Определение № 2552 от 27.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3804/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „СГП Комерс“ ЕООД, със съдебен адрес [населено място], подадена чрез адвокат Д. Л., срещу решение № 328 от 25.05.2023 г. по в.гр.д. № 971/2022 г. на Софийския окръжен съд, с което е отменено изцяло решение № 113 от 04.12.2020 г. по гр.д. № 264/2019 г. на Районен съд – Пирдоп, и вместо това касаторът е осъден на основание чл. 200, ал. 1 КТ да заплати на всеки от ищците – В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И. по 25 000 лв., частично предявени от 60 000 лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие смъртта на Н. Г. И., настъпила на 07.04.2015 г. в резултат на трудова злополука, ведно с лихва за забава от датата на увреждането до окончателното изплащане на сумите. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Ответниците по касационната жалба В. З. И., К. Н. И. и Г. Н. И., и тримата със съдебен адрес [населено място], чрез адвокат С. Н., оспорват касационната жалба. Поддържат, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество - жалбата е неоснователна. Направено е искане за присъждане на направените разноски.

Въззивният съд е приел, че са предявени искове по чл. 200 КТ, с които се претендира обезщетение за неимуществени вреди, вследствие смъртта на съпруга на В. З. И. и бащата на К. Н. И. и Г. Н. И., настъпила в резултат на трудова злополука. Отговорността по чл. 200 КТ е безвиновна - работодателят отговаря имуществено за вреди от трудова злополука независимо от това дали негов орган или друг негов работник има вина за случилото се. Установено е, че пострадалият към датата на злополуката се е намирал в трудово правоотношение с ответното дружество, обявено за съществуващо в по-късен момент с постановление на инспекцията по труда по чл. 405а КТ, като през време и във връзка с извършваната работа е получил внезапно увреждане на здравето - тежка черепно-мозъчна травма, получена след падане на отсечено дърво, причинила смъртта му. Посочено е, че между страните не се спори, че ищците са наследници – съпруга и деца на починалия. Като неоснователно е отхвърлено възражението на ответника, че към датата на подаване на исковата молба е бил изтекъл тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ. Прието е, че в конкретния случай без да е издадено постановление за обявяване съществуването на трудовото правоотношение или макар и издадено - преди то да е влязло в сила, дори да е инициирана процедура по чл. 57 - 60 КСО административният орган не би изследвал характера на злополуката от гледна точка на критериите по чл. 55 КСО, поради което обявяването на трудовото правоотношение за съществуващо е първият правопораждащ факт, като елемент от сложния /и смесен/ фактически състав на търсената отговорност, едва с настъпването на който може да се прави преценка за наличие и на останалите факти - елементи от фактическия състав на тази отговорност. Направен е извод, че срокът по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ в случая е започнал да тече не от деня на злополуката, а от датата на обявяването на трудовото правоотношение за съществуващо, т. е. от датата на влизане в сила на постановлението, издадено по реда на чл. 405а КТ. В първото отменително решение на ВКС по делото е прието, че в случая е налице хипотеза, при която административният орган е длъжен да разследва трудовата злополука, поради което правомощието му не е обвързано със срокове, и разследването не е поставено в зависимост от сезиране на органа с декларация съгласно чл. 7 от Наредбата за установяване, разследване, регистриране и отчитане на трудовите злополуки. Неизпълнението на задължението на органа да предприеме предписаните от закона действия представлява противоправно бездействие, което препятства издаването на разпореждане по чл. 60 КСО, което дава основание в конкретния случай ищците да могат да установят по съдебен ред характера на злополуката. От писмените доказателства е установено, че на 05.04.2017 г. е постъпил сигнал, във връзка с което със заповед на ръководителя на ТП на НОИ – София област е назначена комисия, която в периода 19.04.2017 г. – 02.06.2017 г. е извършила разследване на злополуката, настъпила с наследодателя на ищците, чиито резултати са описани в протокол. Съдът е приел, че този протокол не се приравнява на разпореждане по чл. 60 КСО, което би подлежало на обжалване по реда на чл. 117 КСО, поради което възраженията на застрахователя в този смисъл за отхвърлени. Допълнително е посочено, че разпореждане за приемане, съответно неприемане на злополуката за трудова, изобщо не е издадено, а писмото до ищците не може да се приеме за такова, тъй като не съдържа нито реквизитите на такова разпореждане, нито изявление на административния орган с такава насоченост. Писмото до ищците, с което са били уведомени, че срокът за деклариране на злополуката е едногодишен от настъпването ѝ, има характер на отказ да се извърши разследване. Този извод на съда не е разколебан независимо от обстоятелството, че писмото е изготвено и изпратено, след като разследване е било проведено, тъй като резултатите от него не са били надлежно преценени от съответното длъжностно лице и процедурата не е била доведена докрай чрез издаване на съответното разпореждане. По отношение на възражението на ответника, че не са конкретизирани обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, е посочено, че доколкото самите ищци не разполагат с повече информация, освен изложената в исковата молба, то няма как да конкретизират в по-голяма степен твърденията си. Конкретният механизъм на злополуката би имал значение най-вече за вината и противоправността на деянието, довело до увреждането, както и за евентуални данни за съпричиняване. Доколкото е прието, че предявеният иск касае безвиновна отговорност на работодателя, то вината на конкретно лице – негов орган или друг работник/служител, така и противоправността на конкретното деяние са ирелевантни. От писмените доказателства е установено и противоправно поведение на работодателя, изразяващо се в допускане на пострадалото лице до работа в обекта без подходящо обучение, инструктиране и екипиране. Не е разгледано възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на работника, тъй като съдът е приел, че липсва всякаква конкретика при релевирането му, а и не са открити данни по делото, въз основа на които да направи подобна преценка. В заключение е прието, че по делото са установени всички елементи от фактическия състав, обуславящ ангажирането на отговорността на ответника към ищците. От свидетелските показания е установено, че същите действително са преживели страдания от смъртта на техния близък. При определянето на размера на дължимото обезщетение съдът е взел предвид следните обстоятелства: характерът и тежестта на вредите, установени от свидетелските показания; близките отношения на грижа и привързаност с починалия, обусловени от семейната им връзка; възрастта на починалия и на ищците; обстоятелството, че сина и дъщерята на починалия имат изграден собствен живот, способстващ за справянето с емоционалната загуба; характерът на трудовата злополука като неочаквано и непреодолимо събитие, даващо отражение върху възприемането, осмислянето и преживяването на настъпилата смърт. С оглед посочените критерии съдът е възприел, че сумата от 50 000 лв. за всеки от ищците е подходяща и достатъчна, за да ги обезщети за търпените неимуществени вреди, поради което са изцяло уважените предявените частични искове за сумите от по 25 000 лв. за всеки от тях, както и за частичните акцесорни искове за плащане на обезщетение за забава в размер на законната лихва върху горните суми на обезщетенията за периода от датата на увреждането на ищците - 07.04.2015 г. - до окончателното плащане.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК касаторът е изложил доводи за произнасяне в обжалваното решение по следните въпроси, за които твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3, предл. първо ГПК:

1. „Откога следва да тече тригодишният давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ при предявена претенция по чл. 200 КТ за обезщетяване на неимуществени вреди от трудова злополука, включително когато не е било издадено разпореждане на НОИ по чл. 60 КСО, а трудовото правоотношение с пострадалото лице е било последващо признато за съществуващо с проведена процедура и административен акт по реда на чл. 405а КТ? Откога настъпват правните последици на постановлението по чл. 405а КТ – незабавно при произнасянето му по силата на предварителното изпълнение по чл. 405а, ал. 7 КТ или едва след влизането му в сила?“.

2. „При липса на изрично разпореждане по чл. 60 КСО за признаване на злополуката като трудова може ли гражданският съд в исковия процес по ГПК да изземва компетентност, предвидена за административен съд, като се произнася дали е налице или не индивидуален административен акт по чл. 60 КСО или съответно мълчалив отказ, както и попада ли в обхвата на косвения съдебен контрол по чл. 17, ал. 2, изр. второ ГПК квалифицирането в гражданския процес дали обективирано изявление на административния орган представлява годен индивидуален административен акт или мълчалив отказ?“.

3. „В случай на започната процедура по реда на чл. 57-60 КСО и проведено разследване на органите на НОИ на злополуката, но при липса на последващо изрично разпореждане или обективиран мълчалив отказ на органа по чл. 60 КСО, могат ли правоимащите да установят направо пред гражданския съд дали злополуката е трудова?“.

4. „Предвиденото в чл. 58 КСО „разследване на трудова злополука“ има ли самостоятелност като отделна фаза в процедурата по установяването ѝ или в неговото съдържание се включва и последващо произнасяне на НОИ с административен акт по чл. 60 КСО /разпореждане за приемане или не/, което е последваща фаза на „квалифициране на злополуката като трудова“? В този смисъл, ако е налице редовно съставен официален свидетелстващ документ – протокол в типизирана форма по чл. 58, ал. 6 КСО, същият счита ли се за достатъчен, за да обективира и докаже обвързваща материална доказателствена сила, че е проведено разследване на злополуката?“.

5. „В случаи, когато установяването на злополуката като трудова при настъпила смърт се осъществява в исков процес по ГПК, чия е доказателствената тежест за установяване на механизма на увреждането и медицинските аспекти на последиците, довели до фаталния край, и не следва ли съдът служебно да назначи съответните експертизи за проверка и изясняване по категоричен път на обстоятелствата?“.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че обжалваното въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, поради следните съображения:

За да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение, съдът следва да се е произнесъл по същество по формулираните от касатора въпроси, така че същите да са обусловили волята му при постановяване на обжалваното решение. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Формулираният въпрос трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Повдигнатите въпроси са били релевантни в първото касационно производство. С касационното решение по спора, постановено по гр.д. №4558/21 г. на четвърто г.о. на ВКС, и с оглед дадените в това решение задължителни за въззивния съд указания, те следва да се считат за преклудирани / в този см. са т.6 от ТР №2/2004 г., р. по т.д. №116/09 г. на второ т.о., р. по гр.д.№3136/13 г. на второ г.о., по гр.д. №265/09 г. на второ г.о., по гр.д. №7034/13 г. на първо г.о. на ВКС и др./. В цитираната задължителна практика на ВКС е прието, че за въззивния съд са задължителни указанията на ВКС, съдържащи се в отменителното решение относно даденото тълкуване на установените по делото факти и правните им последици. Споровете за правното значение на установените по делото факти, обсъдени от касационния съд, се преклудират и въззивният съд е длъжен да се съобрази с направеното тълкуване при постановяване на решението си.

Ако се приеме, че въпросите са правнорелевантни и при второто разглеждане на спора от касационната инстанция, то първият въпрос относно началото на тригодишния давностен срок по чл. 358, ал. 1, т. 3 КТ е относим към решаващата воля на съда, но не е налице твърдяното противоречие с практиката на ВКС, включително и сочената от касатора. Принципното разбиране е, че тригодишният давностен срок за погасяване на вземането за обезщетение по чл. 200 от КТ за вреди, причинени от трудова злополука, тече от датата, на която злополуката е призната за трудова /така решение № 336 от 23.11.2012 г. на ВКС по гр. д. № 303/2012 г., III г. о., ГК/. При постановяването на решението си съдът не се е отклонил от посоченото с оглед специфичните обстоятелства в конкретния случай, а именно, че разпореждане по чл. 60 КСО така и не е издадено. Относно настъпването на правните последици на постановлението по чл. 405а КТ в обжалваното решение изрично са разграничени хипотезите на влизането в сила на индивидуалния административен акт и предварителната му изпълняемост съобразно нормата на чл. 405а, ал. 7 КТ, като е прието, че единствено влизането в сила на постановлението е релевантно и обуславящо възможността на ищците да инициират процедурата за установяване на трудовата злополука. Наведената от касатора аргументация повтаря направените в хода на производството възражения, на които съдът е отговорил с акта си по същество, породи което същите не могат да се преразглеждат на този етап от производството пред ВКС. С оглед посоченото по поставения въпрос не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Вторият и третият въпрос не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, доколкото вече им е бил даден отговор с първото решение на ВКС, въз основа на което делото е върнато на въззивния съд със задължителни указания. Съобразно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на Върховния касационен съд по тълкуването и прилагането на закона са задължителни за съда, на когото е върнал делото за ново разглеждане. Това задължава въззивния съд да приеме по съответния материалноправен въпрос същото, каквото е приела касационната инстанция, но ако този въпрос не бъде поставен при новото разглеждане на делото, въззивният съд няма да се произнесе по него. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия /на съда и на страните/ са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно, нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Въззивният съд не се е отклонил от дадените от касационната инстанция указания по прилагането на закона, като е приел, че е допустимо в конкретната ситуация ищците да докажат трудовия характер на злополуката и в гражданския процес в рамките на производството по чл. 200 КТ.

Четвъртият въпрос в първата му част е неотносим, доколкото фазите на производството по чл. 57-60 КСО не са били предмет на спора между страните. По същността си спорът изразява несъгласието на касатора с правните изводи на съда, че протоколът, обективиращ извършеното разследване на злополуката, не представлява разпореждане по смисъла на чл. 60 КСО. Този извод е направен след преценка на съдържанието на представеното писменто доказателство, като доколкото в настоящото производство доказателствения материал не се обсъжда или оценява, то четвъртият въпрос и в двете му части не обосновава допускането на касационното обжалване.

Последният въпрос в първата му част също не е обусловил решаващата воля на въззивния съд, тъй като оплакване по повод разпределението на доказателствената тежест се въвежда за пръв път в изложението, поради което по него не се съдържа произнасяне в обжалвания акт. По отношение на втората част не са налице сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. С Тълкувателно решение № 1/ 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, т. 3, е дадено задължително тълкуване по въпроса за правомощията на въззивния съд служебно да назначи експертиза, когато във въззивната жалба се съдържа оплакване за недоказаност на определен факт, макар въззивникът да не е формулирал изрично искане за назначаване на експертиза за установяване на този факт. Доколкото съдът изрично е приел, че фактът на смъртта на работника не е спорен между страните, както и че се установява от писмените доказателства, то за него не възникнало задължение да служебно назначаване на експертиза и следователно не се е отклонил от задължителната практика на ВКС.

Във връзка с релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да се посочи, че съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано. Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В представеното изложение не се съдържа подобна аргументация – касаторът не се позовал на противоречива, грешна или остаряла практика, която има необходимост от изясняване, промяна или осъвременяване, нито на неясна, непълна или противоречива правна норма.

С оглед изхода от спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответниците би следвало да се присъдят направените от тях разноски. Доколкото обаче в срока по чл. 80 вр. чл. 81 ГПК до закритото заседание, в което е постановено настоящото определение не са били представени доказателства за реалното извършване за разноски от ответната страна, то такива не следва да се присъждат – арг. от т. 1 на ТР № 6 от 6.11.2013 год. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на III г. о.