Определение № 1024 от 10.05.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4345/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 302172/9.09.2022 г., подадена от Т. Г. М., чрез адвокат М. С., срещу решение № 262637 от 22.07.2022 г. по гр. д. № 14294/2020 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 151139 от 15.07.2020 г. по гр. д. № 35144/2018 г. на Софийски районен съд.

С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от Т. Г. М. срещу Й. Г. П. иск с правно основание чл. 42, б. „б”, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН за обявяване нищожността на саморъчно завещание от 20.08.2013 г., с посочен негов автор-завещател Г. С. П., обявено с протокол от 19.06.2014 г. на нотариус В. М. с peг. № * в регистъра на НК, с район на действие СРС, и вписано в АВ под № 30, том XII, дело № 39309; възстановена е на основание чл. 30, ал. 1, във вр. с чл. 29, ал. 1 ЗН запазената част на Т. Г. М. в размер на 1/3 от наследството на Г. С. П., починал на 03.04.2014 г., като е намалено с 1130 лв. завещателното разпореждане на Г. С. П., извършено със същото саморъчно завещание от 20.08.2013 г., на следния недвижим имот: 4/6 ид. ч. от поземлен имот, находящ се в [населено място], район „П.“, [улица], с идентификатор ***, като е постановено на основание чл. 36, ал. 2 ЗН Й. Г. П. да задържи завещаните й идеални части от описания по-горе имот; осъдена е Й. Г. П. да заплати на Т. Г. М., на основание чл. 36, ал. 2, във вр. с ал. 1 ЗН, сумата от 1130 лв., представляваща стойността на накърнената запазена част на Т. Г. М. от наследството на Г. С. П. и изчислена след прихващане на стойността на дарението, обективирано в нотариален акт за дарение на недвижим имот № *, том IX, дело № 1703/1995 г., съобразно частта, която е получила ищцата, към момента на намалението.

Решението е постановено при участието на ЕТ „Морена – С. М.“ – трето лице помагач на Й. Г. П..

Въззивният съд е съобразил, че делото пред него е образувано по жалба на ищцата Т. Г. М., в която се твърди, че в изготвеното от Г. П. завещание има заличавания на част от написания текст, като ответната страна не е доказала по безспорен начин кой и кога е извършил поправката. Посочва се също, че с оглед характера на завещанието - универсално, не е необходимо да се образува маса по чл. 31 ЗН. Въпреки това СРС е образувал такава, като е включил и дарението на къща, която не е била собствена на наследодателя към момента на смъртта му.

Съдът е посочил, че Т. М. поддържа по делото, че завещанието от 20.08.2013 г. е нищожно, тъй като не е написано и подписано от завещателя (чл. 42, б. „б“ ЗН, във вр. с чл. 25, ал. 1 ЗН). Намерил е твърденията й за неоснователни, като се е позовал на приетата пред първата инстанция съдебно-почеркова експертиза, неоспорена от страните, която е кредитирал по реда на чл. 202 ГПК, от която се установява, че завещанието е написано и подписано от завещателя Г. С. П..

Софийски градски съд е счел за неоснователно възражението във връзка с разпределяне на доказателствената тежест по оспорване автентичността на процесното завещание. Посочил е, че в случая ответницата Й. П. се явява лице, което се ползва от саморъчното завещание, съгласно чл. 193, ал. 3, изр. второ ГПК, и в нейна тежест, а не на ищцата, е да ангажира доказателства за доказване автентичността на този частен документ. По този начин е действал и Софийски районен съд с доклада си по чл. 140 ГПК. Въззивният съд е посочил, че тъй като по делото Й. П. при условията на пълно и главно доказване е доказала, че процесното завещание е автентично, безпредметен се явява доводът на Т. М., че ответницата не е доказала кой и кога е извършил поправката на завещанието.

Относно възражението за това, че неправилно първоинстанционният съд е образувал маса по чл. 31 ЗН, въззивният съд се е позовал на практика на ВКС, че при накърняване на запазената част с универсално завещание или с дарение, което изчерпва цялото наследствено имущество, не е необходимо формиране на наследствена маса по чл. 31 ЗН, а намалението, съответно възстановяването на запазената част, се извършва в дробна част от цялото имущество. Когато наследодателят е съставил универсално завещание, но също така е извършил и дарения, горното правило не може да бъде приложено. В този случай не може да се приеме, че накърнението е равно на запазената част, без да се извърши остойностяване на притежаваните имущества към момента на откриване на наследството с изваждане на задълженията и прибавяне на даренията, така както изисква чл. 31 ЗН. Само след формиране на масата по чл. 31 ЗН може правилно да се определи, от една страна, с какво точно е облагодетелстван наследникът по завещание, а от друга страна - накърнена ли е запазената част на ищеца и в какъв размер е накърнението, като за последното е необходимо да се приспадат даренията в негова полза (чл. 30, ал. 1 ЗН). Съдът е посочил, че Софийски районен съд с основание е предприел действия по изясняване обема на наследствената маса и назначаване на експертизи за оценяване на имотите, включени в нея, както и на имотите, обект на извършените дарения. Счел е за неправилен довода във въззивната жалба, че остойностяване на наследствената маса не следва да се извършва, а възстановяването следва да се извърши в дробна част от наследството, независимо от извършените дарения. Визирал е, че наследодателят е извършил безвъзмездни разпореждания с универсално завещание и с дарения, включително в полза на претендиращия възстановяване на запазената си част наследник. Стойността на тези дарения следва да се съпостави със стойността на запазената част, за да се установи дали последната, ако не се покрива от даренията, подлежи на допълване чрез намаляване на завещателното разпореждане. Именно затова в такъв случай е нужно да се формира наследствена маса при спазване последователността на чл. 31 ЗН, да се изчисли стойността на запазената част и съответно нейното накърнение. Съдът е посочил, че обемът на наследствената маса е установен между страните; в задачата на допуснатата експертиза е било възложено извършване оценка на имуществата, налични към момента на откриване на наследството. Приел е, че с оглед на заключението правилно първоинстанционният съд е възстановил запазена част на ищцата в размер на 1/3 от наследството на баща й, като е намалил с 1130 лв. завещателното разпореждане.

Жалбоподателката счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се позовава на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Формулира въпросите:

1. Нарушен ли е принципът по смисъла на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК съдът да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по свое вътрешно убеждение и в рамките на твърдените фактически обстоятелства в тяхната съвкупност и взаимовръзка. Твърди противоречие по този въпрос с приетото в решение № 409/28.02.2013 г. по гр. д. № 59/2011 г. на ВКС, I г. о., съгласно което съдът преценява доказателствата по делото по свое вътрешно убеждение, но тази преценка е подчинена на определени изисквания на процесуалния закон. Съгласно чл. 12 и чл. 235 ГПК съдът е длъжен да основе решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, като ги преценява не само поотделно, но и в тяхната взаимна логическа връзка.

2. Когато върху документа, обективиращ завещателните разпореждания, има техническо въздействие - заличаване на текст на завещателното разпореждане, дали то е валидно и коя е действителната воля, изразена в него - първоначално изразената или тази, след заличаването на част от текста.

Т. М. се позовава на решение № 71/11.05.2016 г. по гр. д. № 3115/2015 г. на ВКС, І г. о., в което е прието, че наличието на поправки и зачертавания или добавяния не означава винаги нищожност на завещанието; аргумент за това е разпоредбата на чл. 178, ал. 2 ГПК, който повелява, че съдът оценява доказателствената сила на документа, в който има зачертавания, изтривания и добавки между редовете и други външни недостатъци, с оглед на всички доказателства по делото; поправеното завещание ще е нищожно, ако не се установи кой е направил поправките и кога - това е така, защото поправките не са част от личното му волеизявление, отразено в акта, поради което не отразява действителната воля на завещателя.

3. Следва ли при намаляване на общо завещание да се образува наследствена маса, а намаляването да не се свежда до дроб, равна на запазената част от наследството. Жалбоподателката сочи противоречие по този въпрос с приетото в решение № 25/12.02.2016 г. по гр. д. № 4119/2015 г. на ВКС, І г. о. Сочи, че когато завещателното разпореждане е универсално, съгласно чл. 16, ал. 1 ЗН то придава качеството на наследник на лицето, в полза на което е направено. Като наследник, лицето, в полза на което е направено универсалното завещание, придобива не само всички права на наследодателя, но и става отговорно за всички негови задължения. Поради това, при предявен иск за намаляване на универсалното завещание до размера на запазената част на наследник по закон, не е нужно да бъде образувана маса по чл. 31 ЗН, а намалението следва да се извърши направо в дробна част, съответстваща на запазената част на наследника по закон съобразно разпоредбата на чл. 29 ЗН. Образуването на наследствена маса по чл. 31 ЗН е необходимо само тогава, когато е завещана определена вещ или вземане, за да може да се определи чистият актив на наследството, тъй като само от този актив могат да се облагодетелстват заветниците.

Постъпили са отговори на касационната жалба от насрещната страна и третото лице помагач, в които са изложени съображения за нейната неоснователност. Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Според т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

По първия въпрос от изложението установената съдебна практика, включително визираната от Т. М., приема, че въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора, е длъжна да обсъди представените и приети пред нея доказателства и да мотивира решението си в съответствие с изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Въззивният съд е длъжен да обсъди оплакванията във въззивната жалба за неправилност на решението, която може да се дължи както на невярно възприета от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така и на погрешни правни изводи. Той трябва с оглед релевираните в жалбата оплаквания да обсъди доказателствата и доводите на страните, които не са обсъдени от първоинстанционния съд, и трябва да се произнесе по спорния предмет на делото след самостоятелна преценка на доказателствата и при съблюдаване очертаните с жалбата предели на въззивното производство. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено от въззивния съд, който е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви и е направил съответните правни изводи. В конкретния казус Софийски градски съд е действал съобразно разпоредбите на ГПК и посочената съдебна практика. Ето защо не е налице основание за допускане на касационно обжалване по този въпрос.

Вторият въпрос е формулиран изцяло според защитната теза на жалбоподателката по делото за заличаване на текст от процесното завещание. Тази теза не намира подкрепа от материалите по делото, включително от заключението на съдебно-почерковата експертиза, изготвена при изследване оригинала на обявеното при нотариус В. М. завещание. Ето защо, този въпрос е изцяло ирелевантен.

По третия въпрос атакуваното въззивно решение не противоречи на посочената практика по чл. 290 ГПК, тъй като последната касае различна хипотеза, при която универсалното завещание не е предшествано от дарения.

В случая е приложимо разрешението съгласно решение № 155/06.02.2019 г. по гр. д. № 1230/2018 г. на ВКС, ІІ г. о. - когато наследодателят е съставил универсално завещание, но също така е извършил и дарения, не може да се приеме, че накърнението е равно на запазената част, без да се извърши остойностяване на притежаваните имущества към момента на откриване на наследството, с изваждане на задълженията и прибавяне на даренията, така както изисква чл. 31 ЗН; само след формиране на масата по чл. 31 ЗН може правилно да се определи, от една страна, с какво точно е облагодетелстван наследникът по завещание, а от друга страна - накърнена ли е запазената част на ищеца и в какъв размер е накърнението, като за последното е необходимо да се приспадат даренията в негова полза (чл. 30, ал. 1 ЗН). В този смисъл са и решение № 385/18.04.2012 г. по гр. д. № 1538/2010 г. на ВКС, І г. о. и решение № 367/12.12.2012 г. по гр. д. № 155/2012 г. на ВКС, І г. о. Въззивното решение е съобразено с цитираната практика. Същевременно решението на Софийски градски съд е валидно и допустимо. Същото не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено при грубо нарушение на материалния и процесуалния закон и не е явно необосновано. Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Й. П. не е представила доказателства за направени пред ВКС разноски, които да й бъдат присъдени.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,