Определение № 60465 от 22.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2972/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на К. Б. С. от [населено място], Р. област срещу въззивно решение № 47 от 31.03.2021 г., постановено по в.гр.д. № 88/2021 г. на Русенския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.

С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 260044 от 30.10.2020 г. по гр. д. № 700/2018 г. на Беленския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от К. Б. С. против И. Г. С., С. К. С., Б. К. С. и М. С. С. иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на ищеца по отношение на недвижим имот – жилище, с площ от 122 кв.м, находящо се на първи подземен етаж от пететажна жилищна сграда, с идентификатор ****, находящо се в [населено място], Р. област, [улица] състоящо се от хол, две спални, кухня, баня, тоалетна, перално помещение и килер, както и в частта, с която е допуснато извършването на съдебна делба на имота между И. Г. С. и С. К. С. с квота 1/2 ид. част в режим на СИО и Б. К. С. и М. С. С. с квота 1/2 ид. част в режим на СИО.

По делото е установено, че ищците в първоинстанционното производство по иска за делба И. Г. С. и С. К. С. и ответниците Б. К. С. и М. С. С. /вторият и третият ищец са братя, а първата и четвъртата ищца съответно са техни съпруги/ са придобили при равни права правото на собственост върху празно дворно място в [населено място], с площ 580 кв. м., представляващо парцел в кв. 56 по плана на града, а по КККР на [населено място] – ПИ с идентификатор *, с площ 473 кв.м, за което е съставен нот.акт № 117/1979г. Същите са изградили двуфамилна жилищна сграда с площ 110 кв.м в собственото си дворно място, съгласно дадено строително разрешение от 30.07.1980 г. от ОНС – Бяла и протокол за дадена строителна линия от Служба „Кадастър и регулация“. С нотариално заверен на 29.06.1984 г. договор за групов строеж е извършено разпределение на обособените в сградата самостоятелни обекти, съгласно което ищците са получили апартамент № 1 на първия жилищен етаж, състоящ се от две стаи, кухня (столова и кухненски бокс) и сервизни помещения, със застроена площ 110 кв.м, заедно с избено помещение № 1 и 1/2 ид. част от общите части на сградата и дворното място, а ответниците – апартамент № 2 на втория жилищен етаж, състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухненски бокс и сервизни помещения, заедно с избено помещение № 2 и 1/2 ид. части от общите части на сградата и от дворното място. От заключенията на приетите по делото съдебно-технически експертизи е установено, че за съществуващата жилищна сграда е издадено строително разрешение от 30.07.1980 г. за 110 кв. м, но поради липсата на одобрени строителни книжа не може да се установи дали е построена в съответствие с тях. Поради съществуващата денивелация на терена са изградени два подземни етажа по смисъла на § 5, т.48 ДРЗУТ, като така е построена сграда на пет етажа – западната фасада откъм улицата и източната фасада откъм двора са с различна височина. Надземните етажи, разположени на и над котата на прилежащия тротоар на улицата, са три – партерен етаж с два гаража и два жилищни етажа. На първия подземен етаж под гаражите, както и на всеки от първия и втория надземни етажи, е обособено по едно жилище със самостоятелен вход от стълбищната площадка, които са изпълнени в съответствие с изискванията на чл. 40 ЗУТ за самостоятелно жилище. Построената двуфамилната жилищна сграда с идентификатор **** отговаря на условията на § 16 ПЗРЗУТ за търпим строеж. От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че касаторът К. Б. С., конституиран в производството като главно встъпила страна, който е син на ответниците по иска за делба, живее със семейството си на първия подземен етаж от 2002г., като е извършил необходимите довършителни и ремонтни дейности и обзавеждане на жилището. Същият е започнал да ползва етажа с разрешение на неговите родители, а довършителните работи и обзавеждането са извършени със средства, предоставени от ищците, които трайно пребивават в Австралия /до 2002г. етажът е бил завършен на етап „груб строеж”/.

При така установените факти съдът е приел, че в настоящия случай не е налице материалноправната предпоставка, посочена в разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС, а именно че ищецът не е демонстрирал по отношение на собственика на вещта поведение на пълноправен собственик, т.е. че упражнява собственическите правомощия единствено за себе си. Обстоятелството, че той живее в имота от години и съответно поддържа същия, включително чрез извършване на ремонти и подобрения, за да бъде пригоден за живеене, не представлява доказателство за демонстрирани собственически намерения за този имот. Изложени са съображения, че по делото не са доказани доводите на касатора, че първият подземен етаж от имота е придобит от него по давност, респективно, че фактическото ползване на процесното жилище не може да бъде определено като владение, а е само държане. Посочено е, че промяната в намерението, с която се държи имота, трябва да бъде манифестирана и противопоставена на собствениците, т.е. на всички ответници по иска на главно встъпилата страна, а в случая по делото не са ангажирани доказателства ищците по първоначалния иск за делба да са дали изрично съгласие за предоставяне на първия подземен етаж от сградата на касатора. С оглед на това е прието, че по отношение на тях жалбоподателят е следвало при условията на пълно и главно доказване да установи наличието на такива действия от негова страна, с които да е променено и демонстрирано явно собственическо намерение, което да доведе до придобиване собствеността върху този етаж от сградата. Изложени са и допълнителни съображения, че едва от издаването на удостоверение за търпимост на 03.12.2018 г. за цялата двуфамилна жилищна сграда процесният етаж е могъл да бъде годен обект за придобиване право на собственост по давност. До издаване на удостоверението за търпимост той е представлявал обща част по предназначение и е могъл да бъде предмет на разпоредителна сделка или на придобиване по давност само в отношенията между съсобствениците на сградата, но не и по отношение на жалбоподателя, който е негов държател. С оглед на това въззивният съд е достигнал до извода за неоснователност на предявения установителен иск от К. Б. С., респ. че цялата сграда е съсобствена между страните по първоначалния иск за делба.

Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл по следните въпроси: 1. При упражняване на явна фактическа власт върху съсобствен недвижим имот владелецът, който не е собственик, следва ли да демонстрира изрично намерението си да свои за себе си този имот по отношение на всички съсобственици и необходимо ли е да е получил изричното им съгласие за владението, за да приеме, че е приложима презумпцията на чл. 69 ЗС; 2. Намира ли приложение презумпцията на чл. 69 ЗС по отношение на трето лице, което не е съсобственик върху построена до етап „груб строеж“ сграда, установило за себе си в продължение на повече от 10 години необезпокоявана от никого фактическа власт върху конкретен обект от същата тази сграда и без да е било налице удостоверение за търпимост; 3. Като съд по същество по правния спор, допустимо ли е въззивният съд да се произнесе по него, без да е надлежно обсъдил и изложил в мотивите на решението си съображения относно всички събрани по делото доказателства, поотделно и в тяхната взаимна връзка, при положение, че и в първоинстанционното решение липсват такива мотиви. Поддържа се, че първият и третият въпрос са решени в противоречие с практиката на ВКС, а вторият е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Ответниците по жалбата И. Г. С. и С. К. С. считат, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендират разноски.

Ответниците по жалбата Б. К. С. и М. С. С. считат, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол.

Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице релевираните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т.3 ГПК.

Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/.

Съгласно дадените с ТР № 1/2009г., ОСГТК на ВКС, т.1, задължителни разяснения посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице.

По отношение на първия поставен материалноправен въпрос, касаторът се позовава на противоречие с две решения на ВКС - № 2 от 11.05.2016 г. по гр.д. № 3532/2015 г., ІI г.о. и решение № 152 от 15.10.2019г. по гр.д. № 4181/2018г., I г.о., с които е прието, че когато третото лице, установило фактическа власт върху имота, няма качеството на съсобственик (сънаследник), и доколкото основанието, на което почива владението на това чуждо на съсобствеността лице, изключва да владее за някой от съсобствениците, то презумцията на чл.69 ЗС намира изцяло приложение. Таза практика обаче се отнася за хипотезата на първоначално завладяване на чужд имот от трето лице без съгласието на неговите собственици или на част от тях, т.е. с едностранни действия, а не за настоящия случай, при който процесният етаж от сградата е бил предоставен на касатора за ползване от неговите собственици. Съдебната практика е константна, че в тази хипотеза третото лице има качеството на държател и презумпцията на чл.69 ЗС се счита за оборена и ако то се позовава на придобивна давност, при спор за собственост трябва да докаже, че е извършило действия, с които е престанало да държи вещта за неговите собственици и е започнало да я държи за себе си с намерение да я свои, както и че тези действия са доведени до тяхното знание. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на собствениците и от тяхното извършване да е изтекъл предвидения в чл.79, ал.1 ЗС десетгодишен срок, каквито факти в случая не са установени. Ако първоначалният държател от определен момент е започнал да държи вещта за себе си, но не е извършил действия, с които да манифестира промяната на своето намерение за своене, не налице явно владение, което да води до придобиване правото на собственост по давност.

Поставеният трети въпрос е формулиран според твърденията на касатора и по своята същност представлява касационно оплакване за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила при преценката на доказателствата, но независимо от това той също не е решен в противоречие с практиката на ВКС, включително с посочената от касатора – Р № 33 от 06.04.2010г. по гр.д.№ 27/09г., ІІ г.о.; Р № 450 от 21.07.2009г. по гр.д.№ 3547/2008г., ІІ г.о. и др., според която съдът трябва да обсъди всички релевантни доказателства в тяхната съвкупност и да основе решението си на установените от него факти и на закона. В случая въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като не само е препратил към мотивите на първоинстанционнния съд съгласно разпоредбата на чл.272 ГПК, но е изложил и самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора, а самото несъгласие на касатора с тези изводи не означава наличие на противоречие с установената практика.

Вторият посочен по-горе правен въпрос е поставен във връзка с един допълнителен мотив на въззивния съд за отхвърлянето на предявения от касатора установителен иск за собственост и сам по себе си няма обуславящо изхода на спора значение, респ. не може да предпостави допустимостта на касационното обжалване, а освен това във връзка с него не са изложени релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки, които не са налице. Не съществуват и основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които не се релевират от касатора.

С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация И. Г. С. и С. К. С. сумата 1500 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в настоящото производство.

По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.,