Определение № 806 от 04.07.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1569/2011 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.

Образувано е по касационни жалби от адв Т. К. – процесуален представител на ищцата Е. Л. И. от [населено място] и М. на в. р. – С., чрез процесуалния му представител юрисконсулт М. У. против въззивно решение №947/06.6.2011 г. по гр.д.№963/2011 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 8 състав.

С обжалваното решение е отменено решение №5432/22.11.2010 г. по гр.д.№1990/2006 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 9 състав, в частта с която е отхвърлил исковете на Е. Л. И. срещу М. на в. р. по чл.59, ал.1 ЗЗД, за сумите 36801,11 лева и 1245 лева, и исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите 2000 лева и 200 лева и вместо това е осъдил МВнР да заплати на ищцата на основание чл.59 ЗЗД сумата 36801,11 лева – обезщетение за лишаване от ползване за периода от 01.6.2001 г. до 21.6.2005 г. на двуетажна жилищна сграда и дворно място, находящи се в [населено място], и сумата 1245 лева – обезщетение за ползване на гараж в същото дворно място за периода от 01.6.2001 г. до 01.6.2006 г., заедно със законната лихва върху тези суми от подаване на исковата молба до окончателното плащане и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД ответникът да заплати на ищцата лихва за забава в размер на 2000 лева върху първата главница за периода от 16.6.2003 г. до 01.6.2006 г. и лихва за забава в размер на 200 лева върху втората главница за периода от 16.6.2003 г. до 01.6.2006 г.

В останалата част, а именно решението на първата инстанция е оставено в сила.

Въззивната инстанция е приела, че вземането на ищеца Л. И. е основателно за ½ идеална част за периода 01.6.2001 г. до 21.6.2005 г., а за останалата ½ идеална част, по наследство от майка му С. И., за периода от 16.7.21004 г. до 21.6.2005 г. Освен това съдът е приел, че възражението на ответника, че е придобил имота въз основа на давностно владение е неоснователно, тъй като не се е позовал на изтекла в негова полза придобивна давност, съгласно чл.120 ЗЗД, и също така давностното владение е прекъснато с признаването на правото на собственост на ищеца, видно от приложените по делото писма на МВнР от 16.6.2003 г. и от 22.10.2003 г. Изложеното е, че не е спорно между страните, че владението е предадено от МВнР на трето лице – купувач на процесния имот, което действие също прекъсва придобивна давност, а прекъсването има за последица заличаване срока за изтеклата придобивна давност. Поради това въззивната инстанция е достигнала до краен извод, че МВнР не е станал собственик на процесния имот чрез давностно владение. Относно претенциите по чл.59 ЗЗД е прието, че същото е основателно, тъй като когато държавата предава право на строеж върху държавна земя, суперфициарът може да ползва и земята, поради което ищецът може да търси обезщетение за лишаване от ползване на дворното място.

В изложението на ищцата Е. И. се твърди, че материалноправния въпрос от значение за изхода на делото, по който се е произнесъл въззивният съд е, легитимиран ли е наследодателят й като собственик на процесните имоти, придобити от него по наследствено правоприемство от неговите родители на основание чл.5, ал.1 ЗН като единствен техен наследник по закон към момента на предявяване на исковите претенции – 01.6.2006 г., както е заявил и твърди в исковата молба. Освен това се твърди, че релевантни за изхода на делото са и процесуалноправните въпроси, свързани със задълженията на съда да постанови решението си въз основа на всички доказателства по делото и доводите на страните, на доказани съобразно правилата на доказателствената тежест правнорелевантни факти, да изгражда своите изводи не само от отделни факти, от и от връзката между тях като ги преценява съвместно с всички доказателства по делото и с оглед неговия предмет и вида на търсената защита, произтичащи от разпоредбата на чл.188, ал.ал.1 и 2 и чл.189 ГПК/отм./. Като процесуалноправни въпроси се сочат и – Предявил ли е първоначалният ищец в качеството си на собственик и за вземания на неговата майка и наследодателка С. И., което тя е имала приживе на основание чл.59 ЗЗД към ответника за обезщетение за ползване на нейната ½ идеална част от процесните имоти и следва ли въззивната инстанция да преценява всички доказателства и доводи на страните, да изложи мотиви, в които се посочват исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда и да обосновава актовете си. Сочи се, че в случая въззивната инстанция не се е съобразила с тези си задължения и се е произнесла в конфликт със задължителната съдебна практика на ВКС. Като основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочат разпоредбите на чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК.

В изложението на ответника – МВнР се поставят следните въпроси:

1. Възможно ли е да бъде прекъсната давност, която вече е изтекла ?;

2. Възможно ли е владелецът да се позове на изтекла в негова полза придобивна давност не само с изрични, но и с конклудентни действия ?;

3. След уважен иск за признаване на нищожност на договор за покупко-продажба на основание чл.26 ЗЗД, без да има произнасяне на съда по чл.34 ЗЗД за връщане на разменените престации по договора, длъжен ли е купувачът по договора за покупко-продажба да върне имота, предмет на договора, и дължи ли купувачът обезщетение по чл.59 ЗЗД за лишаване от ползване на имота ?, и

4. При предявено възражение за връщане на платената по обявен за нищожен договор за покупко-продажба на недвижими имот цена, след деноминацията на българския лев, допустимо ли е да се присъди само деноминираната сума, или следва съдът да съобрази целта на закона и да присъди реално обезщетение, като постанови връщане на стойността на имота.

По първите три въпроса се сочи основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.ц1, т.3 ГПК, а по четвъртия по чл.280, ал.1, т.2 ГПК.

И двете страни молят за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в обжалваните от тях части.

Ищцата Е. И., посредством процесуалния си представител – адв. К., е депозирала отговор по чл.287 ГПК по касационната жалба на ответника по исковата молба.

Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и взе предвид отговора на ищцата по чл.287 ГПК намира, че е налице въззивно решение което подлежи на касационно обжалване. Жалбите са подадени и в законния срок.

В. решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на ищцата Е. И.. Изложението на ищцата представлява конгломерат от фактически въпроси и бланкетно формулирани правни въпроси, поради което същото не отговаря на приетото в т.1 от ТР №1/19.02.-2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ВКС ОСГТК, съгласно което “Правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение...”. В процесния случай в изложението на касационната жалбоподателка въпросите са или конкретно свързани с фактите и обстоятелствата по спора, което не ги определя като правни, или са зададени бланкетно, без да се обосновават с конкретни изводи на въззивната инстанция. Поради това обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по жалбата на ищцата Е. И..

В. решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по касационната жалба на ответника по исковата молба по поставените от него въпроси без първия. По тези въпроси не са налице изводи на въззивната инстанция, поради което те са неотносими към спора. Обжалваното решение обаче следва да бъде допуснато до касационно обжалване по първия въпрос на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като по него е налице произнасяне във въззивното решение.

На касационния жалбоподател - ответник по исковата молба следва да се укаже да представи в седмичен срок от получаване на съобщението с настоящото определение да представи платежен документ за внесена по сметката на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 805 лева, като в противен случай производството по делото по неговата жалба ще бъде прекратено.

Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,