Определение № 1987 от 26.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 428/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Дженерали застраховане“ АД срещу решение № 1220 от 28.11.2024 г. по гр. д. 2197/2024 г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 1252 от 01.03.2024 г. по гр. д. № 2064/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което „Дженерали застраховане“ АД е осъден да заплати на О. Г. Литвиненко сумата 65 000 лева, представляваща застрахователно обезщетение на основание чл. 405, ал. 1 КЗ за настъпило застрахователно събитие - кражба на МПС - л. а. „Нисан 370Z“ с рама № JN1AZ4EH7JM572518, ведно със законната лихва, считано от 25.02.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му при допуснати процесуални нарушения, при нарушение на материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд при правилно описание на фактите по делото е достигнал до необоснования извод, че ищецът, чиято е доказателствената тежест по делото, е установил, че е придобил валидно застрахования автомобил, респективно, че към датата на застрахователното събитие е собственик на застрахованото имущество. Излага доводи, че пълно и главно доказване в тази насока не е проведено, поради което за ищеца липсва застрахователен интерес от сключения договор за застраховка имущество, което обуславя недействителност на договора, както и липсата на материална легитимация за ищеца да претендира застрахователно обезщетение за реализиран риск – кражба на процесния автомобил. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен. Претендира присъждане на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Действителен ли е договор за имуществена застраховка със застрахован - лице, което към датата на сключването му и по време на действието му не е собственик на застрахованото имущество, т.е. при изначална липса на застрахователен интерес? Има ли право това лице да получи застрахователно обезщетение, при липса на одобрение на договора от действителния собственик и при условие, че нито е трето ползващо се лице, нито вземането му е прехвърлено?

2. В кои случаи се приема за успешно проведено оспорването на правото на собственост на застрахования върху застрахованото МПС, когато това право е удостоверено с издадено на името на застрахования свидетелство за регистрация на МПС?

3. Годно ли е надлежно оспорено свидетелство за регистрация на МПС да удостовери право на собственост на вписаното в него лице, при условие че в процеса по оспорване истинността на документа се установи, че същото е издадено само въз основа на документи, които поотделно и в съвкупност не доказват никакво придобивно основание в полза на вписания в него собственик?

4. Съдът задължен ли е при формиране на правните си изводи при решаване на спора, да извърши преценка на всички доказателства, събрани по делото, и да обсъди всички доводи, възражения и твърдения на страните? Следва ли формираният от съда правен извод относно основателността на претенцията да е резултат от обсъждане в логическа зависимост и обвързаност на всички събрани в хода на процеса доказателства съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, както и на доводите на страните, или същият може да почива само на предположения?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, О. Г. Литвиненко, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд, за да постанови обжалвания резултат, е приел, че по предявения иск по чл. 405, ал. 1 КЗ ищецът следва да установи в условията на пълно и главно доказване следните кумулативни предпоставки: наличие на валидна облигационна връзка между страните по силата на договор за застраховка „Каско“ на МПС; настъпване на твърдяното застрахователно събитие в периода на осигуреното застрахователно покритие; търсената договорна отговорност да произтича от предвиден и покрит застрахователен риск; вида и размера на причинените вреди; причинно-следствена връзка между събитието и вредоносния резултат и качеството на ищцата на изправна страна в застрахователното правоотношение, т. е. че е изпълнил задълженията си по договора, в т. ч. уведомяване на застрахователя за настъпилото застрахователно събитие в съответствие със законовите изисквания, респ. общите условия на договора. Счел е, че очертаните предпоставки са установени по делото, поради което е намерил предявеният иск по чл. 405, ал. 1 КЗ за основателен и доказан за сумата от 65 000 лева при кредитиране на дадената от вещото лице средна пазарна стойност на процесния лек автомобил към датата на застрахователното събитие.

Споделил е извода на първоинстанционния съд за неоснователност на поддържаното и пред въззивната инстанция от ответника възражение, че договорът за застраховка е недействителен поради липса на застрахователен интерес, тъй като автомобил с рамата на застрахования не е придобит в собственост от О. Литвиненко. Посочил е, че са събрани категорични доказателства, че дружеството AMR Automobile е придобило собствеността върху автомобила в края на м. май. 2020 г., че не са събрани конкретни доказателства кога и по какъв начин дружеството Autohandel Menten, Маастрихт, праводател на „Блу шип“ ЕООД, е придобил правото на собственост върху процесния автомобил, но е отчел, че няма данни, че същият е бил обект на кражба в Германия или Нидерландия. Подчертал е, че след надлежна проверка от българските власти автомобилът е бил регистриран в Република България и закупен от ищеца О. Литвиненко. Споделил е разрешението по съдебната практика на ВКС, обективирана в решение № 874/18.11.2009 г. по гр. д. № 4074/2008 г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО, решение № 792/12.01.2011 г. по гр. д.№ 281/2010г. по описа на ВКС, ГК, ІІІ ГО и решение № 213/21.01.2015 г. по гр. д. № 4131/2013 г. по описа на ВКС, ТК, І ТО, че свидетелството за регистрация на автомобила е официален свидетелстващ документ, съставляващ доказателство относно съдържащите се в него изявления, включително и относно собственика на съответния автомобил. Изтъкнал е, че ищецът разполага безспорно с такова свидетелство, където е отразено неговото право на собственост върху процесния автомобил, като опровергаването на документа относно правото на собственост следва да се осъществи от застрахователя с пълно обратно доказване на факти, относими към отпадане на придобивното основание на собственика. Отчел е, че със събраните по реда на Регламент ЕО № 1206/2001 данни се удостоверява, че автомобилът е регистриран първоначално във Флорида, продаден в Германия и че компанията Autohandel Menten, Маастрихт, е продала автомобила на „Блу шип“ ЕООД. Подчертал е, че така събраните доказателства не само не опровергават официалния документ за правото на собственост в полза на ищеца, но и не изключват възможността автомобилът да е бил собственост на компанията Autohandel Menten, Маастрихт. Пояснил е, че оспорването на правото на собственост на застрахования върху застрахованото имуществото, което при доказването му би имало за последица отпадане на застрахователния интерес, изисква оборване на основанието за възникване на правата на застрахования или установяване на правата на трето лице върху застрахованата вещ, доказването на които факти е в тежест на застрахователя. Допълнил е, че по делото не се установява, че автомобилът е бил обект на кражба до 13.07.2021 г. - момента на придобиване на собствеността върху него от страна на О. Литвиненко, нито че трето лице оспорва неговата собственост и се легитимира като притежател на правото на собственост върху автомобила, поради което е намерил, че липсват данни, които да опровергават извода, че ищецът е придобил на 13.07.2021 г. правото на собственост върху застрахованата вещ.

При така приетите за изяснени правно релевантни обстоятелства и по изложените правни съображения е приел предявения иск за доказан по основани и размер и потвърдил първоинстанционното решение, с което искът е уважен.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му.

Поставените от касатора първи и трети въпроси не покриват общия селективен критерий да са обусловили изводите на въззивния съд. Съдът не е приел, че процесният договор за застраховка е сключен от лице, което към датата на сключването му и по време на действието му не е било собственик на застрахованото имущество, нито че заявеното оспорване на издаденото свидетелство за регистрация на процесния автомобил е успешно проведено, поради което тези въпроси не могат да обусловят допускане на въззивното решение до касационно обжалване.

Поставеният втори въпрос е общ и теоретичен. Предвид начина, по който е формулиран, не може да получи еднозначен отговор, като изисква изследването на неограничен брой фактически хипотези, поради което не може да обуслови допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касаторът не обосновава и сочената допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с утвърдената съдебна практика по цитираните в мотивите на съдебния акт решения на ВКС, като не се е отклонил и от цитираната от касатора практика на ВКС, поради което не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по този въпрос.

Четвъртият процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото. Същите са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор – отчел е поддържаните с жалбата на ответника възражения, включително основани на твърденията му за недействителност на договора за застраховка и за недоказаност правото на собственост на ищеца върху застрахованата вещ, като е изложил ясни, последователни и логични мотиви защо намира възраженията за недоказани и неоснователни. Решаващата дейност на съда е ясно изразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявения иск за основателен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Доказва разноски за представляването му от адвокат в размер на сумата 3 600 лв., които ще му бъдат присъдени с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение