Определение № 16 от 03.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 925/2023 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от “Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД, представлявано от членовете на УС на дружеството Г. М. и В. С., чрез юрисконсулт В. Н., срещу въззивно решение № 214/14.11.2022 г., постановено от Кюстендилски окръжен съд по въззивно гр.д. № 179/2022 г. Касаторът излага съображения за неправилност. Иска отмяна на въззивното решение и отхвърляне на иска. Насрещната страна Ж. Б. З., чрез адвокат М. П., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално – че касационната жалба е неоснователна. Претендира разноски за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и копия на съдебните актове, на които се позовават касаторите, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Кюстендилски окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Кюстендилски районен съд, осъдил “Електроразпределителни мрежи Запад“ ЕАД да заплати на Ж. Б. З. сумата от 8374,48 лв. – обезщетение за ползването на сграда с идентификатор .... (представляваща трафопост), собственост на З., за доставка на ел. енергия, за периода 02.06.2016 – 10.03.2021 г., на осн. чл. 59 ЗЗД, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 01.06.2021 г. до окончателното издължаване. За да постанови този резултат въззивният съд установил, че през 2013 г. ищецът Ж. З. е закупил от “Водно стопанство“ АД Ѕ ид. ч. от поземлен имот, ведно с построените в имота сгради. Една от тези сгради е трафопост (сграда за енергопроизводство). Същият е построен около 1980 г. Трафопостът е с капацитет да обслужва не само имота на З., но и по-голям брой потребители. Обектът е подържан от служители на електроразпределителното дружество, без достъпът им назад във времето да е възпрепятстван – сменяни за трансформатори, кабели; за обекта няма сключен договор за предоставяне на достъп по реда на чл. 117, ал. 8 ЗЕ; Съдът е намерил, че процесният трафопост е изграден и въведен в експлоатация през 1980 г., към който момент е бил в действие Законът за електростопанството, обн. 1975 г. Трафопостът е бил общ такъв - захранва множество битови и няколко небитови потребители; към датата на въвеждането му в експлоатация процесният трафопост е можел да бъде притежание на праводателя на ищеца, по силата на изрично уреденото в чл. 2, ал. 2 ЗЕ (отм.) изключение, което допуска съществуващи електроенергийни обекти да бъдат притежание и на други субекти, различни от лицензираните енергийни предприятия; отбелязано е, че § 4 от ПЗР на сега действащия ЗЕ предвижда, че енергийните обекти, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизане в сила на този закон трябва да са собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от съответното енергийно предприятия в указания от закона срок. В случая това е станало на 10.03.2021 г. – с нотариален акт З. е продал на дружеството процесния трафопост; Прието е, че с оглед установеното обстоятелство, че трафопостът е бил и е действащ, и е захранвал с електрическа енергия обекти, то за ответника е съществувало единствено правото да изкупи имота, съобразно предвидената по § 4 от ПЗР на ЗЕ процедура, от което същият се е възползвал, което не лишава собственика на сградата от възможността да иска обезщетение за ползването й, предвид това, че вещта и съоръженията в нея са присъединени към електроразпределителната мрежа на страната и са били ползвани за доставяне на ел. енергия на други присъединени лица. По отношение на приложението на разпоредбата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ, според която в случай, че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението, съдът посочил, че материалноправната норма е в сила от 08.05.2018 г. и не е приложима спрямо половината от процесния период, а обратно действие не й е било придадено, както и, че наличието на покана, обосноваваща основателност на претенцията, би била меродавно в хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС, не и при иск по чл. 59 от ЗЗД. Прието е, че фактическият състав на чл. 59, ал. 1 от ЗЗД е осъществен в случая. Ищецът З. е собственик на вещта; енергийният обект през исковия период е ползван от ответника (по това обстоятелство не се и спори, а то е и установено от заключението на вещото лице, както и е доказано, че в същия период е било осъществявано преобразуване и пренос на електрическа енергия до други клиенти). За неоснователно е прието възражението на дружеството, че ищецът не бил доказал обедняване, с оглед естеството на притежавания обект и невъзможността на собственика да го ползва и да извлича граждански плодове, защото нормата на чл. 117, ал. 8 от ЗЕ регламентира възможността собствениците на електрически уредби и съоръжения при техническа възможност и свободен капацитет да предоставят ползването им на оператора на електропреносната мрежа, съответно на оператора на електроразпределителна мрежа, за целите на преобразуването и преноса на електрическа енергия до други клиенти, като това ползване се предоставя след сключване на договор по цена, определена по методика, одобрена от КЕВР. В случая такова ползване на практика е било предоставено, но договор, по силата на който З. да е получавал цена за предоставения достъп, не е бил сключен. Съдът достигнал до извод, че лицето се е обеднило с неполучаването на цената за достъп, а дружеството се е обогатило, спестявайки разход за заплащане на тази цена. По възражението на дружеството относно приложението на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ (енергийните обекти и съоръжения, представляващи елементи от съответната преносна или разпределителна мрежа, които към момента на влизането в сила на този закон трябва да бъдат собственост на лицензираните енергийни предприятия, но са собственост на трети лица, се изкупуват от преносното или от съответното разпределително предприятие в зависимост от принадлежността на обекта към мрежите в 12-годишен срок от влизането в сила на закона) съдът разяснил, че в конкретния случай са били налице условията на § 4, ал. 1 от ПЗР на ЗЕ за изкупуване на обекта; той е откупен от дружеството на 10.03.2021 г. – повече от две години след отправена от З. покана за това (последната – от 25.01.2019 г.); съдът посочил още, че според § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ, в случай че сделката по изкупуване не е осъществена или няма обоснован отказ по ал. 4, енергийното предприятие в срок три месеца след покана от страна на собствениците по ал. 1 е длъжно да плаща наем по методика, определена от комисията, в зависимост от типа и мощността на съоръжението. По това дело няма надлежно въведено възражение, че покана не е отправяна, а сделката по прехвърляне на собствеността е била реализирана преди завеждане на иска - т. е. спор относно наличието или липсата на отправена покана не е заявяван своевременно. Едва във въззивната жалба за пръв път е направено такова оплакване с позоваване на липсата на покана за плащане на наем след влизане на нормата в сила, но съдът е счел, че обстоятелството не е било спорно в първа инстанция; подобно възражение относно наличието на релевантен факт, известен на страната е недопустимо да се прави за първи път на този етап на съдебния спор. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК. Поставя следния въпрос, за който твърди, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практика на ВКС: следва ли при постановяване на решението въззивният съд да обсъжда първоинстанционното дело по факти и обстоятелства, недоказани от ищеца, отнасящи се до необжалваната част на въззивното съдебно решение – твърди се противоречие с решение № 291/27.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 4016/2014 г., I г.о; решение № 47/02.04.2013 г. на ВКС по гр.д. № 217/2012 г., IV г.о.; решение № 119/22.03.2011 г. на ВКС по гр.д. № 625/2010 г., IV г.о.; решение № 247/22.04.2010 г. на ВКС по гр.д. № 3868/2008 г., III г.о.; Въпросът би имал значение, ако, без касаторът да е обжалвал фактическите изводи в първоинстанционното решение, въззивният съд е приел фактическа обстановка, различна от тази, с оглед на което е и достигнал до крайно заключение във вреда на касатора. Случаят не е такъв. Нещо повече, мотивите на въззивното решение в едната си част са чисто контролноотменителни – въззивният съд, без да е контролноотменителна инстанция, на четири страници, е възпроизвел какво бил приел районният съд, съответно дал оценка, че така повторените съображения на първата инстанция, са правилни. Следва и съобразителна част, въззивна по естеството си, която се наслагва върху вече по-горе приетото от въззивния съд относно правилността на фактически и правни изводи на районния съд. Също така, доколкото въпросът е поставен във връзка с оплакването на търговското дружество в касационната жалба, че първостепенният съд приел за недоказано, че ищецът е собственик на оборудването на трафопоста, а въззивният съд, без жалба, достигнал до друг извод, следва да се изясни, че и първа и втора инстанция са приели, че трансформаторния обект, през исковия период от време, като енергиен обект, е бил притежание на ищеца З., което е обусловило и правният извод за установена активна материалноправна легитимация по предявения иск; собствеността върху оборудването не би променило извода за дължимо обезщетение за ползване на чуждия трафопост без правно основание. Също така, дружеството – ответник по иска, в своята въззивна жалба изрично е направил оплакване за неправилност на този извод на районния съд, вкл. и по довод, че съоръженията са собственост на търговеца. Така че, в рамките на въззивното производство втората инстанция е взела отношение и по това оплакване, като го намерила за неоснователно, основавайки се на § 1, т. 41, ДР на ЗЕ. Следващият правен въпрос, поставен от касатора, като такъв от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, е този: приложима ли е нормата на § 4, ал. 4а от ПЗР на ЗЕ (нова – ДВ, бр. 38 от 2018 г., в сила от 08.05.2018 г.) при искове по чл. 59 ЗЗД, при осъществена сделка по изкупуване. Въпросът е некоректно зададен. Исковият период е времето от 02.06.2016 до 10.03.2021 г., когато имотът все още не е купен от дружеството – ответник; именно поради това е и предявен иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД от собственика към този период - З.. Трафопостът е закупен от ответника по иска на 10.03.2021 г., като от тази датата нататък нито е претендирано, нито е присъдено от съда обезщетение по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Няма основание за допускане на касационно обжалване и в посочената от касатора хипотеза на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. В случая нито служебно, нито с оглед изтъкнатите в касационната жалба пороци на въззивното решение, е възможно да се обоснове наличието на очевидна неправилност, която да е обусловена от видимо тежко нарушение на закона (съдът да е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма, на основополагащи за съдопроизводството процесуални правила, извън формиране на вътрешното убеждение, гарантиращи обективно и безпристрастно решаване на правния спор), или явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. При служебна проверка съдът не намира основания за допускане на касационно обжалване с оглед евентуална недопустимост или нищожност на въззивния съдебен акт. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Ответникът по касационната жалба е поискал присъждане на съдебноделоводни разноски за инстанцията, но по делото липсват доказателства, че такива са извършени от страната, поради което искането се явява неоснователно. Мотивиран от горното, съдът