Определение № 4698 от 18.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 273/2024 г.

Производството е с правно основание чл.288 от ГПК. Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от Й. В. С. от [населено място], чрез процесуалния представител адвокат С. против въззивно решение № 192 от 15.11.2023г. по в.гр.д. № 392/2023г. на Пловдивски апелативен съд, в частта с която е отменено решение № 201 от 29.05.2023г. по гр.д.№ 167/2023г. на Окръжен съд Пазарджик в частта, с която е уважена исковата претенция за разликата над 3 000лв. до 18 000лв.и в частта за присъденото адвокатско възнаграждение и вместо това е постановено друго, с което е отхвърлен иска за осъждане на Районен съд Пловдив да заплати на ищцата, на основание чл.2б ЗОДОВ сумата от 15 000лв. /разлика между присъдените 3 000лв.и 18 000лв./,представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, претърпени в резултат на нарушаване на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на гражданско дело, образувано по нейна искова молба, приключило с решение на ВКС № 138 от 6.11.2020г. по гр.д.№ 36/2020г.,ведно със законната лихва, считано от 6.11.2020г. В останалата част, с която искът е уважен за сумата от 3 000лв., първоинстанционният акт е потвърден и са присъдени разноски. Жалбата е подадена в срок и е срещу подлежащото на касационно обжалване въззивно решение. При преценката си за допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира следното: В изложението към касационната си жалба, касаторката се позовава на основанията за допустимост по чл.280, ал.2 ГПК – недопустимост и очевидна неправилност и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпрос, касаещ критерият за справедливост при определяне на размера на дължимото обезщетение, който счита че е разрешен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, която цитира. Счита актът за недопустим поради произнасяне от съда по непредявен иск, доколкото ответната страна не е направила възражение за съпричиняване. За очевидната неправилност мотиви не са изложени. Срещу подадената касационна жалба не е подаден отговор. Въззивният съд е констатирал, че е налице допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, за което е преценил, че справедливият размер за обезщетение за причинените неимуществени вреди е 3 000лв. Приел е за установено следното: Производството по делото е образувано на 2.04.2012г., въз основа на подадена в РС Пазарджик искова молба. Последвал е отвод на съдиите от този съд на основание чл.22, ал.1, т.6 ГПК. Било е изпращано последователно в РС Велинград, РС Панагюрище и РС Пещера и след последвал отвод и на съдиите от посочените съдилища, с определение на АС Пловдив делото е изпратено за разглеждане на РС Пловдив.Исковата молба е оставяна без движение неколкократно, срокът за изпълнение на указанията е удължаван по искане на ищеца няколко пъти. По част от предявените искове /по чл.29 ЗЗД, чл.87 ЗЗД, чл.55,вр.чл.45, чл.51 и чл.52 ЗЗД, чл.124 ГПК, вр.чл.537, ал.2, чл.604 ГПК/ производството е било прекратено поради оттегляне на иска. С оглед цената на иска делото е изпратено за разглеждане по компетентност на ОС Пловдив. Исковата молба отново е оставена без движение и след уточнение, че се претендира нищожност на договор, но само досежно 1/5 ид.ч.от имота, предмет на същия е последвал спор за подсъдност, пред вид цената на иска. Същият е разрешен от АС Пловдив, който е преценил, че компетентен е РС Пловдив Определянето на надлежният съд е отнело 1година,1 и половина месеци и разглеждането на спора е започнало на 2.08.2013г. След това делото е изпратено на ВКС във връзка с обжалвания на актовете на съда във връзка с компетентността и направено искане за допълване на постановения акт. Делото е върнато на РС Пловдив на 15.11.2013г. Проведени са три заседания - на 30.01.2014г./когато исковата молба е оставена без движение/, на 20.03.2014г.,/отложено за събиране на доказателства/ и 24.04.2014г. /за събиране на доказателства и поправка на протокола/. На 30.05.2014г., след искане за отвод от страната, е постановен акт, с който съдията-докладчик се е отвел от разглеждане на спора. Определен е нов съдия докладчик, който също е отведен. Определен е трети съдия-докладчик. Делото е било насрочено за 30.6.2014г., когато е обявено за решаване. На 8.07.2014г.е постановен съдебният акт, с който искът е уважен. Подадена е въззивна жалба и искане от ищцата за поправка на явна фактическа грешка и допълване на съдебния акт. Нейните искания са оставени без уважение с определение на съда от 29.09.2014г. Последвала е частна жалба и след администрирането й, делото е изпратено на ОС Пловдив. След нова частна жалба, делото е изпратено на ВКС, който не е допуснал касационно обжалване. Делото е върнато на РС Пловдив на 8.07.2015г. Независимо от наличието на подадена въззивна жалба, по която не е налице произнасяне, делото е било архивирано. След подадена от ищцата молба на 2.08.2018г.за издаване на изпълнителен лист е констатирано, че решението не е влязло в сила. Делото е изпратено на ОС Пловдив за произнасяне по подадената въззивна жалба на 23.01.2019г. Поради наличие на искане по чл.248 ГПК, въззивната инстанция е върнала на първата делото за произнасяне по искането за изменение на решението в частта за разноските. Искането е отхвърлено от Районния съд с определение от 18.03.2019г.На 3.05.2019г.делото отново е изпратено на ОС Пловдив. Последният се е произнесъл с решение на30.09.2019г., като е оставил в сила първоинстанциянния съд. Последвала е касационна жалба, по която е допуснато касационно обжалване и е постановен окончателен акт на 6.11.2020г./като постановените актове са обезсилени, а производството прекратено като недопустимо поради липса на правен интерес/. При тези факти, въззивният съд е приел, че независимо че производството е продължило 8 години, 7 месеца и 4 дни /от датата на подаване на исковата молба до постановяване на влезлия в сила акт/, реалното забавяне е за период от три години. Според съда следва да се изключи периода от 1г.и 5м./до 13.11.2013г./, когато са решавани въпросите за отводите и компетентния съд, защото се касае за преценка на обстоятелства, гарантиращи безпристрастно разрешаване на спора. Следва да се изключат и периодите, през които исковата молба е оставяна без движение за уточняване на претенцията и периода, в който делото се е движило между инстанциите поради подадена от ищцата недопустима частна жалба против определение на ВКС, което не подлежи на обжалване, защото посоченото забавяне е в резултат на поведението на страната. Същинското разглеждане на спора в първата инстанция е започнало на 13.11.2013г.и е приключило в разумен срок с постановяване на акта на 8.07.2014г./независимо, че е имало пет открити съдебни заседания и два отвода/. Последвал е период от около една година,през който са били разглеждани на три инстанции недопустими искания на настоящата ищца, който също е с разумна продължителност. Неоправданото забавяне касае само периодът, през който делото е било архивирано /3.5 години/, вместо да се предприемат действия във връзка с подадената въззивна жалба. С произнасянето по искането по чл.248 ГПК също не е налице забава. Въззивното производство е продължило около 2 месеца, а касационното –около година /с допускане на касационно обжалване и постановяване на решение/, което също е в разумен срок. При тези мотиви на въззивния съд, настоящият съдебен състав не намира постановеният акт за недопустим, поради произнасяне по непредявен иск, в какъвто смисъл е твърдението на касатора. Доколкото съдът е сезиран с искане по чл.2б ЗОДОВ, той е длъжен да разгледа законоустановените предпоставки за уважаването му, сред които е и поведението на страната. /Съгласно чл.2б ЗОДОВ съдът следва да съобрази: 1.общата продължителност и 2.предмета на производството, 3.неговата фактическа и правна сложност, 4.поведението на страните и 5.на техните процесуални или законни представители, 6.поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и 7.други факти, които имат значение за правилното решаване на спора/. В тази връзка, настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване следва да се допусне, на основание чл.280 ал.1 т.1 ГПК, по поставеният въпрос, касаещ начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди при констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок. Съгласно установената практика – когато установи наличието на законоустановените предпоставки, сочещи на допуснато нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в срък, съдът присъжда обезщетение за тези вреди, които са пряка последица от неразумно забавените действия на правозащитните органи. Размерът на обезщетението за тези вреди се определя при съобразяване на критерия за справедливост съобразно конкретно установените за случая релевантни обстоятелства. Мотивиран от изложеното, Върховен касационен съд, състав на Трето гражданско отделение