Определение № 379 от 14.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 102/2009 г.

Б. М. К. от [населено място] е подала касационна жалба против решението по гр. д. № 84/2008 г. на Благоевградския окръжен съд и приложила изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК. Ответникът З. С. М. от [населено място] оспорва жалбата и изложението като неоснователни. След проверка, касационният съд установи следното: Делото е образувано по предявен от Б. К. срещу З. М., иск за сумата 3600 лв. – заплащане на обезщетение за ползване от ответника на нейната ½ ид. ч. от апартамент в [населено място], по 100 лв. месечно за периода от 12. 3. 2004 г. до датата на завеждане на иска на 13. 3. 2007 г.. Районен съд Благоевград с решение от 23. 10. 2007 г. по гр. д. № 458/2007 г. е уважил иска за сумата 1514.40 лв. за периода от 12. 3. 2004 г. до 11. 8. 2005 г. и отхвърлил в останалата част за разликата до претендираната сума 3600 лв. за периода от 12. 8. 2005 г. до 13. 3. 2007 год.. Окръжен съд – Благоевград с въззивно решение от 22. 5. 2008 г. по гр. д. № 84/2008 г е оставил в сила първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на иска, отменил същото решение в частта за уважаване на иска и отхвърлил иска на К. за заплащане на обезщетение за лишаването й от ползване на апартамента за периода 12. 3. 2004 г. до 11. 8. 2005 г., без да фиксира паричното изражение на обезщетението. Искането на жалбоподателката К. за допускане на касационно обжалване е обосновано с разпоредбата на чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК – произнасянето на въззивния съд е в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона. Позоваването на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е необосновано, тъй-като жалбоподателката не е конкретизирала решения на касационния съд, показващи установена съдебна практика, спрямо която обжалваното въззивно решение е в противоречие. Основателно е искането за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за заплащане на обезщетение, тъй-като ответникът З. М. е бил съсобственик на апартамента до 30. 9. 2005 г., след която дата съсобственик е трето лице – Г. М., син на ответника З. М. от друг брак, придобил ½ ид. ч. от апартамента чрез дарение от ответника, удостоверено в приложения по делото нот. акт № 50/30. 9. 2005 г. на нотариус Д. при Районен съд – Благоевград. Въззивният съд е отхвърлил иска за предходния период, тъй-като въз основа на гласни доказателства е приел, че ответникът З. М. не е ползвал апартамента пряко и лично, а имотът е използван от неговият син. Произнасянето на въззивния съд е по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, свързан с точното прилагане на закона. Обезщетението по чл. 31, ал. 2 ЗС, което ползващият имота съсобственик дължи на неползващият съсобственик, не е обусловено от начина по който първият съсобственик осъществява едноличното ползване на имота. В случая ответникът З. М. може да реализира предоставеното му с бракоразводното решение право на ползване на апартамента, като допусне трето лице да го обитава, но това не касае правото на ищцата да претендира от него обезщетение за лишаването й от ползване на нейната ½ ид. ч. от имота. Въззивното решение съдържа произнасяне по съществен процесуалноправен въпрос във връзка с точното прилагане на закона. В хода на първоинстанционното и въззивното производство, ответникът З. М. не е оспорвал претенциите на ищцата с възражения, че той не ползва имота, че фактически в апартамента живее трето лице, че от 30. 9. 2005 г. същото лице е собственик на ½ ид. ч. от имота и от този момент ответникът е престанал да бъде съсобственик и не може да отговаря по чл. 31, ал. 2 ЗС. Обратното, ищцата К. е представила във въззивното производство нотариалния акт за дарение № 50/2005 г.. и заявила този факт. Възражението на ответника М. срещу предявения иск е ограничено до твърдението му, че правото му да ползва еднолично апартамента е предоставено от бракоразводния съд с влязъл в сила съдебен акт, че не е налице насилствено или осъществено по скрит начин лишаване на ищцата от ползване на жилището, поради което той не й дължи обезщетение. Съгласно принципа на диспозитивното начало - чл. 2 ал. 1 ГПК /отм./, решаващият съд преценява доводите на страните - чл. 188, ал. 1 ГПК /отм./, като не допуска влошаване на положението на жалбоподателя – чл. 208, ал. 2 ГПК. В случая въззивният съд е отхвърлил изцяло иска на К. въз основа на фактически обстоятелства, каквито ответникът М. не е заявил като възражение срещу иска и които формално не са част от предмета на спора, а с констатацията си, че от 30. 9. 2005 г. друго лице е съсобственик на апартамента е влошил положението на ищцата, която е представила ноариалния. акт за дарение от същата дата. По изложените съображения Върховният касационен съд