Определение № 1510 от 07.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 36/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 10137/3.11.2022 г., подадена от Д. И. Й., чрез адвокат И. К., срещу решение № 156 от 26.09.2022 г. по гр. д. № 20222000500187/2022 г. на Апелативен съд - Бургас, с което е потвърдено решение № 44 от 14.01.2022 г. по гр. д. № 20212100101951/2021 г. на Окръжен съд – Бургас за прогласяване нищожността на саморъчно завещание, съставено на 19.12.2018 г., с посочен за негов автор Д. В. Р., починал на 02.04.2019 г., обявено по нот. д. № 10/2019 г. с протокол рег. № 2286/19.04.2019 г. на нотариус Н. М., рег. № 409 на НК, поради съставянето му в нарушение на чл. 25, ал. 1, изр. първо ЗН – тъй като не е написано и подписано от завещателя.

Въззивният съд е посочил, че спорът пред него е висящ по предявения първоначално от ищцата В. Д. Р. (починала в хода на процеса, с конституиран наследник по закон В. В. Р.), чрез Д. Ц. Р., в качеството й на настойник съгласно удостоверение рег. № 94-01-23309-/2/ от 18.07.2019 г. на [община], срещу ответницата Д. Д. Й. главен иск за прогласяване на основание чл. 42, б. „б” ЗН на недействителността на саморъчно завещание на Д. В. Р., починал на 02.04.2019 г. Заедно с главния иск са предявени и два евентуални иска - за унищожаване на саморъчното завещание поради недееспособност на завещателя (иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН) и за унищожаване на саморъчно завещание поради грешка или упражнени върху завещателя насилие или измама (иск с правно основание чл. 43, ал. 1, б. „б“, предл. 1-3 ЗН), с които въззивният съд би бил сезиран при условията на чл. 271, ал. 2 ГПК. По предявения главен иск ищцовата страна твърди, че представеното на 15.04.2019 г. от Д. Й. в кантората на нотариус Н. М. за приемане и съхранение саморъчно завещание, според което Д. В. Р. е извършил завещателно разпореждане в полза на ответницата, не е написано и подписано от завещателя, с което е нарушена разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗН и завещанието е нищожно, като не е породило правни последици. По предявения евентуален иск за прогласяване на процесното завещание за унищожаемо на основание чл. 43, ал. 1, б. „а” ЗН се твърди, че завещанието не е породило правно действие поради липса на завещателна дееспособност на завещателя, тъй като той е бил във влошено здравословно състояние и не е разбирал свойството и значението на постъпките си, а по предявения евентуален иск за унищожаемост на завещанието поради грешка в мотива на завещателното разпореждане, насилие или измама с правно основание чл. 43, ал. 1, буква „б” ЗН - че завещателят си е мислил, че ответницата ще се грижи занапред за дъщеря му, което не се е случило, като е бил въведен в заблуждение от страна на ответницата, че ще полага грижи за дъщеря му. Твърди се също, че върху завещателя е била упражнена психическа принуда от страна на ответницата. Ответницата с депозирания отговор е оспорила предявените искове.

Апелативен съд – Бургас е изложил, че по делото е представено заверено копие от изписан ръкописно документ, обективиращ завещателно разпореждане (частно завещание, завет), с наличие на съответните реквизити, изискуеми по чл. 25, ал. 1 ЗН, със следното буквално съдържание: „Днес 19.12.2018 г. аз Д. В. Р. живущ в [населено място] [улица] ЕГН [ЕГН] завещавам цялата сума от срочния ми депозит намиращ се в Първа Инвестиционна банка в сметка BG FINV * на Д. Д. Й. с ЕГН [ЕГН] Настоящото правя в пълно съзнание като благодарност за грижите които тя полага за мен и болната ми дъщеря. След смъртта ми да използва сумата както намери за добре по свое желание. Гр.Бургас.19.12.2018 год.“. Д. В. Р. е починал на 02.04.2019 г., като негов наследник по закон е дъщеря му - първоначалната ищца В. Д. Р., починала в хода на процеса, на 04.04.2021 г., заменена от наследника си по закон В. В. Р.. От прието по делото заключение на съдебномедицинска експертиза, извършена от вещо лице П., се установява, че преди смъртта си Д. В. Р. е боледувал от карцином на десен бъбрек, с метастази в бял, черен дроб и лимфни възли. Към момента на приемането му в МБАЛ „Дева Мария“ на 22.02.2019 г. е бил в тежко общо състояние, с изразен анемичен синдром и отпаднала неврологична симптоматика. След проведеното лечение е изписан с подобрение в общото състояние и хемопоказателите. Към този момент е можел да разбира и ръководи постъпките си. През м. април 2019 г. Д. Д. Й. е представила пред нотариус Н. М. процесното завещание за приемане за съхранение и обявяване, за което е изготвен протокол с peг. № 2286/19.04.2019 г. по нот. д. № 10/19.04.2019 г. по описа на нотариус М.. Преди да приеме за съхранение завещанието, нотариусът е възложил извършването на графологична експертиза. По нея вещото лице С. е дало заключение пред нотариуса, че ръкописно изписаният текст на саморъчното завещание и положеният подпис под текста са изписани от едно и също лице - Д. В. Р..

Съдът е визирал, че по главния иск за прогласяване нищожността на завещанието страните спорят относно авторството на завещателното разпореждане, като ищцовата страна твърди, че завещанието не е написано и подписано от завещателя Д. В. Р. и е неавтентично, а ответницата - че е написано и подписано от него и е автентично.

Въззивният съд е съобразил, че предвид необходимостта от специални знания за отговор на спорния въпрос относно автентичността на завещанието, първоинстанционният съд по искане на ответницата е допуснал и приел заключение по съдебно-почеркова експертиза, извършена от вещо лице Щ. К. Н.. Вещото лице Н. е дало пред съда заключение, че ръкописният текст върху документа и подписът под саморъчното завещание не са изпълнени от сочения за техен автор Д. В. Р.. О т заключението и от обясненията на вещото лице в открито съдебно заседание става ясно, че в сравнителните материали и изследвания документ са налице разминавания в начина на изписване на букви и цифри. Вещото лице е посочило в заключението си множество общи и частни признаци, сочещи различие при изписване на буквата „Д“ в подписите на сравнителните образци и на процесното завещание. Посочени са такива признаци на различие и в цялостното съдържание на завещанието и сравнителните образци. Вещото лице е дало заключение въз основа на безспорни сравнителни материали, съставени до 2015 г., като по зададен въпрос е обяснило пред съда, че при влошаване на здравословното състояние на Д. Р. след 2015 г. и при забавени движения при паркинсон или дълбока старческа възраст почеркът се изменя, като става по-слабо обработен и с изкривени щрихи. Процесното завещание обаче е изписано с нормален почерк, без начупени щрихи и изкривявания, което подкрепя извода, че то не е автентично. Вещото лице е заявило, че не му е представен от ответната страна сравнителен материал, съставен след 2015 г. В тази връзка Апелативен съд – Бургас е предоставил възможност на Д. Й., при наличие и обосноваване на предпоставките по чл. 266, ал. 2 ГПК, да посочи или представи такъв материал, но въпреки дадената възможност това не е сторено. Пред въззивния съд е представен „телефонен указател“, за който Й. е изложила твърдения, че е принадлежал на завещателя, но съдът с определение № 270/21.06.2022 г., поради недостоверността на материала, предвид оспорването му от насрещната страна, а също и поради преклузия за представянето му (тъй като ответницата е имала възможност да представи материала пред първоинстанционния съд при допускане на единичната експертиза, но не го е направила), не е възложил работата на тройната експертиза да бъде извършена въз основа на този материал. Поради извършеното оспорване на приетото от първоинстанционния съд заключение, искането за допускане на експертиза от въззивния съд и извода си за допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, изразяващо се в непредоставена възможност на ответната страна да събере доказателства за оборване на оспореното заключение на единичната експертиза, Апелативен съд - Бургас е предоставил такава възможност на Д. Й. чрез допускане на тройна съдебно-графологична експертиза. Тази експертиза е била заличена от въззивния съд, поради невнасяне от страна на Й. на определения от съда депозит.

Предвид гореизложеното и поради липсата на събрани валидни доказателства, които да оборват изводите на вещо лице Н. по приетата по делото единична експертиза, въззивният съд е намерил възраженията на Д. Й., целящи игнорирането на това заключение при правните изводи, за неоснователни и е ценил същото като компетентно и обосновано. Посочил е, че е кспертизата, изготвена в нотариалното производство пред нотариус М., има характера на частна такава и самостоятелно не е годно доказателство в настоящия процес, така както самостоятелно не е годно доказателство в процеса и изготвената експертиза във висящото към момента наказателно производство по повод процесното завещание. Като се е позовал на кредитираното от него заключение на вещо лице Н. и като е съобразил, че по делото не са ангажирани други годни доказателства, които да подкрепят становището за автентичност на завещанието, въззивният съд е направил извод за доказаност на твърденията на ищцовата страна, че процесното саморъчно завещание не е написано и подписано от лицето, посочено като негов автор - Д. В. Р.. Поради неспазване на разпоредбата на чл. 25, ал. 1 ЗН, съдът е намерил завещателното разпореждане за нищожно (чл. 42, б. „б“ ЗН), а предявения главен иск – за основателен.

Въззивният съд е посочил, че не обсъжда събраните свидетелски показания, тъй като те са относими към евентуално съединените искове, които не подлежат на разглеждане, предвид уважаването на главния иск.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава, на първо място, на основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпросите:

1. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви, в които да посочи исканията, доводите и възраженията на страните, като разгледа всички представени по делото доказателства, и да посочи кои възприема и кои отхвърля, а също и да обясни защо приема едните и отхвърля другите, както и да обсъди всички доводи на страните във връзка с техните твърдения;

2. Може ли при постановяване на съдебното решение въззивният съд в мотивите да препраща към първоинстанционното решение. Длъжен ли е въззивният сьд да реши спора по същество, след като самостоятелно установи истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Опорочен ли е съдебният акт, ако въззивното производство е повторение на първоинстанционното и следва ли на това основание същият да бъде отменен;

3. Допуснато ли е от първоинстанционния и от въззивния съд съществено процесуално нарушение във връзка с разкриването на обективната истина по делото и при формиране вътрешното убеждение на съда, довело до погрешни изводи за недоказаност на твърденията на ответната страна, едностранчиво и превратно тълкуване на доказателствата. Нарушение ли е да се постанови съдебен акт въз основа на факти и обстоятелства, за които не се предоставя в производството възможност на ответната страна да бъдат доказани. Какви са правомощията на въззивния съд при неправилно приобщаване на доказателства от първоинстанционния съд. В кои случаи съдът може да отхвърли искане на страна по делото за събиране на доказателства.

Д. Й. твърди, че по първия въпрос въззивното решение влиза в противоречие с приетото в решение № 166/15.07.2013 г. по гр. д. № 1285/2012 г. на ВКС, ІІІ г. о., по втория – в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на ВКС, ІV г. о., а по третия – в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 74/25.07.2019 г. по гр. д. № 2999/2018 г. на ВКС, ІV г. о. и решение № 73/05.07.2018 г. по гр. д. № 3228/2017 г. на ВКС, III г. о.

На второ място, в изложението се твърди, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпросите: Следва ли да бъде приета като годно доказателство в съдебното производство изготвена в нотариалното производство експертиза. Следва ли изготвена в нотариалното производство експертиза да бъде характеризирана като частна такава и с оглед на това да не бъде кредитирана от съда, за които жалбоподателката счита, че са от значение за точното прилагане на закона, тъй като по тях липсва съдебна практика.

От насрещната страна са постъпили отговори на касационната жалба, в които са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. В т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС е посочено, че точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос, чийто отговор безспорно е положителен, не се констатира соченото противоречие с практиката на ВКС, включително задължителната такава. В случая въззивният съд е действал съобразно разпоредбите на ГПК и съдебната практика. Същият е отговорил на доводите във въззивната жалба и е обсъдил всички събрани доказателства, относими към главния иск, като е сторил това не формално, а задълбочено, и е направил съответните правни изводи.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпросите под № 2 в изложението. Първият от тях е изцяло неотносим, тъй като Окръжен съд – Бургас не е препратил към мотивите на първоинстанционното решение (въпреки процесуалната възможност, която му дава разпоредбата на чл. 272 ГПК), а е мотивирал решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като е изложил фактически и правни изводи по съществото на спора и се е произнесъл по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея – така както го задължава законът и съгласно установената съдебна практика. По тези съображения настоящият съд счита, че не е налице и соченото от жалбоподателката противоречие на въззивното решение с цитираната от последната практика на ВКС по втория въпрос от тази група. Третият въпрос е формулиран по неясен начин и без реална връзка с процесуалните действия на Апелативен съд – Бургас, който, както бе отразено по-горе, е действал съгласно изискванията на ГПК относно правомощията на въззивния съд.

Първият въпрос от следващата група въпроси не представлява такъв по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото предполага разглеждане на спора по същество, което не може да стане в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Вторият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателката и не кореспондира на фактите по делото, по което на Д. Й. е била предоставена и от двете съдебни инстанции възможност да ангажира доказателства в подкрепа на твърденията си. Третият въпрос също е формулиран според твърденията на Й., които не намират подкрепа от делото. Последният въпрос е формулиран твърде общо и без връзка с конкретния казус.

По двата въпроса от последната група настоящият съд намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като липсват допълнителните предпоставки за това, посочени в т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно ГПК и установената трайна и непротиворечива съдебна практика, която няма нужда да бъде изменяна или осъвременявана (напр.: решение № 636/24.03.1977 г. по гр. д. № 3017/1976 г. на ВС, І г. о., решение № 133/04.04.2012 г. по гр. д. № 1243/2011 г. на ВКС, ІІ г. о., решение № 214/29.05.2014 г. по т. д. № 992/2012 г., І т. о.), гражданският съд не трябва да обсъжда, нито да основава решението си на свидетелски показания и заключения на вещи лица, събрани в други производства, а не по конкретното дело по установения в ГПК ред. З а да се позове съдът на експертно заключение по въпрос, изискващ специални знания, съдът следва да допусне нарочна съдебна експертиза и надлежно да събере същата, като доказателство в рамките на исковото производство. Това произтича от принципа за публичност и непосредственост, въведен с чл. 11, във вр. с чл. 195 и чл. 200 ГПК.

Въззивното решение е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответникът по касационната жалба има право на направените разноски за адвокат пред ВКС в размер на 16 650 лв.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,