Определение № 60401 от 01.07.2021 г. на ВКС по т. д. № 1396/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Ю. Р. Д., действащ чрез законния си представител М. Й. М., представляван от адв. С. Ч., срещу решение № 28 от 05.03.2020г. по в.гр.д. № 11/2020г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 119 от 02.10.2019г. по т.д. № 243/2018г. на Окръжен съд – Добрич. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗК „Лев Инс” АД иск с правно основание чл.226 КЗ /отм./ за заплащане на сумата 100 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на дядо му Й. М. Й., настъпила в резултат на ПТП от 07.09.2013г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на ПТП до окончателното плащане.

Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост. Поддържа, че въззивният съд не е отчел поотделно и в съвкупност всички факти, релевантни за установяване на изключителната и дълбока емоционална връзка между него и дядо му, като не е анализирал спецификата на конкретния случай, а е изходил от общите принципни положения. Сочи, че въззивният съд не е оценил адекватно показанията на изслушаните свидетели, установяващи, че пострадалият Й. Й. е бил стожерът на семейството, опора на своите близки. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Следва ли въззивният съд да обсъди всички доказателства и защитни позиции на страните, като изложи мотиви в тази връзка? Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това? Касаторът твърди, че по въпроса е налице противоречие с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д. № 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о., т.19 от ТР № 1 от 04.01.2001г. на ОСГК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, II г.о.

2. Спадат ли внуците към кръга на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, причинена от деликт, в случай че е налице особена близост между ищеца /внука/ и починалия? Касаторът твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с ТР № 1/2016г. на ОСГНТК на ВКС.

3. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, а когато някое доказателство се приема за недостоверно, съдът следва ли да изложи мотиви за това? Касаторът счита, че е налице противоречие с решение № 188 от 13.05.2014г. по гр.д. № 5563/2012г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. № 4744/2008г. на ВКС, ГК, II г.о.

4. При изследване на въпроса дали ищецът попада в кръга на лицата, имащи право на обезщетение съгласно постановеното в ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, допустимо ли е съдът да изхожда изцяло от общите принципни положения в отношенията между внуците и баби и дядовци, братя и сестри, без да отчете спецификата на процесния случай?

5. Допустимо ли е да не се определи като трайна и дълбоко емоционална връзката между внук и неговия дядо, при положение че дядото е полагал изключителни грижи поради липсата на постоянна и стабилна бащина закрила към неговия внук?

6. Допустимо ли е въззивният съд да не съобрази при тълкуването на свидетелските показания характера на зададените от съда и процесуалните представители въпроси, целящи да отклонят вниманието на свидетелите от предмета на делото?

7. Достатъчно ли е да се приеме за доказано местоживеенето на страна по делото единствено въз основа на удостоверения от общината, при положение че има и други доказателства по делото /свидетелски показания/, които установяват друг?

Касаторът поддържа, че последните четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Ответникът ЗК „Лев Инс” АД не представя отговор на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че във въззивната инстанция не е налице спор по установената от първоинстанционния съд въз основа на събраните по делото доказателства /писмени и заключения на САТЕ и СМЕ/ фактическа обстановка относно наличието на възникнало на 07.09.2013г. ПТП, при което е настъпила смъртта на Й. М. Й., дядо на ищеца по майчина линия; механизма на катастрофата - загубване контрол над управлението на автомобила, в резултат на което същият е напуснал пътното платно за движение, премина. e върху левия банкет, където се e преобърнал през тавана на купето си/; виновността на водача на самокатастрофиралия лек автомобила /движение с несъобразена скорост и след употреба на алкохол/; причинната връзка между смъртта на пострадалия пътник Й. Й. и процесното ПТП, както и обстоятелствата, че същият е бил без предпазен колан, което е способствало за настъпване на вредоносния резултат, и това, че е употребил алкохол, с установена концентрация в кръвта 2.15 промила. Приел е за безспорно и обстоятелството, че към датата на автопроизшествието между водача и въззиваемото дружество ЗК "Лев Инс" АД е имало валиден сключен договор за задължителна застраховка "Гражданска отговорност" относно процесния автомобил, съгласно застрахователна полица № 22113002055775, срок на валидност от 16.08.2013г. - 15.08.2014г.

Въззивният съд е изложил съображения по спорните въпроси относно доказаните и претърпени от въззивника - ищец неимуществени вреди от смъртта на дядо му и обуславят ли същите изискуемите се предпоставки за ангажиране отговорността на застрахователя съгласно разясненията на ТР № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС. Посочил е, че с това решение, имащо задължителна сила за съдилищата на основание чл.130 ЗСВ, е разширен кръгът на лицата, които имат право на обезвреда за неимуществени вреди, като освен посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г., по изключение легитимирано е и всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Съобразил е дадените задължителни разяснения, че при наличие на родствена връзка, макар и не сред посочените в ППВС № 4/1961г. и ППВС № 5/1969г. лица, по изключение, при наличие на доказателства може да се присъди обезщетение за неимуществени вреди за причинените морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка. Заключил е, че кръгът на лицата, които могат да получат обезщетение, се определя по справедливост с оглед действителните отношения между починалия и лицето, което е в особени близки и трайни житейски отношения с него. Посочил е, че съобразно правилата за разпределение на доказателствената тежест претендиращият обезщетение следва да проведе главно и пълно доказване на обстоятелствата относно отношенията му с пострадалия, интензитета и продължителността на претърпените от него вреди, въз основа на които да се направи извод за наличието на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Намерил е, че що се отнася до легитимацията на лицата, намиращи се в определена роднинска връзка с починалия, следва да бъде отчетен и традиционно установеният в българското общество характер на семейните отношения между братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, които са част от най-близкия родствен и семеен кръг, характеризиращи се с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост, поради което и само формалната връзка на родство не е достатъчна да обоснове основателност на исковата претенция. В тази връзка е изтъкнал, че е необходимо да бъде доказано, че поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, поради което да е справедливо да бъдат обезщетени.

Изхождайки от тези разрешения и анализа на събраните по делото гласни доказателства във връзка с доказване твърденията за отношенията между въззивника и починалия му дядо, респ. за претърпените в резултат на смъртта на последния болки и страдания, въззивният съд е намерил, че не са налице основания, даващи право на въззивника да получи претендираното обезщетение. Обсъдил е показанията на тримата разпитани по делото свидетели, преценил ги е съобразно разпоредбата на чл.172 ГПК и е намерил, че са общи, вътрешно и взаимно противоречиви и не установяват твърдените от въззивника релевантни обстоятелства. Приел е, че от същите не могат да се направят категорични изводи относно това къде е живял починалият Й. Й., за наличието на дълбоки и силни взаимоотношения между дядо и внук, надхвърлящи нормалните и общоприети такива за подобна родствена връзка, както и за интензитета на претърпените страдания от смъртта му.

Съобразил е, че според показанията на свидетеля С. В. семейството на въззивника и дядото Й. Й. са живеели в различни махали в [населено място], отстоящи на разстояние около два километра една от друга, като в същото време свидетелят сочи, че след развода със съпругата си дядото е живял и в [населено място], В., но свидетелят не знае кога точно е било това и за какъв период. Посочил е, че индиция за местоживеене в [населено място] е и декларираният от починалия постоянен адрес, вписан в регистрите на населението. Взел е предвид, че според показанията на свидетеля Ж. И., чичо на майката на въззивника, дядото Й. Й. винаги е живял в [населено място], в една махала със семейството на въззивника, на отстояние около 120 метра, през няколко къщи. Посочил е, че според показанията на свидетеля К. С., братовчед на майката на въззивика, всички /въззивника, майка му и дядото Й./ са живеели в една къща. Въззивният съд е приел, че показанията на този свидетел в частта, в която свидетелства, че поради неразбирателство между родителите на въззивника той и майка му преимуществено са живеели в къщата на дядото Й., не се подкрепят от останалия доказателствен материал.

Въззивният съд е намерил, че и тримата свидетели говорят общо за полаганите от Й. Й. грижи за всичките му внуци, без от показанията им да могат да се установяват факти за отношения между въззивника и дядо му, сочещи за съществуваща трайна и дълбока емоционална връзка помежду им, надхвърляща обичайните взаимоотношения дядо-внук. Добавил е, че дори и да се приеме, че дядото се е включвал във воденето и взимането на внуците си от детска градина /според показанията на св.С. и св.И./, съответно от училище /според св.В., при отчитане, че към датата на смъртта ищецът Ю. все още не е бил ученик/, или че понякога през лятото ги е водил на плаж, то това не обуславя извод, че той преимуществено е бил ангажиран с отглеждането и възпитанието на внуците си, в частност въззивника Ю. Д.. Посочил е, че според тримата свидетели Й. Й. е работил в строителството, поемал е работа извън града, според св.В. понякога е отсъствал за седмица-две, понякога за месец. Намерил е още, че изложеното от свидетелите за ежедневно полагани от дядото грижи за внуците не кореспондира и на констатираното противоречие относно неустановения по безпорен начин факт къде е живял Й. Й. след развода с жена си.

Въззивният съд е приел, че от обсъдените гласни доказателства не се установява и твърдението за претърпени значителни по интензитет и продължителност страдания от страна на въззивника в резултат от загубата на дядо му. Посочил е, че според свидетелите поради ниската възраст на децата първоначално не са им казали за смъртта на дядо им, а показанията на свидетелите относно това кога и дали въобще са им казали, в частност как е реагирал на това въззивникът - ищец, са противоречиви и недостоверни. В тази връзка е взел предвид, че според св.С. Ю. все още не разбира, защото е малък /според него е на 5 години/, за разлика от друга внучка – В., която е на 12 години, докато другите двама свидетели сочат, че тези две деца са на една възраст. Намерил е за изцяло неподкрепени и недостоверни показанията на св.И. в частта им, в която свидетелства, че след като разбрали за случилото се с дядо им, децата се страхували да пътуват с кола. Приел е, че от показанията на нито един от тримата свидетели не се установяват въведените с исковата молба твърдения, че ищецът „плаче неутешимо“ при мисълта, че повече няма да види дядо си, както и не сочат факти за психическото му състояние, гледайки как други деца си играят със своите дядовци или споделят за прекарани с тях семейни празници.

По тези съображения въззивният съд е достигнал до извод, че твърденията на ищеца за претърпени от него неимуществени вреди от смъртта на дядо му, които да е справедливо да бъдат обезщетени съобразно изложените по-горе съображения, са недоказани. Поради това е намерил за неоснователен предявения иск против застрахователя за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди.

Настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Първият и третият процесуалноправни въпроси са свързани със задължението на въззивния съд да обсъди всички доводи и възражения на страните и събраните по делото доказателства, като изложи в мотивите си кои доказателства кредитира и кои – не и по какви съображения. Тези въпроси са важни, но по отношение на тях не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като въззивният съд не се е отклонил от формираната по приложението на чл.236, ал.2 ГПК постоянна практика на ВКС. Въззивният съд, противно на твърденията на касатора, е обсъдил всички твърдения и възражения на страните и събраните по делото доказателства по отделно и в съвкупност, и в мотивите си е изложил подробни съображения кои твърдения намира за доказани и кои – за недоказани, както и защо не кредитира определени части от показанията на разпитаните свидетели.

Останалите въпроси са свързани с преценката за критериите, въз основа на които се определя кръгът на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък. Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил решаващия му извод за неоснователност на иска, но по отношение на него не е налице допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в цитираното от касаторите Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък са лицата, посочени в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., и по изключение всяко друго лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Обезщетението се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди. В мотивите на Тълкувателното решение е прието, че когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родственост, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в ППВС № 4 от 25.05.1961г. и ППВС № 5 от 24.11.1969г., че в случай на смърт право на обезщетение имат само най – близките на починалия. Фактите и обстоятелствата, от които може да се направи извод, че едно лице е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи продължителни болки и страдания от неговата смърт, са различни за всеки случай, поради което се преценяват конкретно по всяко дело въз основа на събраните по него доказателства. В константната практика на ВКС, обективирана в решение № 17 от 16.03.2021г. по т.д. № 291/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 92 от 17.11.2020г. по т.д. № 1275/2019г. на ВКС, ТК, II т.о., решение 45 от 10.05.2021г. по т.д. № 370/2020г. на ВКС, ТК, II т.о., е прието, че за да е налице особено близка връзка, е необходимо, освен формалното родство с произтичащата от него близост между лицата, да са се проявили конкретни житейски обстоятелства, обусловили създаването на по – голяма от близостта, считана за нормална за съответната родствена връзка. Прието е, че житейските ситуации и обстоятелства, придаващи на определена родствена връзка характеристиката на изключителна, не могат да бъдат изброени изчерпателно, но като примерни ситуации за възникване на такава връзка могат да се посочат продължителното отглеждане и възпитание на внук от баба/дядо по причина на заболяване, смърт, дезинтересиране от детето или работа на родителя/родителите в чужбина (решение № 92/17.11.2020 т. по т. д. № 1275/2019 г. на ВКС, II т. о.), трайно полагане на грижи за бабата/дядото от внука, вместо от неговите родители. В настоящия случай въззивният съд не се е отклонил от Тълкувателно решение № 1 от 21.06.2018г. по тълк. дело № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС и постоянната практика на ВКС, формирана по реда на чл.290 ГПК, като изводът за недоказана материалноправна легитимация на ищеца е резултат от обсъждане на събраните доказателства и установяване наличието на обичайни отношения между дядо и внук, но не и на други отношения, позволяващи преценка, че на ищеца се дължи обезщетение за неимуществени вреди. Втори и пети въпроси са предпоставени от твърденията, че между ищеца и неговия дядо е била налице особена близост и че дядото е полагал изключителни грижи за своя внук поради липсата на постоянна и стабилна бащина закрила, противно на приетото от въззивния съд, че е недоказано полагането на твърдените изключителни грижи и на особена близост, надхвърляща обичайно присъщата за тази родствена връзка. Преценката доколко този извод е съобразен със събраните по делото доказателства е свързана с проверка на обосноваността на въззивното решение, която не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство. Поставеният четвърти въпрос по същество съдържа оплакване, че въззивният съд не е отчел спецификата на процесния случай, което не съответства на мотивите на въззивното решение. Шестият процесуалноправен въпрос представлява оплакване за неправилност на въззивното решение поради допуснато от въззивния съд процесуално нарушение във връзка с преценката на свидетелските показания и поради това не може да обоснове допускане на касационен контрол. В тази връзка следва да се отбележи, че въззивният съд е обсъдил показанията на изслушаните свидетели по отношение на релевантните за делото обстоятелства и ги ценил в съвкупност с всички събрани доказателства, като е изложил подробни мотиви в тази връзка, с което не се е отклонил от постоянната практика на ВКС. Седми въпрос се отнася до част от мотивите на въззивния съд, които нямат самостоятелно значение, доколкото крайният извод за неоснователност на предявения иск е обусловен от съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства и установените въз основа на тях обстоятелства, относими към възприетия в постоянната съдебна практика критерий „изключителност“.

С оглед наличието на постоянна практика на ВКС по отношение на кръга на материалноправно легитимираните лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на техен близък, в съответствие с която се е произнесъл въззивният съд и която не се нуждае от промяна или осъвременяване, не е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът е посочил бланкетно и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, но не е изложил доводи за наличието му.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора на касатора не се дължат разноски.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,