размер на 6 883,58 лева с ДДС, а за разликата до предявения размер от 10 629,07 лева претенцията следва да се отхвърли. Приел е, че възложителят е изпаднал в забава след изтичането на 30 календарни дни от представянето на протоколите за неприетите участъци – чл. 4, ал. 8 от договора, поради което дължи и обезщетението за забава. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 от ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Доводите за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставения от касатора въпрос на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК поради противоречие с практиката на Върховния касационен съд са неоснователни. Съгласно приетото в Тълкувателно решение от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, и формираната практика на ВКС, обективирана в цитираните от касатора решения, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 55/03.04.2014 г. по т.д. № 1245/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 63/17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. по описа на ВКС, ТК, ІI т.о., и други), непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да се произнесе по спорния предмет на делото, след като подложи на самостоятелна преценка доказателствата и обсъди защитните тези на страните съобразно оплакванията в жалбата и отговора към нея. Съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, както и по събраните по искане на страните доказателства във връзка с техните доводи. В разглеждания случай въззивният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и предвид посочените в жалбата основания съгласно чл. 269 от ГПК, е обсъдил относимите към спорните факти, доказателства, възражения и доводи на страните. Въззивният съд подробно е изложил съображения относно преценката си за дължимостта на присъдените суми за извършени СМР на договорно основание. Поради това не може да се приеме, че въззивният съд се е отклонил от така формираната практика на ВКС по поставения процесуален въпрос, за да се обоснове наличие на въведеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК за достъп до касация. Съдържащите се в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК оплаквания на касатора за възприетото от въззивния съд разрешение касаят спора по същество и правилността на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, поради което не подлежат на проверка в стадия за селекция на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК, съгласно задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Касаторът се позовава и на вероятна недопустимост на въззивното решение, за което съдът следи служебно. Недопустимо е това съдебно решение, постановено при липса на условия материалноправният спор да бъде разгледан по същество, като например липса на право на иск, ненадлежното му упражняване, оттегляне или отказ от иска (десезиране на съда), произнасяне по непредявен иск или извън рамките на сочените във въззивната жалба пороци за неправилност на обжалвания първоинстанционен съдебен акт (“свръх петитум”), др. В случая оплакванията на касатора относно нередовности на исковата молба, които след указания на първоинстанционния и съответно на въззивния съд са отстранени, съответно относно дадената от съда правна квалификация в доклада по делото, не обуславят твърдяната вероятна недопустимост на въззивното решение в обжалваната част. С оглед на горното не е налице и соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК за допускане на касационен контрол. По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Апелативен съд – Бургас в обжалваната част. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,